Димитър Пеев
Аберацио Иктус (14)

Консулов се появи едва на следващия ден, и то към края на работното време.

— Както те гледам какъв си капнал и като правя сметка колко време дори не се обади, предполагам кошницата ти е пълна с открития — посрещна го Антонов.

— Вятър и мъгла. Ако от ходене краката набираха мъдрост, моите сега щяха да са най-мъдрите крака в Димитровски район. Но нещичко все пак нося. И трябва да ти кажа, че този салон, макар и да е ограден от света с огромни прозрачни витрини, макар и да е достъпен за всички, е една непревземаема крепост. Опитах се да проникна в тайните й, дегизиран като обожател на прекрасните й защитнички, но на втората атака бях демаскиран. Там, куме, всяка се хвали на всички с ухажьорите си. При тази интензивно действуваща комуникационна микросистема на размяна на информация реших да сменя тактиката. Използувах едно много старо, изпитано средство, което не една българска крепост е превземало. Нали още моят адаш, страшният, е рязал езици за клеветничество. И сигурно е имало защо така касапски да действува човекът. Пък и Търновската крепост, казват, била отвътре предадена. Та и аз, колкото и да е срамно, реших да се възползувам от тази древна нашенска черта. И то с не малък успех. Започнах да подмятам, че тази казала на онази за еди-коя си, че била еди-каква си и тъй нататък. Че като бликна един гейзер от клюки и клевети, леле-мале, и хан Крум не би могъл да ги спре.

И тъй, в своя си стил, Консулов разказа за двудневните си похождения из салона. За голяма негова изненада труженичките от салона се оказали жрици не на Венера („после върви посрещай хората по дрехите“), а на самия Меркурий. И то не на нашенския, балкански Хермес, а на онзи, западния бог на търговията. Преди всичко те търгували с козметични средства. Пред този салон така нареченият магазин на „Тексим“ на булевард „Александър Стамболийски“ — ряпа да яде. Но и от други стоки не се гнусели. Дрешки, магнитофончета и… каквото обичате. И, „кой знае защо“, избягвали социалистическия стоков пазар, действували изключително „по второ направление“. „Председател на търговската камара“ все още била Клео, но Пепи ярко се очертавала като неин „пръв заместник“. Оперирали и с бонове, и със суха пара — но само зеленички долари и в краен случай западногермански марки. И в двете посоки — „чейндж“, с една дума.

Консулов допускаше възможността убийството на Пепи по някакъв начин да е свързано със спекулантската й дейност. Тя да е някого ограбила, заплашила и той да си отмъщава, да премахва „опасен изобличител“. Макар че въпросът „по какъв начин“ продължаваше да виси. Затова се свързал със стопанската милиция. Там той имаше много приятели и не му било трудно повече да узнае, отколкото да каже. Но за голяма негова изненада там нищо не знаели за това гнездо на спекулата. И той засега не счел за нужно да ги информира. Ще вземат да любопитствуват, могат да объркат някаква каша.

Хубавенски се завърна от Враца без предишния ентусиазъм. Разказа къде е бил, с кого е говорил. Но нищо подозрително, нищо уличаващо Бедросян не бе успял да открие. Макар че този път вече се представял понякога и като орган на милицията. Единодушната характеристика на всички, с които Бедросян е контактувал, била, че той, освен отличен майстор е и веселяк, който обича да си попийва (но с мярка) и разказва много хубави арменски, еврейски и всякакви други вицове.

— А политически? — запита някак по инерция Антонов.

— За политически не ми казаха.

Проверката, която направиха другарите от врачанското окръжно управление, потвърди и показанията му за нощта. Мария Козарова, кантонерката, след непродължителен разговор с оперативния работник просто си признала.

— Какво сте се омърлушили, сякаш ви е мъчно, че не сте открили нищо уличаващо Бедросян. Това, че навсякъде се е държал като човек с чиста съвест, може да означава, че той наистина е невинен. А това вече прояснява част от следствието, снема подозрението от един от заподозрените.

— Но може да означава, че е добър артист, хладнокръвен престъпник, когото аз не съм могъл да изоблича.

— Може. Но и тогава измаменият в случая не сте вие, а хората, с които е контактувал.

Лейтенант Няголов, макар и само от една година в отдела, вече беше известен като много прилежен и изпълнителен оперативен работник. Някои подмятаха зад гърба му, че е и най-верният последовател на полковник Бинев, че затова е негов любимец. Той наистина беше мълчалив, много пестелив на думи, събирач на факти, без да демонстрира особена фантазия. Но това не означаваше непременно липса на творческо въображение, той може би просто беше по-скромен. И сега докладът му беше ясен, лаконичен, но съдържателен. Удивително беше за това кратко време с колко хора бе успял да се срещне: съседи, приятелки на майката на Пепи, нейни приятелки, директорът на гимназията и класната ръководителка, кварталния отговорник. Само баща й не могъл да открие — но него никой не го знаел къде се е запилял, жив ли е. На Няголов може и да не му достигаше фантазия, но несъмнено умееше да говори сбито и съдържателно. След като завърши устния си доклад, без да погледне в бележника, Антонов му благодари и го помоли да напише всичко това. Без да каже нещо, Няголов му подаде докладна записка на шест, чисто и гъсто изписани на пишеща машина страници.

След като Няголов си излезе, той прочете няколко пъти записката. В нея също имаше само факти, но зад тях личеше, че Няголов не е бил равнодушен към съдбата на тази жена. С няколко тънки, едва уловими нюанси в думите и изразите той показваше, че я съжалява не само заради трагичния й край, но и заради нещастните й детство и младост. А тя имаше за какво да бъде съжалявана.

Беше се родила не само в крайно бедно, но и окончателно разнебитено семейство. Майката, изоставена от бащата пияница, е трябвало да работи като готвачка в един работнически стол. За щастие или за нещастие Пепи израснала необикновено красива, подчертано амбициозна и интелигентна, с чудесен глас. Но с израстването й започнал да се оформя и общественият конфликт — от една страна, подчертаните физически, интелектуални и артистични качества, а от друга — крайно неблагоприятното й обществено положение. Вярно е, че други с нейния социален статус и с по-малко дарования са правили успешна кариера. Имаше сведения, че Пепи е била своенравна, мързелива, завистлива. Но дали това не е бил нейният юношески протест срещу несправедливостта, с която (поне според нея) я е посрещнал животът.

Криво-ляво всичко се развивало нормално до 1965 година, когато тя, едва на шестнайсет години, напуснала гимназията в предпоследния клас и избягала с някой си Мариан Попов, признат вожд на кварталните момчетии. Лятото прекарала по черноморското крайбрежие. В Плевен се завърнала едва през есента след започването на учебната година. Естествено, изключили я от гимназията и от комсомола. В такива случаи обикновено всички са строги и безкомпромисни моралисти. Няколко месеца поскитала, без да учи, без да работи, по улиците на града и през началото на 1966 година изчезнала от плевенския хоризонт. Заминала да си търси късмета в столицата, по жълтите павета. Майка й останала да живее сама. Пепи я навестявала много рядко, едва ли и веднъж в годината по за няколко дни. Последен път била в Плевен на погребението на майка си през 1973 година. Появила се много елегантна, сякаш дошла не на смъртта на тази, която я е родила и отгледала, а за да покаже тоалетите си. Докладът завършваше с многозначителната фраза: „Така тя, изглежда, е искала да отмъсти на всички, на които е завиждала, които е мразела и които според нея са станали причина за нещастния й живот“.

 

 

Проучването на спекулантската дейност, която се извършваше във фризьорския салон, решиха все пак да възложат на стопанската милиция. Не само колегите им разполагаха с много по-добри възможности за това, но и за да не отклоняват вниманието си от основната си задача — разследването на убийството. И скоро се получиха резултати. Установи се, че Клео и Пепи са получавали систематически всевъзможни стоки, които те, било сами, било чрез колежките си (срещу малка комисионна) са пласирали сред клиентките на салона. Обикновена дребна търговия на стоки от западен произход — от червила, пудри и лакове до магнитофони. От кого са били получавани те, не можа да бъде установено. След смъртта на Пепи каналът временно или завинаги бил запушен. Вероятно от страх, че салонът се наблюдава от милицията. А може би и защото Пепи е била главното лице в тези търговски операции, своеобразен посредник между доставчиците и купувачите. Клео сигурно знаеше много подробности, но със стопанската милиция беше уговорено засега да не се намесват активно, да не провеждат официални разпити и най-малко на Клео, а да се задоволяват само с негласно наблюдение.

Така постъпиха и с Мери. Издирването му се оказа много просто. Още на първия ден го откриха да прави компания на две хубавици в кафенето на улица „Левски“, до Млечния бар. Впрочем при тази ярка, очевидна външност, в това нямаше нищо чудно. Той наистина не се разделяше с жълто-червеното си яке и изтритите посивели джинси.

Негласната проверка установи, че този Мери се казва Мариан Запрянов Попов от Плевен — същият Мариан, с когото през 1965 година Пепи бе избягала на морето. Връзката им въпреки всичко бе продължила. Или се бе подновила.

Все пак се наложи да разпитат Клео. Тя призна, че познавала Мери, че той поддържал тесни връзки с Пепи, че я снабдявал с „разни дреболии“, които купувал от преминаващи през страната ни чужденци. Наложи се Консулов отново да навести бившите си колеги от стопанската милиция. Откри един оперативен работник, който бе чувал това име във връзка със следствието на някой си Хюсеин Илдъз, един от многото транзитни пътници от и за Близкия изток, които все намират основание да се забавят в нашата страна. Петдесет електронни часовника от най-ефектните и най-евтините бяха намерени у него при излизането му от западната ни граница. Този ценител на природните красоти на България признал, че трябвало да ги предаде на някой си Мери (именно някой си, а не някоя си) и той щял да му заплати стойността им в златни монети, но не наполеони, а антични. Но Мери не се явил на уговорената среща в ресторант „Варна“ на площад „Народно събрание“. Илдъз бил убеден, че Мери го е предал, но това не беше вярно. Часовниците бяха открити по съвсем друг начин. В показанията си Илдъз описал Мери (с когото се бе запознал при предишното си преминаване) и то съвпадаше с вече известния им живописен екстериор. Тогава стопанската милиция бе търсила Мери, но не бе успяла да го намери.

Каква роля беше играл напоследък в живота на Пепи този Мери? Отново любовник? Само партньор в спекулата? Или и двете? Можеха ли взаимните им отношения да станат причина за убийството?

Освен че бе поставен под постоянно наблюдение, проучването на Мариан Попов се провеждаше по три линии. Лейтенант Асен Няголов, като „специалист по Плевен“, отново замина за този град да изучава миналото. Консулов и Хубавенски тръгнаха по софийските му дири, потънаха в настоящето. И все пак пръв получи резултати Антонов. Справката установи, че Мариан Запрянов Попов има две съдимости — едната присъда от 1961 година, няколко месеца преди да навърши пълнолетие, за хулиганство. А втората от 1967 година, вече във Варна, за изнасилване. Той срочно изиска и двете дела и внимателно ги проучи.

В Плевен една нощ Попов в пияно състояние набил един отрядник, който се опитал да обуздае хулиганското му държане. Побоят, макар и в границите на леката телесна повреда, крайно лошите характеристики на свидетелите и съседите и сигурно впечатлението, което бе оставил у съдиите, бяха причина да получи, макар и непълнолетен (не му достигаха само няколко месеца) една година лишаване от свобода. Втората инстанция беше приложила условното осъждане. Изглежда, там се е държал по-прилично. Изнасилването беше курортно, пак през нощта, извършено дръзко, в хилавата горичка между два хотела на Златните пясъци. Потърпевшата Гертруда Зайдел, австрийска гражданка, се бе развикала, случайно наблизо минавал мотопатрул. Това станало причина изнасилването да спре в стадия на опита. Мери бе нападнал непозната жена, разчитайки на успех било поради външния си вид, било поради силата си. Този път беше получил първо пет, после три години лишаване от свобода, съвсем не малко за опит. За 9 септември 1969 година, по случай двадесет и петгодишнината, го бяха пуснали на свобода. Оттогава не беше попадал пред съда. Антонов беше сигурен, че Мери не се е отказал нито от любовни подвизи в границите на изнасилването, нито от хулиганската си агресивност, но, изглежда, годините, прекарани в затвора, го бяха научили на по-голяма предпазливост.

Лейтенант Няголов донесе обстоен доклад за плевенското минало на Попов. Отрасъл в семейство на богат бакалин-„ангросист“ като единствен син, бай Запрян му дал не само „модерното“ име Мариан, но и манталитета на злокачествен еснаф. Всичките им съседи (доколкото може да се вярва на такива преценки) говореха с ожесточение против неговата майка — надменна и свадлива, лоша жена, на която той поразително приличал не само по външност, но и по характер. Била прочута с това, че тровела котките и кучетата на цялата махала. Първите, защото я крадели, а вторите — защото я лаели. Дори ловяла с панер врабчета, печала ги и ги ядяла. Още от малък Мери (тогава Марчо) се проявявал като вожд на махленските момчетии — вожд свиреп и безмилостен. Характеристиката му за този период можеше да се изчерпи с две думи: побойник и любовчия. Но гимназията успял да завърши въпреки хулиганското си поведение, въпреки първата си присъда. Помогнали някакви загадъчни връзки на родителите му — едни съседи твърдяха, че „работата“ свършил бивш любовник на майка му, други — че бащата бил дал подкуп на директора на гимназията. Въобще махленската информация беше колкото пикантна, толкова и ненадеждна. След излизането от затвора през 1969 година беше се преселил в София. Работил всякакво — от закупчик на ТПК до барман. По няколко пъти в годината посещавал родителите си, пристигал винаги с лека кола, но не негова. И при всяко посещение у дома си устройвал с приятелите си шумни оргии, които после дълго се коментирали от съседите. Никой вече не го бил виждал заедно с Пепи.

Богатите сведения за Попов от Плевен го рисуваха ярко като разпуснат антисоциален тип, но с нищо не изясняваха основния въпрос за убийството на Пепи.

По-интересни бяха сведенията, които бе събрал Консулов. Клео постепенно се бе отпуснала, започна да подава следи, които те двамата бързо разработваха. Сега Клео, след като Пепи бе мъртва, а Мери явно бе вече заинтересувал милицията, усилено прехвърляше всичко върху тях двамата и единствената й грижа бе да се измъкне чиста от това разследване. Тя разказа, че на въпросите й не се ли бои да има работа с такъв хулиган, Пепи на няколко пъти казвала: „В ръчичките ми е!“ Съобщи също, че често помежду им ставали скандали, разменяли се всякакви заплахи. Но Пепи не й се била оплаквала Мери някога да я е бил. Въобще тя не се страхувала от него. Заплахите били, както Клео се изрази, обикновени: „Ще те пратя в затвора!“, „Ще те убия!“ Клео не знаела, но предполагала, че скандалите са във връзка с уреждането на разни сметки. Пак според Клео, колкото и да било странно, те не били любовници. Само дето се опитвал (макар и безуспешно) да я „пробутва“ на чужденци. Останалите разговори и проучвания потвърдиха тази картина. Попов се очертаваше като сводник и посредник в търговията с чужденци от Близкия изток и където падне. На няколко места се похвалил напоследък, че очаква „голяма марфа“, но по-далеч от общите заключения не можаха да стигнат. Нито за една конкретна незаконна сделка те не можаха да съберат доказателства. Всичко беше в миналото, сделките били сключвани с чужденци, които само Мери познаваше, а вещите, ако са били продавани чрез Пепи, само тя е знаела на кого ги е пласирала. А със слухове и голи подозрения не можеше да се започне сериозен разпит.

На другия ден се случи нещо, което никой не бе очаквал. Наблюдението съобщи, че точно в 12 часа Мери е седнал сам на една маса в сладкарницата на хотел „София“ и престоял там точно един час, сякаш очаквал някого. Това, разбира се, можеше да бъде и случайност. Но когато на другия ден се повтори същото и наблюдаващият съобщи веднага за това на Антонов, за там замина с кола оперативният работник старши лейтенант Борчо Алексиев. Но и този път нищо не се случи. Мери си изпи коняка, угаси го след това с една кока-кола и точно в един стана и си отиде. Сега вече за случайност никой не мислеше. Не можеше да бъде два пъти поред на едно и също място да си взема аперитива сам, и все точно по за един час. Затова никой не бе изненадан, когато и на третия ден, пак точно в 12 часа, Мери се настани на една от масите на сладкарницата. Още не беше си поръчал коняка и на масата му седна нисък, пълен, мургав мъж с мустачки „ала Хитлер“ на около 40 години. По начина, по който се настани, без да чака покана, при наличието на толкова други свободни маси, по оживения разговор, който веднага започнаха, личеше, че се виждат не за първи път.

Оперативната кола, в която бе останал Консулов, бе паркирала близо до масата и от нея добре се наблюдаваше какво става там. Двата големи коняка, които поръча Мери, се изпиха за около половин час, през което време разговорът не секна. През стъклото на автомобила разговорът изглеждаше много емоционален, но Консулов реши, че това е плод не на някакви изживявания, а събеседниците просто си помагат с жестове.

Мери плати и двамата станаха. Веднага дойдоха наблюдаващият оперативен работник и Борчо Алексиев, който, щом влезе в колата, каза:

— Говореха на френски.

— А ти знаеш ли френски? — запита го Консулов.

— Не, но дотолкова, че да го различа, знам. Пък и обектът май не го знаеше повече.

Мери и чужденецът влязоха в един бял мерцедес стар модел със сирийски номер и потеглиха. Оперативната кола тръгна подире им. Сега явно нещо щеше да се случи. Едва ли Мери е чакал три дни за някаква сводническа история. Не, предстоеше бизнес. Дали това не е „голямата марфа“, за която той бе подхвърлил? А как трябваше да постъпи сега Консулов? Имаше ли право да се намеси? И ако не се намесеше, нямаше ли да пропуснат уникален шанс? И кога? Така че вече да не е късно и още да не е рано! А този чужденец усложняваше обстановката. Те допускаха, че днес нещо вече трябва да се случи, бяха разменили мисли по тактиката на евентуалните си действия. А Антонов се колебаеше дали и той да дойде. Но нали все пак не бяха сигурни. Колко жалко, че не дойде, към всичко друго той знаеше и френски. Е, не блестящо, но все пак сигурно по-добре от Мери.

Когато колата от булевард „Руски“ излезе на магистралата за Цариград, Консулов успя да се свърже по радиотелефона с Антонов и му разказа как се развиват събитията. Той му подсказа, че трябва да се свърже с КАТ и да се възползуват от обстоятелството, че шофьорът чужденец току-що е пил сто грама коняк. Това би могло да послужи като благовиден повод за спирането му за алкохолна проверка.

Докато Алексиев наблюдаваше какво става в колата пред тях, Консулов се свърза с КАТ, обясни им каква помощ им е нужна и помоли да отклонят някоя тяхна кола, която обикаля в този район. За щастие на колелото на пети километър имаше такава кола и скоро тя се пристрои към тях.

По едно време на Консулов му хрумна дали двамата не се отправят към квартирата на Пепи в „Младост“. Да, по едно от местните отклонения на магистралата, която практически не се използуваше от транспорта, мерцедесът сви към комплекса. Но само толкова. На средата на отклонението колата спря.

Явно беше, тук ще се извърши операцията!

Оперативната кола бързо се изкачи на моста и застана там на удобна за наблюдение позиция, като поддържаше постоянна радиовръзка с автомобила на КАТ, който пък се отклони към „Младост“. Да, мерцедесът беше избрал добро място не само за интимни сделки, но и за наблюдаващите го, с лабиринта от шосета около подлеза предоставяше отлични възможности за маневриране.

— И двамата броят! — възкликна Алексиев.

— И какво броят?

— Явно пари, какво друго. Така… И двамата са доволни. Приказват нещо, ръкуват се. Обектът излиза.

— Време е — каза Консулов. Карай нататък.

По радиотелефона се уговориха със старшия на групата от КАТ да проверят шофьора и след като констатират, че е пил алкохол, те да откарат колата му заедно с него в управлението, при подполковник Антонов.

Застигнаха Мери на автобусната спирка към центъра.

— Хайде, Мери, с нас — каза Консулов, като му показа картата си, — какво ще се дрънкаш с автобуса.

Той видимо се смути, но не се опита нито да избяга, нито дори да протестира и седна отзад, между Консулов и наблюдаващия го оперативен работник. По целия път до управлението нито той ги запита нещо, нито пък те разговаряха с него.

Когато докараха Попов в кабинета на подполковник Антонов, там вече чакаха две поемни лица.

Преди да започне каквито и да било следствени действия, Антонов продължително изгледа Мери. Първоначално и той го гледаше в очите, но скоро наведе поглед някъде встрани. Антонов не обичаше да гледа „страшно“, чуждо му беше и злорадството. Той просто изучаваше доведения за разпит. Не бяха ли направили грешка, като го бяха задържали? Още повече — чужденеца. Донякъде ги пазеше изпитият коняк. КАТ имаше право и да проверява, и да отнема волана на всеки, който е употребил алкохол. А после? Ако се наложеше да обискират чужденеца, да претърсват колата му? Това вече намирисваше на скандал. Но до скандал едва ли щеше да се стигне. Ключът от случая лежеше в някой от джобовете на Мери. Беше време да започнат — Консулов проявяваше всички признаци на нетърпение. Антонов извади бланката за протокола и започна да снема самоличността на задържания и на поемните лица. След това покани Попов да извади и сложи на масата всичко, което се намира в джобовете му. Покорно, но бавно той започна да нарежда на масата ключове, носна кърпа, бележник, цигари и запалки, стотинки, автобусни билети, плик с фотографии. Това беше.

— Забравяте портфейлчето — обади се Консулов и посегна към якето на Мери. Но той го изпревари и сам измъкна един голям и доста дебел портфейл. Вътре имаше паспорт, някакви документи и 238 лева.

— А сега позволете аз да надзърна — каза Консулов и започна да го претърсва. Веднага от други джоб на якето извади тънка пачка зеленикави банкноти — десет по сто долара. Без да коментира находката, той издиктува номерата им, като показваше всяка банкнота на поемните лица. Друго не намериха. След подписването на протокола Антонов поблагодари на поемните лица и ги освободи. Мери продължаваше да мълчи. Или не знаеше какво да каже, или обмисляше линията на поведението си.

— Е? — каза Антонов.

— Какво — е? — запита Попов.

— Откъде имате тези хиляда долара?

— Намерих ги на улицата.

— На улицата или в колата?

— Нахалството ще те погуби теб, Мери — обади се Консулов. — То впрочем те е вече погубило. Хиляда долара е „стойност в големи размери“ — една до шест години. По 250, алинея втора. А като трета присъда по за шест години ми подхождаш!

— Намерих ги на улицата в един плик. Смятах да отида и да ги предам в банката. Тъкмо се качвах в автобуса и вие ми попречихте.

— Браво, бе! А къде е пликът?

— Добре, може и ние да сме ви попречили — каза Антонов. — Само че сега нямаме време да обсъждаме плитките ви шеги. Ще поседите в ареста и там, като се поразмислите, пак ще поприказваме. Хайде, отведете го.

След като Алексиев го изведе, Антонов позвъни да доведат чужденеца, който бе вече докаран в управлението.

От паспорта му се установи, че това е сирийският гражданин Омар Кираджи, 38-годишен, от Латакия, търговец. Завръщал се в родината си след делово пътуване в Италия. Той все още не протестираше, не поставяше въпроса да го свържат с посолството му, само изказваше безкрайното си удивление от поведението на българската полиция, към която той таял голямо уважение и която хвалел навсякъде из родината си.

И този ни има за глупаци, подкупва ни с примитивни ориенталски любезности, че ни хвалел в Сирия. Да видим сега, като се върне, как ще ни хвали.

Консулов взе паспорта и излезе да направи необходимите справки. През това време Антонов продължи да разговаря с Кираджи на един френски, който удовлетворяваше и двамата.

— Щом като познавате нашата страна, сигурно са известни големите грижи, които се полагат у нас, за живота и здравето на гражданите — българи и чужденци. В тази борба едно от първите места държи любимата ви милиция. Ето, само така може да се обясни дребното безпокойство, което ви причиняваме. По нашите закони никой, българин или чужденец, няма право да кара автомобил, след като е пил алкохол. Както виждате, ценим еднакво живота на своите и на гостите ни.

— Разбирам и съм ви много признателен — каза Кираджи. — А какво ще стане сега?

— Законът за вашия случай предвижда и глоба от 50 до 300 лева и временно лишаване от правоуправление. Не мога да ви кажа до коя от тези санкции ще прибегнем, но във всеки случай ще трябва да потърпите поне шест часа, докато премине действието на алкохола. След това бихме могли и да ви пуснем да си заминете. Ако не възникнат някакви нови пречки — добави многозначително Антонов.

— О, много ви благодаря, господине. Значи мога да изляза и да се поразходя из чудесната ви столица?

— Разбира се. Само че преди това трябва да ми отговорите на един въпрос.

— На вашите услуги съм, уважаеми господине.

— Колко лева ви плати лицето, с което се срещнахте в хотел „София“ и с което пътувахте в колата ви, за тези хиляда долара? — Антонов извади от чекмеджето си банкнотите, показа му ги и веднага ги прибра.

— А, това било значи!

— Чакам вашия отговор.

— Добре. Две хиляди лева.

— А защо не ги разменихте в банката?

— Защото там курсът е по-нисък.

— Там плащат по официален курс. А знаете ли, че сделката, която сте сключили с нашия гражданин, е незаконна и се наказва?

— Не, господине, повярвайте ми, това не съм знаел.

Антонов съвсем не беше склонен да му вярва, но не счете за уместно сега да дискутира този въпрос. И едва след като Кираджи представи двете хиляди лева, дадени му от Попов, и подписа протокола, в който обясняваше подробно случилото се, Антонов продължи:

— А сега може би ще се поинтересувате какво предвижда нашият закон за извършеното от вас престъпление.

— Но нали ви казах, че не знаех, че е забранено.

— Да допуснем. Макар че защо тогава трябваше да разменяте валутата тайно, извън града. Но независимо от това, навярно знаете, че незнанието на закона не извинява никого. И така нашият закон предвижда конфискуване на парите — доларите и левовете, глоба в троен размер и доколкото сумата е над 150 лева — затвор.

— Не може да бъде!

— Да ви прочета ли текста на закона. Член 250 от Наказателния кодекс…

— Не, не е нужно, вярвам ви.

— Благодаря за доверието. Откога познавате лицето, с което сте извършили валутната сделка?

— От преди месец. Бях спрял в същото кафе, той дойде на масата и ми предложи да купи долари или някаква друга стока, която мога да продам. Но аз нямах нищо подходящо. Затова се уговорихме, когато се завърна от Милано, да се срещнем пак там. Така и стана.

— Нещо друго не ви ли е предлагал?

— Какво например?

— Вас питам.

— Не.

— Момичета?

— Ех, че то търговска сделка ли е?

— Защо не. Нали сте чували израза „търгува с тялото си“.

— Аз съм сериозен търговец, господине. В Милано всички ме познават.

— Милано е голям град, господине.

Влезе Консулов. Той само подаде паспорта на Кираджи, в който бе вложил листче: „През последните две години четири пъти е минал през страната ни. Винаги с автомобил. Компрометиращ материал за него няма.“

Антонов повика Хубавенски и му заръча да поседи заедно с Кираджи в някоя свободна стая. Когато му предложи да почака, той запита:

— Защо ме задържате? Какво ще правите сега с мен?

— Още не са изминали шестте часа, господин Кираджи. Потърпете!

Когато излязоха, Консулов каза:

— И аз се присъединявам към въпроса на този достопочтен комерсант — какво възнамеряваш да правим с него?

— Лично мен той ме интересува само във връзка с убийството. Ще му направим очна ставка с Мери и щом двамата подпишат протокола — да се занимава с него стопанската милиция. Няма само те да ни услужват, я! А сега — при шефа!

На очната ставна с Кираджи Попов първо отказваше да дава каквито и да било обяснения, след това, като чу показанията му, го загледа кръвнишки, сякаш сириецът му беше виновен, а когато му показаха снимките как се качва в колата, как беседват и как разменят парите, изведнъж проговори:

— Добре де, купих малко долари от тоя. С парите си!

— Не малко, а хиляда — възрази му Антонов. — А добре ли е това, или зле, ще решава съдът.

След като подписа протокола, отведоха Мери в килията. Но стопанската милиция пое Кираджи едва към края на работния ден. Трябваше да решат какво да правят с Попов.

Можеха да оставят разпита му за другия ден. И тримата бяха здравата изморени още по-изморен или нервно изтощен трябваше да е Мери. Колкото и да се перчеше, той не можеше да не разбира, че дори досега разкритото му обезпечава няколко години затвор. През нощта щеше да премисли най-внимателно положението си и все щеше да съчини нещо. Ето защо те трябваше да проведат главния разпит сега.

Старшината го доведе наперен, едва ли не весел.

— Какво, началство, дойде ли време да се прощаваме?

— Не. Дойде време да си поприказваме сериозно. Седнете и отговаряйте точно и изчерпателно на въпросите ми. Предстои ни дълъг разговор.

— Че какво повече има да си приказваме. Освен за любовта и брака. По браковете не съм силен, но виж, за любовта…

— Колегата ви предупреди, че главният ни разговор предстои. Сега е дошло това време. Кажете ми къде бяхте в понеделник, на 21 април, следобед и вечерта?

Попов ги изгледа и тримата продължително, но Хубавенски беше навел глава над протокола, а лицата на Антонов и Консулов не изразяваха нищо.

— Какво пък означава този въпрос? Защо ме питате тъкмо за 21?

— Отговаряйте!

— Не си спомням.

— Ще си спомните, не е толкова далеч.

Попов помисли още малко и отсече категорично:

— Е, не си спомням и това е. Други въпроси имате ли?

— Ще се намерят. Познавате ли Пенка Бедросян?

— Пепи. Познавам я, разбира се.

— Разкажете ни откога я познавате, как сте се запознали, какви са били отношенията ви. Въобще всичко, което е имало помежду ви.

— Чак пък всичко! Не разбирам защо се интересувате от личния ми живот.

— Любопитни сме. И така, чакам…

— Напразно чакате. Нямам намерение нищо да ви разправям.

— Хм. Вие знаете ли къде се намирате?

— Има си хас — в милицията. Какво, ще ме биете ли?

— Дирекцията на Народната милиция е голямо учреждение, Попов, ясно ли ви е къде по-точно се намирате сега?

— Надявам се, вие да ми разясните.

— В следственото управление. Но и това няма да ви е достатъчно. С вас би могла плодотворно да се занимава стопанската милиция. Интерес представлявате и за нравствената. Но ние не сме нито от стопанската, нито от нравствената. Другарят капитан е от криминалния отдел на градското управление, а аз съм старши следовател от отдел, който се занимава само с тежки престъпления и убийства. Само!

— Ах, колко страшно.

— Страшно е, Мери, страшно е — обади се Консулов.

— За стопанските и морални престъпления вие ще получите няколко години. Може би три, може би пет. Но… има нещо друго. Вие, както подразбрах, познавате Наказателния кодекс. Припомнете си член 116 и по-специално неговата девета точка за предумишлено убийство. То се наказва с лишаване от свобода от 15 до 20 години, а в особено тежките му случаи — със смърт. Мога да ви уверя, че във вашия случай, при двете ви присъди, при безбройните ви по-дребни и по-едри престъпления, които предстои да бъдат разкрити, при конкретните обстоятелства на това убийство съдът ще признае вашия случай за „особено тежък“.

— Какъв мой случай? Какво убийство? За какво намеквате?

— Съвсем не намеквам, а направо ви казвам — вашата стара приятелка Пепи, за която, кой знае защо, отказвате да давате показания, е убита! Тя е имала търговски и всякакви други взаимоотношения с вас. Заплашвали сте я, че ще й „светите маслото“. Нямате алиби за 21 април, за понеделника. Нужно ли е повече?

— Да не би да искате да кажете, че аз съм… убил Пепи?

— Аз нищо не казвам. Аз само питам. А казват фактите.

— Никого не съм убивал. Можете да ме смятате за всякакъв, но това не значи, че съм убиец.

— Практиката ни показва, че често пъти значи. Но не това са съображенията да ви подозираме в убийството й.

— Не, не! — извика Попов. За първи път той се развълнува истински. — Вие искате да ми припишете това убийство. Намерихте на кого! Човек с две присъди. Не можете да откриете истинския убиец и избрахте мен за жертва. Не, това няма да го бъде! Аз няма да го допусна!

— Има само един начин да не го допуснете, Попов. И той е — да ни разкажете всичко, което знаете, и хубаво и лошо, без да се боите от малките отговорности. Да ни убедите, че казвате истината, само истината и цялата истина, и да оставите ние да преценим…

— Вие!

— А кой, главният мюфтия ли? — обади се Консулов.

— Е, няма кой друг, ще се примирите с това. А после може би ще преценява и съдът. Слушайте, Попов, за последен път ви съветвам. Има две положения: или вие сте убиецът, или не сте. Ако не сте, докажете го, помогнете ни с всичко, което знаете и подозирате, да изясним случая, да открием убиеца. Помагайте ни искрено. Не от любов към нас, пази Боже, а изключително във ваш интерес. Нали ме разбирате. А ако все пак сте вие… можете да продължавате с палячовщината си, със съмнителните си остроумия. Те не ни засягат, повярвайте ми. Мен дори ме и дразнят. Свикнал съм. Дори не ме настройват срещу вас. Така че помислете…

— Но аз наистина нищо не знам… за убийството.

— За убийството — накрая. А сега кажете откога познавате Пепи?

— Отдавна. От Плевен. Ученическа любов, първа любов за Пепи.

— Която й е струвала твърде скъпо.

— Любовта без жертви не може. Ама я направих жена.

— По-кротко, Попов, по-кротко! Нима не виждате, нима не сте в състояние да проумеете човешката, трагичната страна на вашите постъпки? Та вие сте й разбили живота. Изключили са я от училището, от комсомола.

— Велики загуби! Ако беше завършила гимназията, тази комсомолка сега щеше да бъде книговодителка в някоя тепека. А знаете ли как живееше тя в София, след като аз й „разбих живота“? Човек я направих.

— Значи сегашното й благополучие е ваша заслуга?

— Тя е моя възпитаничка.

— Бре, че възпитател се пръкнал! Песталоци ряпа да яде — възкликна Консулов.

— А как завърши вашата любов? — запита Антонов.

— Като всяка друга. Ариведерчи миа кара бамбина.

— Така просто… ариведерчи и… край?

— Край ами, да не искате да се оженя за нея. Впрочем тя искаше. Дори се опита да ме изнудва. Кални номера! Обяви, че била бременна, че уж щяла да има дете. И че уж било от мен. Класически хватки за ловене на балами.

— А беше ли бременна?

— Вятър. Колкото аз сега съм бременен.

— И какво, така се и разделихте. Без скандали, тихо…

— Че къде ще ходи. Само скандали й липсваха, да разтръби сред всички плевенски клюкарки, че ще има незаконно дете.

— Кавалер, няма какво…

— За какво кавалерство може да става дума тук. Първо, не е била бременна. Второ, ако е била — не е от мен. И трето, ако е от мен — да си го помята копелето!

— Имате предвид вашето дете?

— Имам предвид нейното дете.

— Хм. Но вие сте продължили въпреки всичко приятелството си или поне деловите си връзки. След като й казахте „ариведерчи“, тя не ви ли потърси? Или вие си спомнихте за нея?

— Минаха доста години, видяхме се случайно в София.

— И дотогава нищо? Много лесно сте се отървали. Нима тя прие с безразличие, че я изоставихте?

— Нямаше какво да прави. От яд ли, от срам ли, тя напусна Плевен. Замина за София. Без да ми се обади. Само по едно време получих телеграма от нея, от Ихтиман. Викаше ме.

— А вие… отидохте ли?

— Ами. По това време аз бях вече на море, барман в „Посейдон“. Някъде през май беше, следващата година. Телеграмата я получила майка ми. Даде ми я едва когато се върнах наесен в Плевен.

— И какво пишеше в тази телеграма?

— „Ела веднага болницата Ихтиман. Много важно.“ Нещо в този дух.

— Но защо в Ихтиман? И какво се е случило там с нея? Не разбрахте ли, не сте ли я питали после.

— Питах я един-два пъти, но тя все се подсмихваше загадъчно. Каза само, че това е забранено минало, че като не съм се озовал на повикването й, сега не заслужавам да знам.

— Как се поднови приятелството ви по-късно, в София?

— Срещнах я случайно в шапките.

— Какви са тези „шапки“?

— Едно заведение на „Васил Коларов“, официалното му име е „Динамо“, но ние му викаме „шапките“. Сигурно гъзарчетата-интелектуалчета са го измислили.

— Добре, срещали сте се, и после? Разкажете подробно за вашите взаимоотношения докрай, до нейната смърт.

Попов разказа. Най-подробно. Но явно укриваше главното. Само че дали главното беше убийството, или спекулантската търговия? Вярно е, призна някои дребни сделки с козметични средства, които купувал от минаващи чужденци и препродавал чрез Пепи на клиентите на салона, о нищо повече. Явно се стремеше да се държи в границите на дребните престъпления, които по правилата на съвкупността не го заплашваха с увеличаване на наказанието.

— А знаете ли, Попов, че Хюсеин ви е много обиден?

— Кой е сега пък този Хюсеин?

— Как кой? Вашият търговски партньор Хюсеин Илдъз. Защо не сте се явили на уговорената среща? Станали сте причина да му бъдат конфискувани петдесет електронни часовника — все като тоя, дето го носите на ръката си.

— Не познавам никакъв Хюсеин.

— А часовникът откъде е?

— Купих си го в „Средец“.

— Хайде де. А касовата бележка можете ли да ни покажете, поне отдалеч. Или вече сте я изхвърлили. И не е ли това „мострата“? А златни монети, старинни, имате ли?

— Защо не ми вярвате? Нали се уговорихме да казвам истината.

— Въпросът е, спазвате ли уговорката.

— Ако не ми вярвате, няма повече нищо да ви кажа.

— Хайде, хайде, простете ни този път, вече ще ви вярваме. А сега кажете, имахте ли неприятност при уреждането на сметките ви с Пепи, карахте ли се?

— Може ли без разправии! Карахме се. Даже често. Пепи беше колкото алчна, толкова и упорита.

— А вие сте един безкористен филантроп.

— Тя псуваше като мъж.

— А кой я е научил?

— Животът, гражданино следовател.

— Я ми кажете каква „голяма марфа“ сте очаквали наскоро.

— Беше тя, голямата марфа. Тая, със сириеца. Малко ли е? Ако не бяхте вие, поне хиляда левчета ми бяха в джоба.

— Значи това е то. Да няма нещо друго, нещо по-сериозно?

— Че хиляда лева несериозна пара ли е? Колко месеца бачкате за тях!

— А с какво Пепи ви е „държала в ръчичките“?

— Не ви разбирам.

— Така поне се е хвалила пред някои.

— Клюки. А и да го е казвала — напразно. Колкото аз съм бил в нейните ръчички, толкова и тя в моите. Въобще напразно ме подпитвате за Пепи. Другаде търсете!

— И все пак чакам да ми разкажете как сте прекарали следобеда и вечерта на 21 април, любопитен съм да чуя алибито ви.

— Нямам нужда от никакво алиби. Пепи не съм виждал от доста време, има седмица от преди този ден. Ако не и повече. Но щом толкова държите на този ден… сигурно съм правил това, което правя всеки друг ден… Следобед в някое кафе с приятелчета или мацки, вечерта в някой ресторант или малко картички…

— Добре си живеете вие. А социализма да го строят баламите, а?

— Моля, моля, никога не съм давал обещание да строя социализъм. И без мен ще минете. А ако имах нужда от алиби, сигурно щях да си го имам, не се безпокойте.

— Това, дето сте го прочели в някой роман, не стига за освобождаването ви от отговорност, от подозрение. Вие по селата ходите ли?

— Че какво ще търся по селата?

— Балами например.

— Балами има достатъчно в София, от вас преселени. Пък и не понасям миризмата на фъшкиите.

— Сега, Попов, селата ни миришат на бензин и нафта. Но вие, нали сте скаран със социализма, не сте го забелязали. А какво ви е мнението за фосотиона?

— Какво пък е това?

— Крем за бръснене.

— Съжалявам, употребявам само „Ярдли“…

Така разпитът, ту сериозен, ту игрив, продължи до късно. Ясно беше, че Попов се занимава с дребна спекула, с валутни машинации, познава доста чужденци и — толкова. Щом станеше дума за убийството, той млъкваше или даваше показания, които с нищо не допринасяха за изясняването на случая. На Антонов му се дощя да го пусне. Но той беше вече задържан и в рамките на 48-те часа можеше да остане в ареста. А утре ще решат със стопанската милиция по-нататъшната му съдба.

Когато изведоха Попов, наближаваше десет часът. И тримата бяха уморени и гладни. И макар че Консулов се опита да подхване разговор, Антонов го спря: „За днес стига, Круме!“ и ги отпрати двамата да побързат към най-близката квартална „Скара-бира“, дано сварят последните кебапчета. А той се запъти към трамвая.

Обичаше това разстояние от няколкостотин метра между управлението и трамвайната спирка. Особено след работа. Действуваше му като хладен душ след напрежението в кабинета и преди да се гмурне сред хората в трамвая. Макар че беше вече доста късно, макар че знаеше, че жена му, приготвила вечерята, го чака, а до дома му имаше още половин час, той приседна на една пейка в малката градинка и запуши — коя ли цигара за този ден?

От разпита на този нахален мошеник и развратник все пак беше разочарован, макар че някакво вътрешно чувство отрано му бе подсказало, че „това не е той!“ Въобще този случай сякаш беше „омагьосан“ — криеше някаква своеобразна тайна. Изглежда, че убиецът е действувал по някакъв много, прекалено хитър начин, едва ли не със свръхестествени средства. Или… случаят беше толкова прост, че ги заслепяваше с простотата си. Прост като Колумбовото яйце, а той толкова време вече, не можеше да хване яйцето и да го чукне там, където трябва, където е най-слабо.

По време и по място убиецът трябва да е Сивков. А нямаше нито мотив, нито пък логиката на поведението му допускаше той да е извършителят. Ах, колко по-просто щеше да бъде всичко, ако Сивков не бе посещавал тази вече Пепи, ако тя беше останала сама, бе вечеряла сама и се бе отровила, а те бяха намерили на масата отровената храна! Тогава отровителят можеше да бъде Бедросян. Но какъв интерес е имал той да я отрови? Някаква албанска отмъстителност заради изневерите й? Неубедително. Но защо да размишлява, след като там е бил Сивков. Същото се отнасяше и до този Попов. Към всичко друго съвсем не можеше да си го представи тъкмо отровител. Да удуши, да заколи, да убие с бокс — къде повече му подхождаше. Пък и защо ще я убива — заради някакви неуредени сметчици! Не, не… Пък и така ли би се държал убиецът?

Бе готов дори да допусне, че Пепи все пак се е самоубила. Ей така, за по-голям ефект пред Сивков; вместо леглото е предпочела ковчега. Хайде де! Тъкмо жена като Пепи… глупости! И защо, защо? До какви ли не глупави мисли може да доведе липсата на перспектива.