Димитър Пеев
Аберацио Иктус (20)

След като приключиха официалния разпит, доктор Каролев го беше поканил да обядват заедно в ресторанта, дори се опита да му плати сметката и като не успя, както той се изрази „за компенсация“, го отведе да пият „поне по едно истински кафе“ у дома си. Разделиха се едва към четири часа. И през всичкото това време Каролев приказваше и приказваше. Дали беше по природа прекалено бъбрив, или се стараеше да спечели „този милиционерски следовател“ за каузата на сестра си и зет си, но той ги обрисува най-подробно и в най-светли краски. Според характеристиката на Каролев това беше едно идеално семейство на съвременни делови, честни и добри хора, щастливо по всички направления, чиято най-голяма радост е синът им. Единственият въпрос, който зададе Антонов, беше — как ги е изнудвала Пепи, колко е получавала от тях. Това даде повод на Каролев отново да се нахвърли върху Пепи, да я обругае с всякакви епитети, но нищо конкретно не можа да съобщи. Знаел, че при всяко идване сестра му носела пълни куфари с всичко, което една алчна, безсрамна изнудвачка може да поиска, и че претенциите й все нараствали. Носели й всякакви дрехи, козметика и неведнъж магнитофони, транзистори, стереограмофон и много други скъпи вещи. И цветен телевизор й донесли. Дори Емил, съпругът, който въобще бил твърд и строг, даже суров мъж, и той се бил огънал и носел, носел…

Сега Антонов искаше да разгледа още веднъж апартамента и да види материалните следи на това изнудване. Даваше си сметка, че много от получените вещи Пепи може да е продала, да е купила други, също вносни. Може би трябваше да вземе някой специалист от митническото управление. Но предпочете първо сам да се ориентира.

В асансьора влезе жена, която преди него натисна копчето на същия етаж. Наложи се да изкачи няколко етажа в повече и тогава да слезе. Не искаше да го видят как влиза сам в апартамента на убитата. Успя да мине незабелязан.

Вътре всичко беше както при последното му посещение, дори масичката с чиниите и чашите. И все пак се чувствуваше, че е изминало време, че никой не обитава този дом. Лек прах по полираните части на мебелите, а въздухът беше някак особен, застоял.

Разходи се из целия апартамент. Беше тихо, странно тихо, сякаш предметите са се смълчали. Те бяха присъствували на смъртта, знаеха какво се бе случило тук. Да, предметите нямаше да го излъжат, но бяха неми. Или той не можеше да чуе гласа им.

Полумашинално започна да разглежда гардероба. Там нямаше вече място дори за една лятна копринена рокля, тъй бе натъпкан. Долу, под дрехите, бе пълно с обувки. Всичките почти съвсем нови и все чужди марки. Пепи явно не се е унижавала да носи български обувки.

Порови из другите шкафове. И там беше пълно — преди всичко с всевъзможно най-фино дамско бельо. Наскоро бе прочел статия за преклонението пред вещите на Запад, за потребителското общество. А сега се намираше пред блестяща илюстрация на тезата на автора. Какви ли не машинки само имаше — и сложни, с много приставки, американски апарат за масаж, някакви други хитроумни апаратчета, чието предназначение може би не е било ясно и на самата Пепи — стояха разпаковани, но явно неупотребявани. Над гардероба във фабричната му опаковка намери голям апарат за правене на кафе еспресо, но не от тези, дето бе виждал да се продават скъпо и прескъпо по нашите магазини, а още по-голям, по-сложен… Също явно неупотребяван, защото в кухнята намери друг, по-малък. Две сокоизстиквачки, голяма и малка, и двете италиански, допълваха ансамбъла на битовата техника. Нима всичко това Пепи бе купувала със свои пари? Със заплатата си на маникюристка! Хайде, би разбрал нуждата от цветен телевизор, от стереограмофона и магнитофона, от някой транзистор. Макар че и те струваха хиляди левове…

Колкото повече разглеждаше апартамента, толкова повече скъпи, вносни неща откриваше. Ясно, ще трябва да изпратят специалисти да определят произхода и цените на всички предмети от този частен музей на западната битова и лека промишленост.

Седна в хола на едно от креслата и запуши. Приятно му беше да е сам, да размисли, без да слуша закачките на Консулов, без в него да са вторачени питащите очи на Хубавенски, който сякаш очакваше от „стария вълк на криминалистиката“ да чуе поредното откровение. Ей така, насаме с мислите си.

Престъплението може да е било замислено в стария прашясал дом на Бедросян, може и във Виена или в някое от любимите на Мери кафенета, но се е осъществило тук, в същия този хол, където се намира сега той. Но как? На какво да се облегне, за да си го представи, за да го възстанови във въображението си.

Повратният пункт бяха показанията на Сивков. Да, той му бе повярвал. Защото логиката на неговото поведение подсказваше, че Сивков не е, не може да бъде убиецът. Убиецът не би лъгал тъй детински не би подготвил една тайна любовна нощ, за да я прекара в чакалнята на гарата. Той е просто един страхливец, един уплашен човек, който като щрауса крие главата си в пясъка. Абе щраус, ама ако не беше гръцкото календарче, можеше и да не го открият!

Разбира се, не биваше да се изключва напълно и другата хипотеза — че Сивков е един страхливец, който всъщност е отровил Пепи (защо?) и е разиграл цялата тази комедия на неопитен наивник, който неволно лъже и се крие, та милицията, като го разкрие, да започне да мисли така, както сега той, подполковник Антонов разсъждава. Да, теоретически съществуваше и такъв вариант, но той беше твърде невероятен, литературен, за да е истински. И логиката, и онзи усет към хората, който се бе изработил у Антонов от хилядократните му стълкновения с подследствени и свидетели при екстрени условия, го отхвърляше.

И така, засега поне, той нямаше никаква друга опорна точка за това, как са протекли събитията около смъртта на Пепи, освен показанията на Сивков. Тя го е посрещнала, вечеряли са заедно, донесла е магнитофона от спалнята и започнали да танцуват. Пили са още уиски със сода и лед. Позвънило се. Пепи изключила магнитофона. Позвънило се още веднъж. Пепи угасила и осветлението. Изчакали прегърнати. Целували се. След като решили, че съседката си е отишла, запалили, пили още уиски, пуснали отново магнитофона и продължили да танцуват. След няколко минути на Пепи й прилошало.

Фосотионът действува за една-две минути. При употреба на алкохол — по-бързо. Няколко минути преди да й прилошее, Пепи пила уиски. Значи, ако се вярва на Сивков, това е моментът, в който Пепи е взела отровата. В чашата с уиски. Онази чаша, която те намериха с останки от уиски. И в която нямаше отрова! А ако тя е пила този път от чашата на Сивков, от онази, която е била измита от него? „На какво ли не е способна любовта!“ Сипал отровата, предложил й да пие от неговата чаша („За да можеш ти да узнаеш мислите ми, колко те обичам!“) — и така я отровил. Значи все пак Сивков! Този свръххитрец Сивков, който пресмята разсъжденията на следователя много ходове напред, сам разказва на милицията, че няколко минути преди прилошаването Пепи е пила уиски, сиреч е погълнала отровата. Хм…

Добре, Пепи сама е сложила отровата в чашата си. Сивков твърди, че тя не се е самоубила. Но да допуснем, че се лъже. Но нали те са били заедно, един до друг, прегърнати в тъмнината. А след като съседката си е отишла, са запалили лампите. Та той е трябвало да види, че тя слага „нещо“ в чашата. Не, не е и така! А как е?…

Антонов почувствува, че губи нишката на мисълта си, че почвата се изплъзва под краката му. Да приемем твърдо: Пепи се е самоубила! Сивков не е убиецът! Но отровата не е влязла сама в устата на Пепи, я! В апартамента по това време няма трети човек! Доневи са по това време във Виена. Значи събитията не са протекли така, както ги описва Сивков. Значи Сивков лъже. Или… Какво — или?

Разбира се, съществува и трета хипотеза: че нито Пепи се е самоубила, че нито Сивков я е убил, а тя се е отровила, така да се каже, случайно, без да си дава сметка, че взема отрова. Но как и кога е могло да стане това? Първо — кога? Последните десетина минути преди да започне действието на фосотиона, тя цялото време е била в хола със Сивков и е пила само уиски. От своята чаша, в която не намериха отрова. Или от чашата на Сивков, измитата после от него, което пък би означавало, че Сивков е убиецът. Времето не се получава. Търси се интервал от една, максимум две минути. При употреба на алкохол дори по-скоро, една минута. Краткият интервал на действието на отровата сякаш изключва тази хипотеза.

Те са вечеряли заедно. Яли са и са пили едно и също нещо. След това Пепи е отишла в спалнята и е донесла магнитофона. Това е единственият момент, в който тя през последния час на живота си се е отделила от Сивков, не е била наблюдавана от него. Могло ли е да се случи нещо в спалнята, нещо друго, нещо повече от вземането на магнетофона? Но след това тя е била поне десетина минути със Сивков без никакви симптоми на отравяне! А фосотионът би трябвало да задействува за една минута. Би трябвало! Значи, ако допуснем, че фосотионът „този път“ е задействувал за 10–12 минути, би могло Пепи да го е погълнала в спалнята. Случайно, без да разбира, че взема отрова. Но как? И, то се знае, остава открит въпросът, защо фосотионът е задействувал „този път“ тъй бавно?

Антонов влезе още веднъж в спалнята. Все същата позната обстановка, която не подсказваше никакво решение. Големият неразтворен двоен креват с две малки шкафчета отстрани. На стената към хола голямо огледало с цял панаир от козметични средства на масичката пред него. И малка табуретка, на която Пепи е седяла, когато се е разхубавявала. Големият гардероб на отсрещната стена. Това беше цялата мебелировка на спалнята. Прозорец и три врати: към хола, към балкона и към коридорчето с банята. Удобно, уютно. И толкова. Всичко беше преровено, прегледано и никъде не намериха и следа от отрова.

Двойното легло явно беше останало от брачния период в живота на Пепи. Но, види се, е продължавало да й е нужно и след развода. А когато е била сама, на коя ли страна е спяла? Трупа бяха намерили проснат на леглото към огледалото. Но там го е положил Сивков.

В шкафчето до стената имаше всякакви дреболии, разни принадлежности: иглички, карфички, макари, конци, ножички и много разноцветни големи и малки копчета. В шкафчето към огледалото бяха лекарствата. Явно Пепи е спяла откъм тази страна, там е държала и лекарствата против безсъние — да й са подръка нощем. А най-отгоре беше антиконът.

Антонов понечи да бутне чекмедженцето.

Най-отгоре! Противозачатъчното средство! Та нали то се взема вечер, всяка вечер! Именно — всяка вечер, без да се пропусне нито една. А опаковката е най-отгоре…

Той така се развълнува, че дори приседна на леглото.

Тя е влязла в спалнята не само за да отнесе магнитофона, но и за да вземе противозачатъчното средство. После вече е нямало да има кога. Глътнала е поредната таблетка и е оставила празната опаковка. Най-отгоре! Утре е щяла да я изхвърли.

Сега се сети, че те тогава бяха видели всичко това. Дори Консулов попита защо не е изхвърлила празната опаковка. А той му отговори, че е искала още да си поръча. На кого да поръча? Тогава не им мина наум, че опаковката е тук, празна, най-отгоре, защото току-що е взела последното драже.

Е, добре де, взела е. Действието вероятно се е развило така. Влязла е и преди да изнесе магнетофона, е взела дражето. И какво от това? Драже антикон, изработено в ГФР, същото такова, каквото е вземала всяка вечер преди това. Ами ако не е „същото такова“? Ами ако не е „изработено в ГФР“, а някъде другаде? Тук, у нас! Възможно ли е това? А какво друго остава? Или Сивков — или дражето е било отровно, трета възможност не съществува.

Че Пепи е взела антикона, като е влязла в спалнята, е не само вероятно, но и сигурно е било така. Приемаме, че е било така.

Възможно е, не е изключено, дражето да е било отровно. След това тя е отишла да танцува със Сивков. И след десетина минути… Да-а, след десетина, а не след една! Симптомите е трябвало да се появят много по-рано. Значи дражето не е било отровно. Да не би все пак Сивков нещо да лъже, или пък… да се заблуждава, да не е запомнил точно?

Антонов стана и започна да се разхожда из спалнята. Нима пак „удари на камък“. Десет минути! Една минута! Какво означава това! Несъвпадение? Че дражето не е отровно? Или нещо друго?

Драже… Дражето! Ами да!

Антонов чак се плесна по челото. Ето ти, мислителю, че и от много мислене човек може да затъпее.

Те през цялото време смятаха, че отровата е взета в чист вид и веднага е започнала да действува. А тя е била опакована в драже. Колко време ще мине, докато обвивката се разтвори и фосотионът влезе в съприкосновение с организма? Ще трябва да поговори и със Станилова, и с бай Досю. Да, всичко това той ще изясни. Остава открит въпросът: наистина ли последното драже е съдържало отрова и кой я е поставил там? Не, разбира се, заводът. Тогава? Ами ако Доневи наред с останалото са я снабдявали и с антиконцепционни средства? Защо не? Пък и нали Донев е химик. И все пак, за да се смени дражето, опаковката трябва да бъде разлепена, да се разхерметизира и след това отново да се залепи. Това не може да не остави някакви следи. А може да са останали и пръстови отпечатъци!

Антонов взе най-внимателно пластмасовата опаковка, хвана я за двата й ръба, приближи я до прозореца и започна старателно, да я разглежда. Леглата на дражетата бяха номерирани с цифрите от 1 до 21, в три редици по седем. Алуминиевото фолио около гнездото на последното, 21-то драже, сякаш беше леко набръчкано. А от обратната му страна едва забележимо жълтееше. Дали това не бяха следите от разлепването, от подменяването на дражето. А нима е възможно то да се имитира тъй точно? Че нужно ли е било да е съвсем точно? Могло е и приблизително, колкото да не се хвърли в очи, докато Пепи го вземе. Още повече че тя вече 20 дни преди това ги е вземала спокойно, без да подозира, че всеки ден се приближава към смъртта си. А сега, след като е глътнала дражето, никой вече не може да каже доколко то е било точно като останалите, фабричните.