Димитър Пеев
Аберацио Иктус (12)

Полковник Бинев изслуша доклада му с невъзмутимо лице, без да се обади. Дори въпроси не зададе. Антонов добре знаеше какво значи това — действувал си, както си счел за правилно, без да ме питаш, сега не искай от мен подкрепа. В това имаше не толкова пазене от отговорност (не беше в стила на Бинев да се презастрахова), колкото някаква обида, някаква сръдня за това, че въпросите са били решавани, без да се поиска неговото мнение. Позвъни на началника на управлението и той нареди след 15 минути да му докладват — цялата група.

Полковник Пиротски беше висок, слаб мъж на около петдесет години, с посребрена коса. Ходеше винаги, лете и зиме, със сив костюм и това му предаваше някакъв джентълменски вид. Той впрочем така и се държеше — винаги любезен, винаги усмихнат, дори когато наказваше. Нещо, което се случваше твърде често. Бяха толкова различни с полковник Бинев, че (както това се случва между мъжете) можеха да бъдат или много добри приятели, или да са си съвсем чужди. Отношенията им бяха официални и клоняха по-скоро към втория вариант.

В просторния кабинет на началника на управлението беше светло, уютно и там се докладваше някак приятно дори и за неразкрити престъпления. Щом влязоха и рапортуваха, Пиротски се ръкува с всички и ги покани да седнат около продълговатата маса. И той седна при тях. Веднага им разреши да запушат. Това беше второто удоволствие да се докладва на Пиротски, за разлика от Бинев, който сам не пушеше и на никого не разрешаваше да му опушва кабинета. Но с това удоволствията свършваха.

— Полковник Бинев, вие ли ще докладвате?

— Предлагам да чуете от първа ръка. Антонов води следствието, целесъобразно е той да докладва.

Обикновено в такива случаи Бинев сам докладваше. Какъв началник на отдел ще е той, ако не познава по-добре от всички случая. Но този път се въздържа. Това означаваше — каквото си дробил, сега ще го сърбаш!

Но Антонов беше доволен от развоя. Така получаваше възможност да изложи случая в своя интерпретация. Постара се да го разкаже най-подробно, без да пропуска нищо. Особено подчертаваше успехите на Консулов и на младия им колега. Това той смяташе за свое „свещено задължение“ — за здравата основа на колегиалните им отношения.

Обичаше тези обобщаващи доклади. В тях като на филм, някак отстрани, той самият оглеждаше случая, в който го бе натопило служебното всекидневие. Когато водиш следствието, ходиш из гората, между дърветата на фактите. Когато го докладваш — виждаш гората като цяло, като от вертолет. И сега, слушайки собствените си думи, той видя, че те все още не могат да отговорят на главните въпроси — кой и защо е убил Пенка Бедросян. Затова завърши:

— Добрахме се до лицето, което е било в апартамента на убитата и е могло да даде отровата. Но то няма мотиви, за да извърши престъплението. Открихме и пролука в алибито на бившия съпруг, но той пък, според самопризнанията на Сивков, в които не можем да не вярваме, не е присъствувал на смъртта. И главното — все още нямаме отговор на въпроса — защо е била убита Пенка Бедросян.

— Напредвате, но много бавно — каза Пиротски. — Освен че нищо не знаем за мотивите на престъплението, но няма и никакви данни за произхода на отровата. Отгде е била взета? Някой да добави нещо?

— Фосотионът може да се набави от някоя химическа лаборатория — обади се Консулов. Това не е проблемът. Важното е, че сега ние знаем кой е дал отровата. Тя действува една-две минути след приемането й, а Сивков е бил там час и половина по-рано. И никой друг не е влизал. Това е или убийство и убиецът е Сивков, или е самоубийство. Но по обстановката съвсем не прилича на самоубийство. Това го каза дори самият Сивков.

Бинев изгледа с нескривана почуда Консулов. Той явно не бе очаквал капитанът да бъде на неговото мнение. Но пак не се обади.

— И какво предлагате? — запита Пиротски.

— Да проучим най-детайлно връзките на Сивков и да открием как се е сдобил с отровата. Със или без задържане.

— Що за предложение е това — запита Пиротски. — Със или без…

— След като беше освободен, сега вече няма смисъл да го задържаме. Това трябваше да стане, когато си призна, че е присъствувал на смъртта на Пенка Бедросян.

— Да, наистина — каза Пиротски, — защо не поискахте задържането му?

— Защо ще задържаме човек, който току-що е казал истината, при това — човек невинен. Сивков не е убиецът!

— Човек уличен в толкова лъжи — обади се Консулов. — Откакто започнахме разговора с него, той ни разказа толкова лъжи, че не виждам защо трябва да му вярваме в най-важното — че не е убил.

— По-често съм срещал обратните случаи — по всичко казват самата истина, а лъжат само по едно — същественото, решаващото. Така поне обикновено постъпват престъпниците. А Сивков ни лъга като първолак, не дори дилетантски, а направо глупашки. И аз вярвам, че накрая той ни изповяда истината. Тя беше тежка за него — и с моралната страна на поведението му, и с опасността да бъде заподозрян в убийство. Дори, ако искате, по чл. 323 — за неоказване на помощ…

— Значи твоето становище се основава на голата вяра — каза Бинев. — Хубава работа!

— Не на вярата, а на убеждението, изградено върху логическата интерпретация на фактите и особено на личността на свидетеля. Сивков е бил там със съвсем други намерения, много по-съблазнителни от убийството. И не е имал никакви мотиви да го извърши.

— Откъде си сигурен, че не е имал мотиви? — възрази му Бинев. — От това, че не ги знаеш ли?

— Засега поне нямаме и намек за някаква причина да я убие. А това вече значи много. Пък и… могъл е да мине на Запад, а се завърна. Защо? Защото така би постъпил само невинен човек, който няма от какво да се бои.

— Или който е уверен в това, че ще остане неразкрит — каза Консулов. — Ако не беше тефтерчето…

— А най-убедително за неговата невиновност говорят лъжите му, тяхната детинщина и поведението му след смъртта.

— Ако не разиграва баламата-наивник — подметна Бинев.

— Чак пък такава демонична хитрост. Нали го видях какво представлява!

— И това, как е заличил следите си, ли говори за наивността на поведението му — каза Консулов.

— Това, че е дремал цялата нощ в чакалнята на гарата. Кой престъпник ще си построи плана така идиотски? Не виждате ли, че той се е готвил да прекара нощта с нея. Не с трупа, а с живата Пепи. Ако беше отишъл там с отрова в джоба, с намерението да я убие, нямаше да си съчинява алибито, че заминава в понеделник на 21. Та това е алиби за пред съпругата, за пред колегите. Но не и за пред милицията. Затова и рухна тъй безславно. А той го поддържаше ей така, по инерция, веднъж вече излъгал. Пък и… за да прикрие любовното си похождение.

— Не — реши да сложи точката върху „и“-то Антонов, — Сивков не е убиецът, той е присъствувал случайно на смъртта. И това, което ни разказа, е самата истина.

— Може ли и аз да кажа, другарю полковник — Хубавенски се изправи, макар че на съвещанията това не бе прието.

— Разбира се.

— Защо Дикран Бедросян е заминал от София тъкмо в деня на смъртта? Също както Сивков. Не е ли това една сериозна улика? И второ — какво означава това негово изчезване от Папратово, този провал в алибито му?

— Това ще трябва да изясним — прекъсна го Пиротски. Къде е бил на 21 през нощта. Но продължете…

— И най-важното, отговорът на въпроса — защо? Единствен Бедросян е имал основание да иска смъртта на жена си. Та нали той, всички казват това, я е ревнувал болезнено. А тя е продължавала да му изневерява. Както преди, така и, още повече, след развода им. Докато търпението му се е изчерпало…

— Какво ще кажете вие на това, подполковник Антонов.

— В хипотезата „Бедросян“ има някакво рационално зърно. Ако приемем, че той е влязъл в апартамента, докато Пепи е била в салона, поставил е отровата, а през нощта е дошъл да провери резултата. Такава конструкция теоретически може да се изгради. Но на практика? Че е бил в София все още трябва да се установи. Пък и за мотива му. Та той е имал основание да ревнува Пенка от години. Защо точно сега, след като са се развели…

— Фиктивно, фиктивно! Само заради апартамента — прекъсна го Хубавенски.

— Тъкмо апартаментът ме смущава. Заради него той е решил да се разведе с любимата си жена. Любима въпреки изневерите й, за която е бил женен почти седем години. А сега, убивайки я, той губи окончателно възможността да си върне апартамента. Излиза така, че собствеността на апартамента е достатъчно основание за развод, а не е достатъчно, за да го възпре след това от нещо много по-страшно. Не, тук логиката куца. Пък и според мен този майстор на телевизорите не е човек, способен да извърши убийство.

— Интересно. Според Антонов Сивков не е убиец, Бедросян не е убиец, всички не са способни да извършат убийството — обади се заядливо Бинев. — Кой тогава извършва убийствата у нас?

— Убийците у нас са един на десетки, на стотици хиляди. Статистически шансът тези двамата да са сред мнозинството твърде голям, другарю полковник — каза Антонов.

— Интелигентски приказки!

— А вие, полковник Бинев, какво предлагате? — запита Пиротски.

— При тази непълна фактическа обстановка не мога да предложа нищо. Най-вероятно е Сивков да е убиецът. Само той е могъл да даде отровата. Но моментът на задържането му е изпуснат.

— Моментът ще настъпи тогава — пресече го Пиротски, когато имаме достатъчно основание за това. Основания, подкрепени с доказателства. — Той погледна към Антонов. — Него или когото и да било. Предлагам групата да продължи да работи в три насоки: кой е имал възможност, кой е имал намерение и… подробно изследване на личността, на биографията на убитата. Та вие почти нищо не знаете за нея. Занимавате се само с лицата, които сами са влезли в кръга на заподозрените. Не допускате ли, че може да има и лица, и мотиви, за които вие още нямате дори понятие?

Разпределиха си по-нататъшната работа така: Хубавенски, като защитник на хипотезата „Бедросян“, замина отново за Врачанско и с помощта на окръжното управление трябваше да проучи къде е изчезнал Бедросян през нощта срещу 22 април. Консулов се зае да изучи основно връзките на Сивков и също дали някъде няма да се появи възможност за снабдяване с фосотион. Ясно беше, че това е безперспективна задача. Сивков сигурно имаше познати и приятели, и те още толкова други, техни си познати и приятели. Всички те не можеха да бъдат издирени и разпитани. Но както Консулов казва „чем чорт не шутит“. И, разбира се, салонът оставаше под неговото попечителство с оглед връзките на Пепи. Антонов, който нямаше „собствена хипотеза“, се зае със самия Бедросян и оставаше за координатор на действията им.

Когато се прибра в къщи, Антонов завари само сина си. Да, жена му го беше предупредила, службата имат първомайска вечер и ще закъснее? Дъщерята, както все по-често се случваше напоследък, закъсняваше. Синът му се бе зачел в някаква книга. На масата в кухнята имаше подредена вечеря, от която Тони бе похапнал солидно. Но на него не му се ядеше. Седна в хола, пусна телевизора и запали цигара. Някакъв ансамбъл бодро танцуваше народни хора. Угаси телевизора и се замисли.

Всичките им усилия досега бяха насочени към, така да се каже, главния въпрос — кой? Но в случая фронталната атака не даваше резултати. Изглежда ще трябва да сменят тактиката. Докато не отговорят на други два въпроса: „по какъв начин“ и „защо“, успехи не се предвиждаха. И преди всичко на въпроса „по какъв начин е била дадена отровата?“

Той отпадаше само в един случай — ако Пепи се бе самоубила. Но нищо, нито едно обстоятелство не говореше в полза на тази хипотеза. Нито общата характеристика на личността на Пепи и нейния живот — уреден, обезпечен, в разцвета на младостта и красотата. На нея всичко й беше „както може само да се мечтае“. Дори това, че се бе развела, в известно отношение беше за нея положителен факт, положителен с оглед на живота, който й харесва, който може да си устрои само по свой вкус и разбиране. А и конкретно като обстановка, описана от Сивков, изключваше напълно тази хипотеза. А Сивков в това поне не лъжеше. Та то бе в пълно противоречие с неговите интереси. Той не беше чак пък толкова глупав да не разбира, че след като само той е присъствувал, ако Пепи не се е самоубила, значи той й е дал отровата. Антонов му повярва тъкмо когато той започна категорично да отрича самоубийството, когато започна убедително да доказва, че нито от настроението й, нито от държането й не е могло да се направи такъв извод. А как би могъл да й даде отровата, ако все пак допуснем, че Сивков е убиецът? Сипва й в чашата с уискито? Станилова беше казала, че фосотионът се разтваря добре както във вода, така и в спирт, значи и в уиски. Добре, Пепи излиза за малко, до кухнята, да кажем, или до спалнята, за да донесе магнетофона. Сивков изважда шишенцето се фосотиона и отсипва в чашата й. Отровата се разтваря. Уискито става кафеникаво, изменя вкуса си. Нима Пепи не е забелязала това? Да кажем, изпива го, докато е било тъмно, докато съседката е звъняла. Но как е могъл Сивков да предвиди, че след малко ще се звъни и че Пепи ще угаси осветлението? Ами ако е сипал отровата точно тогава? Носи я, търси случай, случаят се появява, той се възползува от него. Пепи пие, не усеща вкуса или не му обръща внимание. Макар че в хола не е било съвсем тъмно, уличното осветление е било достатъчно, за да се очертаят фигурите, за да се видят „манипулациите“ на Сивков. Но в чашата на Пепи Станилова не намери следи от фосотион. Дали Сивков не я е измил след това и отново да е налял няколко капки уиски, вече чисто уиски? Защо? За да се издаде, че е имало уиски, а шишето го няма? А отпечатъците? По чашата имаше много пръстови отпечатъци, и все на Пепи. Ако я е мил, те са щели да бъдат заличени. Е да, след това е могъл да ги положи от ръката на умрялата. Страшно! Да пъхаш в ръката на мъртвата измитата чаша! А не е ли по-страшно да я убиеш! Има ли нерви за подобни действия този Сивков? Но дори и да допуснем, че Сивков е бил способен на всичко това, остава открит главният въпрос — защо ще убива Пепи? Не само логическият анализ на фактите говореше против тази възможност. И усетът, не някакво тайнствено шесто чувство, а обобщеният житейски и професионален опит му подсказваше, че Сивков не е убиецът, че убиецът не би постъпил така.

Добре, друг тогава човек, който не е присъствувал в апартамента в понеделник вечерта. Може да е Бедросян (препуска до София, за да се „наслади на пъкленото си дело“), може да е и някой друг. Да го наречем Х. Х желае смъртта на Пепи, Х има интерес от нея, интерес голям, важен, достатъчен, за да го накара да я убие. Без да присъствува в апартамента. Как?

Първо — отпадат уискито и бонбоните, донесени от Сивков… Стоп! За бонбоните той не помисли.

Ето къде може лесно и незабележимо да се постави фосотионът. Предварително. Та той е кафеникав като шоколада, силният вкус на бонбона ще маскира вкуса на фосотиона. Да… И то не само в един бонбон. В определен вид, който той знае и сам няма да яде от тях. Идеална възможност. Как не беше се сетил досега. Тъкмо той. Преди години един приятел му беше донесъл „подарък“ от Швейцария кутия бонбони. Луксозни, апетитни, само че… напълнени с горчица. Някаква тъпа швейцарска шега. Опита един, измами жена си, после дъщеря им ги прибра да разиграва съучениците си. Да, той трябваше да се сети за тази възможност — бонбоните да бъдат напълнени било с горчица, било с фосотион. Само че… за бонбоните те узнаха от самия Сивков. И нямаше от кого другиго да узнаят. А ако не им беше казал?… Ама че глупав Сивков! Никой не го видял, никой не знае, а той сам, без дори да го попитат, си казва, че е донесъл бонбони и е черпил с тях Пепи. Бонбони, за които после милицията, макар и за съжаление не веднага, ще се сети, че с тях е била дадена отровата. Сивков, който лъже жена си и колегите си, че е заминал в понеделник само и само за да дреме после цяла нощ на гарата. Поне да я беше убил сутринта! И още веднъж — защо ще я убива? Не, на Антонов никак не се харесваше тази хипотеза, въпреки „находката“ на бонбоните.

Добре, не е Сивков, а е Х. Х е решил да я убие. Но как? Той трябва да е имал достъп до апартамента, да е имал ключ, за да влезе, когато Пепи я няма или е могъл да влезе, когато тя е там. Значи близък, познат — съпруг, приятел, приятелка, съседка… Но най-вероятно Бедросян. Как ще даде отровата, как тя ще бъде взета само от Пепи и после да не остави никакви следи? Нали те не намериха никъде другаде отрова, не намериха нито ядене, нито пиене отровено. Значи „цялата доза“ е била погълната от Пепи. Как е станало това? Била е сложена в нещо, което само Пепи ще яде или пие. Та те са пили уиски и газирана вода. И двамата от едни и същи шишета! Уискито поне. Хм. А яденето? Яла ли е Пепи нещо, което да не е опитвал Сивков. И какви гаранции е имал Х, че Сивков няма да го яде. Защо пък гаранции, кому са нужни те? Нека го яде, нека се отрови и той, защо да го жали. Да се жали, е имал основание само самият Сивков. Той е носел бонбоните, единственото „нещо“, в което отровата е могла да бъде сложена тайно, предварително, насочена точно към жертвата. Ето ти омагьосан кръг, ето ти логически анализ на фактите. Сивков е — Сивков не може да бъде!

Да питат Сивков за бонбоните няма смисъл. Ще им каже — изядох ги по пътя, а празната кутия хвърлих в Берлин. Върви доказвай, че вътре е имало отровени бонбони. Е, отровените той, разбира се, не е изял. Може някое дете в Берлин да ги е намерило и да ги е изяло. Ще има там криминалполицай да си блъска главата за причините, за мотивите. Както той тук. Дали да не запитат Берлин? Но едва ли там някой ще яде бонбони, намерени в кофата за смет. Дано!

Ами ако отровата е била дадена „на късмет“ — било за любовника, било за развратната съпруга, било за двамата? Това може да бъде позиция само на Бедросян. Ама че кръвожаден тип се получава. Не, тук има някаква тънка избирателност, измерена насоченост. Още утре ще трябва да се свърже с Хубавенски и да му поръча да проучи как се е държал по селата Бедросян — като човек невинен, нищо не подозиращ, или като човек, току-що извършил убийство. Задачка, няма какво да се каже. А за Сивков тя въобще не може да бъде поставена. Кой беше казал: „Трябва повече да мислим, и то… качествено!“ Той самият, нали? А сега — мисли, и то… качествено. Сивков, Бедросян, Х… Колко перспективен е този Х — и мотиви може да си има, и възможност да даде отровата така, че тя да бъде погълната от Пепи по време на посещението на Сивков, тъкмо от Пепи, а не от някой друг. А всичко може да е тъй просто, просто като Колумбовото яйце. Само че — де го Колумб?

Влезе жена му — развеселена, шумна и веднага започна да разказва как е минала вечерята, какво са им сервирали, кой с кого е танцувал. Сякаш това го интересуваше. И всичките негови мисли се отдръпнаха в паметта му, скриха се в подсъзнанието му, за да изплуват оттам утре и да продължат да го измъчват.