Димитър Пеев
Аберацио Иктус (2)

Щом отвори вратата на апартамента, го лъхна приятна миризма на пържени картофи. Пак ще преяде, няма как.

— Ти ли си — чу се гласът на жена му от кухнята. — Бях започнала да се безпокоя, че картофите ще изстинат.

Обу пантофите, които го чакаха зад вратата, и отиде да се преоблече в спалнята. Жена му, „сливенска домакиня“, както я наричаха и той, и приятелите му, редовно му се караше, че преяжда, че допустимо е напълнял, а всеки ден готвеше от вкусни по-вкусни неща. Впрочем, без да омаловажава кулинарните й способности, съзнаваше, че вината все пак е у него — всичко му беше вкусно!

Промъкна се крадешком в кухнята. Две чинии с тънко нарязани сланина и салам, домашна туршия от камби, салата от прясно зеле, любимата му лютеница със сирене и праз вече бяха готови на масата. Той смръкна няколко пъти демонстративно.

— Още не дошъл и вече огладнял, а? Ще почакаш. Пък и Дорето още я няма.

— Не прекалява ли?

— Какво питаш мен. Поговори с нея, да разбере, че има и баща.

— А Тони?

— Забил нос в поредния криминален роман, вместо да готви уроците си. И с него няма да е зле да побеседваш!

Открадна си едно резенче салам и бързо се измъкна от кухнята. Разположи се в креслото и взе вестника. Сутрешните вестници успяваше да прегледа едва вечер. Тъкмо бе зачел шестата страница и се появи синът му.

— Тате, ти виждал ли си „Морли“?

— Кой е този Морли?

— Така се казва пистолетът на Арчи Гугуин.

— Аха. Не, Тони, това ще да е някакъв американски пистолет, не го познавам.

— А дали е добър?

— Откъде да знам, като не съм го виждал.

— Ама от твоя сигурно е по-голям.

— Сигурно. Казвал съм ти вече, че работата се върши не с голям пистолет, а с главата.

— Ама ако стане нужда Арчи да стреля по теб с морлито, ти какво ще правиш с твоя „ТТ“?

— Тогава ще му мисля. Първо — няма да стане нужда, второ — този Арчи е измислен герой, трето — вече петнадесет години съм следовател, а още не е ставало нужда да стрелям по някого, и четвърто — млъкни, искам да прочета вестника!

Ясно, синът му бе зачел романа ма Рекс Стаут „На входа се звъни“. Естествено беше този дванадесетгодишен хлапак да се увлича по криминални романи, особено след като баща му работи в милицията. И въпреки протестите на Милка, той не му забраняваше да чете такава литература. Щеше да е безполезно.

— Тате, всички ли прочути детективи са дебели?

— Отгде го измисли. Напротив. Я си спомни за Шерлок Холмс. Ами Еркюл Поаро — дребно, съсухрено старче.

— Ама Ниро Уулф е най-умен от всички. И е най-дебел. Като тебе.

— Ти извинявай. Първо — не съм дебел…

— А какъв си?

— Пълен. Е, във всеки случай не съм дебел като Ниро Уулф. И второ — аз не съм детектив, а следовател.

— Че каква е разликата — нали все престъпници ловите?

— Престъпниците не са бълхи, та да ги ловим. Ние разкриваме престъпленията.

— Тате бе, защо у нас няма частни детективи?

— Че кому са нужни?

— Не знам. Ама е много интересно.

— Интересно за частните детективи. А за тези, които им плащат? Видя ли колко пари даде онази, богаташката, на Ниро Уулф. Само за аванс сто хиляди долара! Ако на един обикновен човек му дотрябва помощта на частен детектив, как ще плати? Излиза, че това е привилегия за богатите. А у нас е за всички еднакво, безплатно.

— Като медицинската помощ. Ами я ми кажи защо навсякъде по света се казва полиция, а само у нас милиция. Каква е разликата?

— Не по целия свят се казва полиция. В Съветския съюз и в някои други социалистически страни също е милиция.

— Да, ама само у пас се казва народна милиция. Защо? В Съветския съюз не е ли народна?

— Ух — въздъхна Антонов. — И там, както у нас и във всички социалистически страни, милицията, дори когато се казва полиция, както е в ГДР, служи на народа и затова се нарича народна. И престани с безкрайните си въпроси! Вместо ти да ме разпитваш, аз ще взема да те разпитам как си подготвил уроците си за утре. А сега ме остави да прочета вестника.

Но на вестника така и не дойде ред. Повика ги жена му да вечерят. Докато си миеха ръцете в банята, синът му продължаваше да го обсипва с въпроси: владеят ли джудо и самбо всички оперативни работници, карат ли самолет, ами ако се сбият един от феберето и един от нашата милиция, кой ще победи, и тъй все в този дух. Млъкна едва когато влязоха в кухнята. Пред майка си не смееше да задава „глупави въпроси“.

Огромната купа картофи вече привършваше, когато изщрака пътната врата. След малко в кухнята влезе дъщеря им Дора — красиво петнадесетгодишно момиче.

— Добър вечер — каза тя и застана някак гузно до вратата.

— Още малко и можеше да ни пожелаеш лека нощ — жена му я загледа вторачено. По устните личаха следи от изтривано червило. Дорето разбра какво гледа и поруменя.

— Хайде, сядай да вечеряш! — майка й продължаваше да я гледа намръщено. — Щом Тони си легне, ще си поприказваме за твоето поведение напоследък.