Димитър Пеев
Аберацио Иктус (26)

Разпитът приключи едва в седем часа. Щом отведоха Донев, пристигнаха Консулов и Хубавенски. Те не бяха си отишли, бяха слушали докрай.

— Ти така и не му каза, че все пак Пепи е умрялата — бяха първите думи на Консулов. — Дори и когато съжаляваше, че е пострадал невинен човек.

— Ще му дойде времето, ще узнае. По-важното е, дето не му казах, че е жива.

— Но му намекна.

— Това едва ли може да се окачестви и като намек. Най-многото да съм му подсказал подобна възможност.

— А как си обяснявате, другарю подполковник — запита Хубавенски, — че така лесно си призна?

— Лесно ли! Хм.

— Докато слушах признанията на Донев — каза Консулов, — все си мислех: защо този човек се е решил на толкова страшно престъпление. Мога да разбера родителската любов и в патологичните й форми дори по отношение на едно осиновено дете, но… убийство! Та те са имали толкова други законни средства за защита.

— Може би годините, прекарани там, на Запад, и те да са изиграли някаква роля… Да са насадили някакво недоверие в органите на властта, някакво разбиране, че сами трябва да се защитят. Че ако сами не се справят, няма кой да им помогне. Но стига. За днес стига. Нямам сили вече ни да споря, ни да мисля. Хайде, па дама́м!

На излизане, в коридора, Хубавенски го запита:

— Другарю подполковник, мисля си, ами ако Пепи наистина се беше оперирала от апандисит след това, да кажем, някъде през 1967–68 година… Тогава какво щяхме да правим?

— Хм… Е, Пенчо, все щяхме да измислим нещо.