Димитър Пеев
Аберацио Иктус (1)

Казват, че всички мъртъвци си приличат — тихи, кротки, с една дума — покойници. И най-важното — вече безвредни. Но това не е вярно. Подполковник Антонов беше виждал достатъчно много трупове и беше се убедил, че хората и след смъртта си са тъй различни, както и приживе. И не само външно. Лица, обезобразени от докосването на смъртта, и лица на хора, заспали сладък сън, обзети едва ли не от умиление. Да, кротките, добрите, изглежда, си отиват примирени със съдбата си, а злите, отмъстителните сякаш правят последни отчаяни опити да сплашат света, дори след като завинаги са загубили всяка възможност да пакостят. Завинаги ли?

Тази жена положително не е била добра. А това, че е била красавица, само подчертаваше някакъв контраст, сякаш на красивата физика трябва да отговаря и благородна душевност. Светлосивите й очи сигурно и приживе са изглеждали студени, стъклени. Сега те светеха като парчета синкав лед. Изкривените черти на лицето й, вероятно последица от агонията, приличаха на гримаса на човеконенавистник, а ръцете, стиснали конвулсивно гърлото, навеждаха на мисълта, че като е нямало вече кого да души, е посегнала към своето гърло.

Отдавна беше загубил сметката и на случаите, и на мъртъвците, с които службата го бе срещала. Но да свикне с труповете не можа. Виновен за това вероятно беше онзи стар руснак, самотен белоемигрант, на чиято аутопсия трябваше да присъствува още като студент. В ушите му сякаш досега стържеше трионът, с който режеха черепа, още виждаше скалпела, с който лекарят безцеремонно изцеди кафеникава течност от дробовете. Старецът е бил страстен пушач. Като него.

Подполковник Антонов седеше на табуретката до леглото и се взираше в лицето на умрялата. От опит знаеше, че от днес, неизвестно за колко време — може би за дни, може би за месеци — неговата съдба ще се приплете по странен начин със съдбата на тази русокоса красавица. Вторачен в лицето й, му мина мисълта, че борбата вече е започнала и че тези студени очи неминуемо ще победят. Той няма да издържи погледа им, ще сведе очи, а тя — никога вече!

Глупости! Силата на умрелите е в това, че отнасят със себе си всичките си тайни. А той знаеше колко трудно, понякога невъзможно е да се изтръгнат тайните на мъртвеца.

Стана и премина в хола. В антрето старшината стоеше все така прав. Като го видя, се усмихна с облекчение, но не се решаваше да каже нещо.

Антонов излезе да изпуши една цигара на балкона.

Само преди час узна за съществуването на тази Пенка Василева Бедросян, наричана Пепи. Узна, след като вече я нямаше. Такава му беше службата — да се запознава със загинали, с убити…

Повикал го бе началникът на управлението. Там завари и полковник Бинев. Щом влезе, те замълчаха, сякаш говореха нещо, което не биваше да чуе. Но скоро стана ясно и за какво са говорили, и защо се е наложило за възлагането на един тъй обикновен случай да го викат двамата началници. От градското управление бяха изпратили Консулов, известен като „мъчен човек“, пък и наскоро строго наказан лично от министъра. Бинев не искаше да го приеме. А Пиротски знаеше, че Антонов работи с удоволствие с него. Впрочем удоволствие не беше най-точната дума, но несъмнено го ценеше като добър криминалист. Затова и прощаваше прекаленото му оригиналничене.

Някой позвъни настойчиво. Старшината отвори. На вратата се мярна фигурата на Консулов.

— Здравей, Круме, много се забавихте.

— Докато събера ордата… Ти не си ли започнал?

— Какво ще започвам сам?

— Така, вю женерал. Къде е виновницата на нашето мило събиране — Антонов кимна към спалнята. — Разбирам, в будоара си. Хайде, момчета, на работа.

„Момчетата“ бяха добре познатият на Антонов доктор Теодоси Първанов, възрастен съдебен лекар, наричан от всички фамилиарно бай Досю, и непознатият висок млад мъж, който се представи като експерт старши лейтенант Людмил Киров. Носеше голям следствен куфар, а през рамото му висеше натъпканата фоточанта.

Антонов смяташе, че хората, с които работи, винаги трябва да са най-пълно информирани за всички възможни обстоятелства, да познават точно задачата, която има да изпълняват. Полезно беше дори милиционерът да бъде информиран. Макар че този път не повика старшината. Затова, преди да започнат, им разкри всичко, което знаеше за случая. Но то беше твърде малко — това, което чу в управлението от полковник Бинев, което прочете в протоколите на дежурния екип.

Днес, към 13,30 часа, на дежурния по градско управление на МВР се обадила Клеопатра Андонова, фризьорка в козметичния салон на булевард „Витоша“, и съобщила, че нейната колежка и приятелка Пепи Бедросян не се е явила на работа. На въпроса, какво й дава повод да се безпокои, отговорила, че вчера Пепи била съвсем здрава, не е съобщавала, че ще отсъствува. Това я накарало през обедната почивка да отиде до дома й. Звъняла, чукала, викала… Дори опитала със свой ключ да отвори. Но в бравата на вратата имало пъхнат отвътре ключ. Тогава се уплашила и позвънила на милицията.

Оперативният екип, изпратен да провери случая, повторил всичко — звънели, чукали, опитвали бравата. Там наистина имало ключ. Оглеждайки апартамента от улицата, открили, че вратата към балкона е открехната. Тогава оперативният работник старши лейтенант Коцев се прехвърлил през балкона на съседите и отключил входната врата. Той пръв видял трупа. Това всъщност беше всичко, което Антонов можа да разкаже на колегите си.

Беше време да започнат огледа. Докато фотографът снимаше трупа, обиколиха апартамента — малък, уютен и пълен с всевъзможни скъпи вещи. Състоеше се от хол, спалня с двойно легло (на което намериха полуизлегнатия труп), голяма баня, цялата облицована в розови плочки, столова с кухненски бокс, малко антре и балкон.

След фотографа с трупа се зае лекарят. Доктор Първанов бързо завърши огледа.

— Никакви белези на насилие, умряла е преди повече от дванадесет часа.

— Значи снощи. А нещо за причината? — запита Антонов.

— Причини — много. След аутопсията…

— Докторе — обади се Консулов, — а за самия труп какво ще кажеш?

— Труп като труп.

— Не си прав. Трупът е на красавица, а това значи много. Или за теб вече нищо не значи.

— Аз, батенка, съм човек на точните науки. С гадаене не се занимавам. Оставям го на вас. Ще ви трябва ли още, или да викам колата?

— Повикайте я — каза Антонов. — А докато дойде, ние ще погадаем.

Лекарят излезе да потърси телефон, за да извика линейката.

— Някой е седял до умрялата — каза Консулов, сочейки стола до главата на жената.

— Позна, седял е — отвърна му Антонов. Дори мога да кажа кой е.

— Сетих се. А тук ли завари стола?

— Не. Ей сега ще възстановя статуквото.

Антонов отнесе стола на мястото му в хола, откъдето го беше взел, и се върна в спалнята.

— Е, куме, откъде да започваме, като нищо не знаем. Дори от какво е умряла. Какво да гледаме, какво да търсим?

— Предлагаш да си отидем и след като имаме резултата от аутопсията, да извършим огледа?

— Опазил Бог! Освен ако ти го предлагаш.

— Аз предлагам да се възползуваме от редкия шанс, че още нищо не знаем и да огледаме обстановката без всякаква предварителна нагласа.

— Тогава сядай и пиши. А то бай Досю всеки момент може да пристигне със своите бели лъвове.

Двойното брачно легло бе застлано с плътна тъмночервена копринена завивка, тип дамаска, с ресни. На лъскавия й фон ярко се открояваха и разпилените съвсем руси коси, и бялото лице на умрялата. Светложълтата, блестящо чиста и току-що огладена блузка и зелената копринена минижуп, под която се очертаваше покритата част на бедрата, допълваха цветовата симфония.

— Само е за цветни снимки — каза Консулов.

— С цветен филм съм снемал — обади се от хола старши лейтенант Киров.

— Юнак си ми ти, Бисер Киров!

И двамата още дълго се взираха в трупа на жената. Някой можеше да помисли, че просто й се любуват.

— Е, Круме, какво ще кажеш?

— Като от кутийка извадена. Не е случайна тази работа. Мадамата не е била сама!

— Ти като се прибереш в бърлогата си, веднага ли се преобличаш?

— Моите староергенски навици тук не важат. Вечеряла е в този си вид — виж в хола на масичката следите от похапването. Пък и червилото на устните й съвсем е изядено. А вечерята е била приготвена в кухнята. А лакът? Съвсем прясно сложен. Не, като се е прибрала, е покъщувала и след това се е издокарала така. Пита се — защо?

Да допуснем — Антонов сам беше на мнение, че облеклото, въобще външният вид на умрялата говори, че тя не е била сама или поне, че е очаквала гости. Но особено когато друг изказваше негови мисли, не пропускаше да ги подложи на критика, да ги оспорва. Така, сякаш отстрани, те можеха по-добре да бъдат проверени. — Само че няма никакви белези тук да е имало други хора. И масичката е сервирана за един човек.

— Ей, Бисер Киров — провикна се Консулов. — Ела да ни изпееш един шлагер.

На вратата се появи старши лейтенант Киров.

— Много пъти съм ви напомнял, другарю капитан — той явно натърти думата „капитан“, — че се казвам Людмил и не желая да ме прекръщавате!

— Добре де, занапред мога да те наричам и Кочо Мангалов. Само мир да има. А сега, за да не седиш без работа, снеми отпечатъците на умрялата и провери навсякъде из апартамента има ли други следи, освен нейните.

— Из целия апартамент?

— Аз ли да те уча. Там, където може да се очаква гости, чужди хора да са пипали. И не си пести четките, търси!

Старши лейтенант Киров отвори следствения куфар, приготви принадлежностите и взе ръката на умрялата. За миг я задържа, сякаш се поколеба бива ли да изцапа тези тънки, изящни пръсти на жена, която не се е занимавала с груба домакинска работа. Още не бяха свършили и се появи лекарят с двама санитари и носилка.

Когато изнесоха трупа, Антонов се почувствува някак по-свободен. Не беше приятно да работиш в чужд дом, където хазяйката лежи с изцъклен поглед, сякаш следи какво правят тук тези непознати мъже.

Продължиха отегчителната работа по огледа на спалнята. Не намериха никакви мъжки дрехи, обувки. Гардеробът беше пълен с рокли, поли, костюмчета, блузи, манта, с фино дамско бельо. И двете шкафчета край двойното легло бяха заети от всевъзможни женски дрехи и дреболии.

— Абе този, мъжът на Пепи, арменецът, да не е ходил с женски дрехи — промърмори Консулов. — Защото не видях нито един панталон, нито едни мъжки обувки.

Антонов разглеждаше чекмеджетата на нощните шкафчета. Дясното бе пълно с принадлежности за шиене. А най-отгоре, кой знае защо, се мъдреше кутия със спринцовка — 10 кубика — и няколко резервни игли. Имаше всевъзможни конци, от всички цветове и видове, напръстници и безброй копчета, стотици копчета. Той порови, докато се убоде на една игла, набучена на черна макара, и затвори чекмеджето. Поизсмука пръста си, на който се образува голяма капка кръв, и мина да разгледа другото. То пък приличаше на аптека — имаше едва начената туба седалгин нео, две употребявани вече пликчета дормидол, цяла туба алергозан, една вече опразнена опаковка някакъв си антикон, аспирин и шишенца валериан — две вече опразнени, едното наченато, витамини и някои вносни лекарства.

— Изглежда, че е страдала от безсъние — каза Антонов.

Консулов също започна да разглежда медикаментите.

— С това някои имат обичая да се тровят — той беше хванал в пинцетата една туба западно приспивателно средство. — Но къде са опразнените две-три туби? А това знаеш ли какво е?

— Пише антикон. От ГФР.

— Трябва да е против забременяване. Ама вече изконсумирано. У покойната такива стоки явно не са се залежавали.

— За умрелите или нищо…

— Та аз казах ли нещо лошо? Интересно защо не е хвърлила празната опаковка?

— Сигурно й е харесало и е искала още да си поръча.

— А виж тук пък какво има — Консулов посочи масичката под огледалото. — Цял козметичен салон.

Наистина върху масичката едва ли имаше свободно място за дори още едно шишенце. Парфюми, одеколони, всякакви пудри, кремове и какви ли не козметични принадлежности. Но най-много бяха — няколко десетки — шишенца с лак за нокти — с всички мислими и немислими цветове — от черно-кафявия, през безбройните нюанси на червеното, лилави и зелени до сребърните и безцветните. Антонов дори и не подозираше, че могат да съществуват толкова цветове лак за нокти.

— Стоножка да е била, пак нямаше да може да ги употреби. Ама че женска лакомия! Слушай, куме, тъкмо сме сами (Киров беше отишъл в кухнята), искам да те попитам нещо — Консулов хвана за лакътя Антонов. — Кажи ми, ти ли ме поиска, или моите ме изпратиха?

— Това ли намери сега да ме питаш? Толкова ли е важно?

— Не искаш да кажеш. Ясно…

— Нищо не ти е ясно. Щом подозираш мен, ще ти кажа — полковник Пиротски. Не само предложи, но и отстоя кандидатурата ти. Само че ти сега да не навириш уши! Предложи те не защото си му много симпатичен, а както канят магарето на сватба — за работа. С една дума — търсена личност.

— Кажи по-добре — гонена.

— Не бъди мнителен. А това, че понякога жънещ плодовете на магариите си — сам си си виновен. Трябва да свикнеш с правилата на играта.

— Ти много ли си им свикнал?

— Поне ги знам и във всеки случай по-кротко играя. Хайде сега да оставим административно-философските проблеми и да видим…

— Чакай! Ти каза „отстояваше“. Значи някой е бил против.

— Е, много искаш. Аз бях против, доволен ли си?

— Нещо… не ми се вярва.

— Като знаеш много, чакай сега пък аз да ти кажа. Защо наричаш момчето Бисер Киров? Неприятно му е, обижда се.

— Че какво пък обидно има! Пожелавам му да стане прочут като Бисер Киров, всички гимназистки да са влюбени в него. А то сега, като щрака по мъртъвци…

Антонов знаеше, че Консулов е готов да спори, да теоретизира до втръсване и никога няма да отстъпи. И за да сложи край на препирнята, предложи да преминат към огледа на хола.

Скъпа гарнитура от канапе, две кресла и две табуретки. Пред тях дълга ниска маса с дебело черно стъкло, на която бе сервирана вечеря от студени закуски. На отсрещната стена — музикален шкаф „Грундиг“ — радио, магнетофон и грамофон. Върху него — цветен телевизор „Филипс“. До музикалния блок маса с четири стола… До нея — остъклен бюфет, напълнен с всевъзможни чаши и сервизи.

— А, Круме, как ти се струва?

— Интелигентно и красиво си е живеела другарката фризьорка. Само че ако поровим, сигурно ще замирише…

— А ти порови…

— Какво има да ровя, то и така си е ясно. Гарнитурата е корекомска, май югославско производство. А на тази машинка за шумове направо пише „Грундиг“. Не е купувана от ЦУМ. Да не говорим за телевизорчето. Но мокетчето е нашенско. Общо взето, икономическа идилия — мирно съвместно съществуване на лева с оная, презряната валута.

Появи се старши лейтенантът.

— Как е, Киров? — запита го Антонов.

— Нищо определено не мога да ви кажа, другарю подполковник. Хаос от следи, вероятно все на умрялата. Ако дотрябва, ще ги проверя всичките, но досега не виждам нищо подозрително.

— Провери и бутона на звънеца. Макар че… онази е звъняла, пък и нашите.

— Ами ако е умряла от инфаркт? Защо се мъчим тук да търсим това, което го няма.

— Инфаркт! На тази възраст?

— Случва се.

— Ама много рядко. Пък и няма вид на сърдечно болна.

Докато разговаряха, Консулов разглеждаше внимателно масата. По чиниите, по дръжките на вилицата, на ножа и лъжицата за сервиране се виждаха петна от проявените от Киров пръстови отпечатъци. Но не в тях се взираше Консулов.

— Какво ще кажеш за тази трапеза?

— Апетитна е. Да не си огладнял?

— Три резенчета салам, едно кайзер и две шунка. Това е всичко.

— Малко ти се види, а?

— Съвсем малко, като си представя тази голяма чиния в първоначалния й вид. Не допускам да е била наполовина сервирана. Тук е имало общо поне половин кило мръвки. А виж колко малко е останало от тарамата — Консулов преглътна театрално. — Не, куме, тук са работили поне двама души. И то сериозно. Пепи, видя й линията, не е могла сама да се справи.

— Знаеш ли, че си прав. Пък и… едва ли би сервирала на себе си тъй изискано. Освен ако е била маниачка, влюбена в собствената си персона.

— Чак пък толкова. Не, тук е имало някой.

— А къде му е чинията? — запита Киров.

— Да-а… втората чиния наистина я няма.

— Здрачава се. Да запаля ли? — Киров посегна към ключа на полилея.

— Стоп! — почти извика Консулов.

— Ама аз вече проверих ключа. Снех следата. Размазана е.

— Не е в следата работата. Кой е угасил осветлението?

Те бяха влезли по светло и на никого не направи впечатление, че в целия апартамент не свети нито една лампа. А събитията тук са се разигравали по тъмно, след вечеря. Нито в хола, нито в спалнята (Антонов погледна още веднъж), нито където и да е другаде в апартамента не бяха запалени електрическите крушки.

— Да приемем, че на Пепи й е прилошало внезапно. Но тя още не си е била легнала. Значи не е угасила осветлението. Докато й е било зле, също не ще да е гасила. Още по-малко — след като е умряла. Тогава кой?

— Възможно ли е да се е самоубила — продължи мисълта си Антонов. — Навечеряла се е тържествено, прощално…

— В тази чаша е имало уиски — Консулов се беше надвесил над една висока чаша на масата и усилено я душеше. — Уиски! А къде е шишето? Не виждам шишето!

— Навечеряла се е, взела е две туби приспивателно…

— А къде са празните туби?

— Трай де. Ще видим после. Легнала е облечена. Елегантна, за да я намерят така. Това го разбирам. И угасила осветлението. На тъмно да умре. Хм…

— А тубите?

— Тях ще търсим след аутопсията. Ако има смисъл.

— И все пак, аз да запаля, а? — запита Киров.

— Запали. Ще впиша в протокола, че сме заварили осветлението угасено, макар че… — Антонов разлисти и зачете протокола на дежурния екип. — Дали колегите не са го угасили, като са дошли след обяд. Но в протокола няма нищо отбелязано. Може и да са пропуснали. Дреболия…

Огледът на останалите помещения зае още около час. Нищо за отбелязване, нищо подозрително. И банята, и кухнята бяха изрядно обзаведени и подредени и нищо не подсказваше за характера на събитието през миналия ден.

Какво трябваше още да предприемат? Докато действуваха слепешката — без да знаят причината на смъртта, — май че нищо. Можеха да разпитат свидетелите, да се поинтересуват от личния живот на умрялата, къде е съпругът и толкова.

Консулов, нали е ерген, веднага предложи да отскочи до салона, да поразпита колежките й (но за какво?) или поне да обиколи съседите. Наближаваше време за вечеря. Съседките, които често разказват повече, отколкото знаят, сигурно сега действуваха в кухните. Жена му също. Като си представи вечерята пред телевизора, която го очакваше, желанието му да продължи съвсем изчезна. Можеше да остави Консулов да действува. Но нито беше наложително, нито му се искаше да се откъсва от разследването. Пък и по-добре е да не избързват.