Димитър Пеев
Аберацио Иктус (7)

На другия ден сутринта Антонов отиде рано на работа — трябваше да се подготви за разпита на Бедросян. Малко преди 17,30 часа бяха позвънили от окръжното управление във Враца и го помолиха да почака, защото имат да му предадат важно съобщение. След час се обади майор Костов. Докладва, че лицето, което ги интересува, е било засечено в Бели извор. Преди това Бедросян е бил по за ден-два в Ботуня и Главаци. Навсякъде действувал по един и същи начин — отсяда у някой познат и из селото се разпространява слухът, че е пристигнал голям специалист от София, който поправя бързо и качествено всякакви телевизори, радиоприемници, грамофони и магнитофони. Изглежда, обикаля този район не за първи път, защото го знаят като добър майстор и клиенти има предостатъчно. В колата си носи всякакви уреди и запасни части. Селяните са доволни от работата му. Майор Костов разбираше, че този интерес на следственото управление към Бедросян не е платоничен, както се казва, „не е на хубаво“ и сякаш се стараеше в подтекста на доклада си да го представи в най-добра светлина.

— Какво, майоре, да не е поправял и вашия телевизор? — закачи го Антонов.

— Съвсем не, другарю подполковник. Но това е един полезен човек. При мудността на нашите сервизи, при тяхната безпомощност, не виждам защо трябва да преследваме майстора само защото е частник, който услужва на хората да гледат нашата телевизия.

— Не се безпокойте, работата, във връзка с която ни трябва, няма нищо общо с телевизорите.

Уговориха се, че утре рано сутринта един оперативен работник от Враца ще придружи Бедросян до управлението, така че към 9 часа да са в София. Ако се съгласи, разбира се. Освен това майор Костов обеща да установи ден по ден и час по час движението на Бедросян из техния окръг, особено за 21, понеделника.

Консулов беше отишъл в салона да се опита да разузнае от Клео връзките на Пепи, „готов на всякакви жертви“, както заяви снощи. Но там Хубавенски само щеше да пречи на „интимните им разговори“, затова лейтенантът остана да слуша разпита на Бедросян и да води протокола.

Малко след девет се появиха Бедросян и придружаващият го оперативен работник. Антонов му разписа командировъчното и веднага го освободи.

Бедросян беше около 45-годишен мъж, понапълнял, с черна къдрава, започнала да посивява коса, облечен доста небрежно. Имаше вид на спокоен и добродушен човек, който е разтревожен от внезапното отвеждане в София, в милицията. Той с право очакваше да му обяснят причините за това, но Антонов го предупреди за отговорността за даване на неверни показания и започна методично да снема самоличността му, така както се полагаше да започне всеки разпит.

На въпроса „семейно положение“ Бедросян отговори „разведен“. Хубавенски, преди да запише отговора, изгледа Антонов, сякаш очакваше разрешението му да го впише. Това вече беше излишно. Учудването вероятно забеляза и Бедросян. Ако подобни прояви на емоции се повторят, ще трябва да си поприказва с младежа. Дори и без да се повторят. Щом ти е казано „пиши!“, то с това само се и занимавай!

Щом завършиха „официалната част“, Антонов не започна да задава въпроси, а замълча. Въобще той обичаше повече да слуша, отколкото да приказва. И Бедросян побърза да се възползува от паузата.

— А сега моля да ми обясните защо трябваше така внезапно да се завърна в София. И въобще аз арестуван ли съм, или какво?

— Вие, разбира се, не сте арестуван и това, че наш работник ви е придружил дотук, съвсем не означава, че сте докаран под стража. Нали доброволно се съгласихте?

— Абе… доброволно, да кажем.

— Щом свършим разпита, вие сте свободен да се завърнете, макар че едва ли ще го направите.

— Защо?

— Като свършим, сам ще разберете. А сега ми разкажете най-подробно кога напуснахте София, къде бяхте тия дни и какво правихте там?

— Нищо лошо не съм правил. Поправях на хората телевизорите. Да не е престъпление! Работя по-качествено, по-бързо от мърлячите от сервиза, пък и вземам по-малко. Какво престъпно има в това, да услужваш на нуждаещите се? Кому преча? Ако не работех по-добре, нима някой щеше да ме потърси? Не разбирам защо се заяждате с мен!

— Вие къде работите, къде сте на служба?

— В сервизната база. Телевизионен техник съм.

— Един от мърлячите, а?

— Аз и там работя добросъвестно.

— А обикаляте селата.

— От понеделник съм в отпуска. Защо да не поработя, да изкарам някой лев с черен труд през това време. Кому преча? По насрещния план, така да се каже.

— Няма да спорим за това. А сега ми разкажете, каквото ви питах. Кога заминахте, какво правихте. Да започнем от понеделника.

Бедросян го изгледа с досада, както се гледа бюрократ, който не разбира елементарни истини, и започна да разказва как тръгнал рано сутринта в понеделник за Врачанско, как пристигнал в Ботуня към десет часа сутринта, при кого отседнал, къде бил викан да поправя телевизори и радиоприемници. Разказваше спокойно като човек, който няма какво да крие, който няма от какво да се страхува. Постепенно дори се пооживи.

Разбира се, всичко това врачанското МВР щеше да провери на място. Но на Антонов му беше вече ясно, че Бедросян не лъже, че той наистина е бил там. Не е той човекът, който се е обадил по телефона на Пепи. Касиерката може и да не разбере дали са звънили от автомат, но щеше да запомни, ако я бяха викали от провинцията. Според разказа на Бедросян той поправял телевизори до късно вечерта, докато завършила програмата. А по това време Пепи е била вече мъртва. И не знае за това. Може и да се преструва, но някакво вътрешно чувство подсказваше на Антонов, че не знае.

— Трябва ли да ви кажа и колко пари съм взел за свършената от мен работа? — запита дръзко Бедросян.

— Не, мен това не ме интересува. Може би данъчните власти. А сега продължете така и за следващите дни.

Него всъщност и това вече не го интересуваше. Но нека продължава. Да, те щяха всичко да проверят. Но Антонов вече знаеше, че Бедросян не лъже, че не може да лъже тъй примитивно. Той не е бил в понеделник вечерта в София, той не е дал отровата, той не е заличавал следите. А защо въобще трябваше да бъде именно той? Само защото нямаха друг подръка? Добър аргумент, няма какво да се каже! Но както и да е, време беше да пристъпи към неприятната част, да му съобщи за смъртта на Пепи.

— Вие казахте, че сте разведен. Кога сте се развели?

— Че това пък какво общо има с пътуването ми? Защо ви интересуват семейните ми работи?

— Питам ви не от празно любопитство. И така…

— Наскоро. Решението влезе в сила през март.

— А защо?

— Какво защо?

— Защо се разведохте. Питам за причините.

— Не разбирам.

— Ще разберете.

— Несходство на характерите. По взаимно съгласие.

— Хм. А след развода? Какви бяха отношенията ви с бившата ви съпруга?

— И това ли ви интересува? Най-добри, останахме си приятели.

Време беше. Играта започваше да става нечестна.

— Тя има ли близки роднини — баща, майка, братя, сестри?

— Не, съвсем сама е. Майка й умря преди няколко години, а баща й ги е напуснал, когато тя е била една-две годишна. Нито той се е интересувал от дъщеря си, нито пък тя от него. Дори не знам жив ли е. Но защо ме разпитвате толкова за Пепи?

— Защото… щом сте останали и след развода добри приятели, на вас се пада да изпълните един последен, тъжен дълг към нея.

Бедросян го загледа с неразбиращи очи. Пребледня, започна бързо да преглъща.

— Какъв дълг? — сподавено каза той.

— Последният. Бившата ви съпруга умря. В понеделник. Ще трябва да се погрижите за погребението й.

Бедросян наведе глава, хвана се за стола, сякаш за да не падне, и остана така известно време. След това рязко се изправи.

— Не може да бъде — той почти викаше. — Та тя беше съвсем здрава. Не може да бъде! Ама наистина ли?

— Успокойте се. Хубавенски, дайте му чаша вода.

Бедросян пое чашата и я изпи на един дъх. Заоглежда се, сякаш търсеше нещо, нещо, което да потвърди или отхвърли страшната вест. Накрая спря погледа си на Антонов. Загледа го с плувнали в сълзи очи, с поглед, питащ и търсещ подкрепа. Не, този възрастен, груб на вид мъж или още много обичаше Пепи, или беше някакъв изключителен артист. А трябваше да се успокои, с него имаше още какво да разговарят. И то сега, докато е потресен от новината. Нали затова го доведоха да узнае първо тук за смъртта.

Изминаха няколко минути, докато Бедросян се съвземе.

— Как, от какво е умряла Пепи?

— Била е отровена. В понеделник вечерта, в дома ма й.

— Отровена! — той пак наведе глава и задълго се замисли. Така измина минута-две. За какво ли мислеше? Дали не преценяваше кой я е отровил и защо. Или нещо друго съобразяваше? Антонов го остави да си мисли. Колкото повече време минаваше, толкова повече щеше да се успокои, да стане годен за разпитване.

— Апартамента! — неочаквано извика той. — Какво ще стане сега с апартамента?

— Какъв апартамент?

— Този, дето Пепи живее в него. Той е мой!

— Е, и какво тогава?

— Да, ама аз й го прехвърлих. За да го спасим. Когато се развеждахме. Ние затова се и разведохме. За да остане наш апартаментът. По закона за собствеността на гражданите.

Ето каква била работата. Любящият бивш съпруг се тревожи преди всичко за апартамента. Но ще трябва да се прости с него.

— Апартаментът на „Раковски“ ваш ли е?

— Не, на баща ми. Моят е на булевард „Евлоги Георгиев“. Но не живея там. Давам го под наем на „Балкантурист“.

Така значи. Три апартамента. Дали пък някаква имуществена разправия не лежи в основата на случая, някакви неудовлетворени искания на този колекционер на апартаменти? Не, по-скоро обратното. Той трябва да си е давал сметката, че убивайки Пепи, губи един апартамент. А това би могло да бъде сериозна спирачка! Интересно, а кой ще го наследи сега. Загадъчният баща? Дали не ще трябва да проверят тази линия? Добре, да допуснем, че Бедросян не е убил Пепи. Просто не му е било изгодно сега. Сега, когато по този начин ще загуби апартамента. В такъв случай и той е заинтересован да се разкрие убиецът. Става съюзник. Ако не за друго, поне от яд, че убиецът го е лишил от един апартамент.

Бедросян продължаваше да мълчи, явно измъчван от свои мисли, от своя мъка — от смъртта на Пепи или от загубата на апартамента.

— Как мислите, ще мога ли да си върна апартамента?

— За това говорете с адвокат. Мен ме интересуват обстоятелствата около смъртта на вашата бивша съпруга. Какво можете да ни кажете в това отношение? Познавате ли някого, който да е искал да я премахне?

— Че как мога да знам? На мен ли ще каже?

— Нещо да ви се е оплаквала? Някой да я е заплашвал?

— Няма такова нещо. Не се е оплаквала. Тя въобще не се оплакваше, стискаше зъби и сама се оправяше.

Близките, когато узнаят за внезапната смърт, обикновено още дълго говорят за умрелия като за жив, в сегашно време. А този нещо много бързо премина в минало свършено време.

— Какво знаете за нейните близки и познати? За приятелките й, вие трябва да ги познавате, за… приятелите й?

— Тя нямаше приятелки. Само Клео, фризьорката, от салона, в който Пепи работеше. Но аз не я обичам. Тя влияеше лошо на Пепи.

— В какъв смисъл?

— В какъв… ами… подстрекаваше я срещу мен… учеше я да си прави каквото си иска… С една дума… лоша жена.

— Слушайте, Бедросян, да си говорим откровено по мъжки. Установихме, че в понеделник вечерта при Пепи е бил някой… мъж. Не се ли досещате кой може да е той?

Пак го загледа с помътнен, влажен поглед, Антонов бе докоснал някоя болезнена струна в душата му. Той може би знаеше, а може би само е подозирал. Нали съпругът узнава последен…

— Не знам кой може да е бил. Около нея се въртяха много, всякакви пущове. Нали беше красавица. Съпруга на стар мъж! Пък и аз често отсъствувах от София. Имаше един, някакъв артист, Асен. Край нея се увърташе един, Мери му викат, хаймана и хулиган. И оня, Велев, техният отговорник, и той й беше мераклия. Чувал съм и за други.

— Знаете ли да е имала с някого сериозна връзка?

— Не, все разни там флиртове. Ама не ме разпитвайте, моля ви се, за тия работи. По-добре онази, Клео, ще ви каже.

— Разбирам колко неприятна е за вас тази тема, но и вие ме разберете. Трябва да проучим всичките й връзки. Без това не може. Нали желаете да открием убиеца.

— Разбира се, че желая.

По-нататък разпитът премина мъчително. Бедросян явно бе ревнив, и не без основание. Ревнив и като значително по-стар съпруг, и то на жена, търсена, красива, готова да откликва на ухажванията. А Антонов трябваше да го накара въпреки мъжкото му самолюбие да разказва на двама чужди хора всичките си подозрения. А те бяха много. В това се състоеше и бедата. Изобилието на евентуални любовници в случая означаваше не само много работа, но и разсредоточаване на вниманието.