Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Нова българска литература (кр. на XIX-XXI в.)
- Соцреализъм
- Студената война
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Шпионаж
- Оценка
- 3,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Атанас Димитров (2024)
Издание:
Автор: Димитър Пеев
Заглавие: Аберацио Иктус
Издател: Народна младеж
Град на издателя: София
Година на издаване: 1978
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 20.II.1978 година
Редактор: Стефан Ланджев
Художествен редактор: Иван Марков
Технически редактор: Катя Бижева
Художник: Стоян Шиндаров
Коректор: Мария Бозева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2942
История
- — Добавяне
Сутринта трябваше да вземе участие в месечните стрелби. Обичаше стрелбата с пистолет и се увлече в състезанията с колегите си. Не беше кой знае какъв майстор, но нормите изпълняваше. Пък и той винаги си бе представял, че ако наистина му се наложи да стреля по човек, то ще е от няколко метра, все ще улучи. Дано само да не му се случеше да убива човек!
Съвсем беше забравил за апандисита на Пепи. Бинев го повика, но се наложи да почака няколко минути при секретарката. Както обикновено, поприказваха.
— Как си, Марче, какво ще се похвалиш?
— По-скоро мога да ви се оплача — от снощи нещо много ме боли коремът от дясната страна. Дали не е апандисит?
— Не си внушавай, ще продължава да те боли. Има дори случай, описан в литературата, на мнима бременност от внушение. А ти просто си яла вчера повече сладолед.
Но щом се прибра в кабинета си, веднага извади делото и прегледа протокола за аутопсията. След това го изчете най-внимателно. Никъде не бе упоменато, че Пепи е била оперирана от апандисит. А може би не се полагаше да се описват стари оперативни рани, които явно нямаха нищо общо с настъпването, с причиняването на смъртта.
Набра телефона на доктор Първанов.
— Докторе, подполковник Антонов те безпокои. Кажи ми, моля ти се, като правите протокол за оглед на труп, вписвате ли всички белези по тялото. Например от операция от апандисит.
— Непременно. Всичко.
— Ама сигурен си си?
— В какво да съм сигурен. Аз, батенка, догодина се пенсионирам, ако досега не съм се научил да правя протоколи, няма вече за кога.
— Помниш ли онзи труп в „Младост“?
— Как да не го помня! Русата хубавица. И умряла ми беше жал да я режа.
— Сега отново прочетох протокола ти най-внимателно. Два пъти. Никъде не си отбелязал, че е била оперирана от апандисит.
— Значи не е била.
— Да си пропуснал?
— Аусгешлосен.
— Да, ама тя е била оперирана в ихтиманската районна болница през 1966 година. Прочетохме болничния й лист.
— Може да сте го чели. Там може и да пише, но щом го няма в моя протокол, значи не е била оперирана.
— Възможно ли е белегът след изминалите години да е толкова незабележим, че да не си го открил?
— Пак аусгешлосен. Вярно е, има едни хирурзи, не хирурзи, а козметици, които сега така ги работят, че едва се вижда. Но не в Ихтиман. И повтарям — едва! А бае ти Досю да не го види белега, виж, това и те не могат.
— Хм. Тогава ще се наложи да ексхумираме.
— Толкова ли е важно? Знаеш каква свинщина е. А доста време мина.
— Не знам, но може и да се окаже много важно.
С това „толкова ли е важно“, „нужно ли е наистина“ той трябваше да се преборва на три пъти. Първо с колегите си, после с полковник Бинев и накрая с прокурора. Без негово разрешение не можеше да се изрови труп за повторно освидетелствуване. А аргументите му бяха слаби. Някакво смътно подозрение, основано на противоречието между два медицински документа. И всички питаха, дори и да се окаже, че такова противоречие наистина съществува, е, та какво от това, какво общо има то с убийството. И все пак той получи разрешението. Не толкова, защото убеди опонентите си, а защото те отстъпиха пред авторитета му: „Щом подполковник Антонов настоява, кой знае, може и да има основание“.
Сега оставаше да се извърши ексхумацията. И то непременно в негово присъствие. Консулов веднага предложи да го замести, но той не се съгласи. Нито беше правилно, нито другарски, колкото и Консулов да твърдеше, че „му пука жилетката“. Но взе със себе си Хубавенски — да свиква. Той се смути, но не се осмели да възрази.
Когато работниците извадиха ковчега и доктор Първанов отвори капака, Антонов погледна към младия си колега. Бе бял като платно, личеше, че всеки момент може да припадне.
— Хубавенски, веднага отидете на чешмата, ей там е, на кръстопътя на алеите, и се напийте добре със студена вода. И аз така направих на първата аутопсия. Помага! Като ви попремине, елате пак. Без да бързате.
— Ама аз… — изпелтечи Хубавенски.
— Веднага! — повиши глас Антонов. — Остава сега и с вас да се занимава докторът.
И на него му се щеше да отиде до чешмата. Но се въздържа. Пък го и досрамя от бай Досю, който невъзмутимо се занимаваше с трупа. Той бе разкрил корема и внимателно го разглеждаше със силна лупа. После му я подаде и на него. И гледката, и миризмата си ги биваше. Но все още ясно личеше, че кожата навсякъде е гладка, не е била никъде рязана.
— Край! — отсече Първанов. — Няма какво повече да гледаме. Ясно е — тя никога не е била оперирана от апандисит. Напразно потревожихме трупа й. Пък и нази си… И друг път да вярваш на бае ти Досю. Хайде сега да ме водиш да пием по сто грама коняк. И за младока ще е полезно, пък и за теб.