Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (8)

Осма глава

В събота магазинът отваря чак в девет, но аз като по часовник се будя в шест. Опитвам се да заспя отново, но тялото ми се възпротивява, затова се взирам в тавана и си мисля за снощи. Какво се случи? Мейсън искаше ли да ме целуне? Да не би аз да съм се извърнала към него, докато се е опитвал да ме прегърне или нещо такова? Съзнанието ми изпитва потребност да пренареди вечерта по начин, все пак подчинен на някаква логика.

В крайна сметка стигам до две възможности. Първата: целувката се е случила по погрешка, той обаче е решил да бъде мил и да ми спести тази информация. И втората: той е много приятелски настроен и целува всички. Чувствам се доста по-добре, след като имам резонно обяснение за снощи. И все пак се надявам да не се натъкна на Мейсън през следващите дни.

След час, прекаран в безрезултатно въртене в леглото, ставам и си вземам душ, преди майка ми да е завзела банята. Нахлузвам чифт дънки, тениска и пухкави черни чехли. Косата ми все още е мокра. Залавям се със списъка с поръчки. Вчера го оставих долу, за да го вкарам в компютъра.

Сверявам го още веднъж със съставения от мама. Има цял час, докато отворим, така че прибирам списъка в задния си джоб и тръгвам към компютъра. Още съм на първото стъпало, когато чувам почукване на входната врата. Ръката ми се стрелва към мократа коса, а умът ми веднага прави връзка с Мейсън. Този сценарий не се вписва в нито едно от обясненията, които измъдрих. Прекалено милите рок звезди не се появяват на прага ти на следващата сутрин. Магазинът е затворен, затова витрините са покрити с щори. Няма нужда да отварям вратата.

Секунда по-късно звънва телефонът в магазина.

Изключено е Мейсън да знае телефона на магазина, нали? Дали пък Скай не му го е дала? Вдигам слушалката преди мама да се е усетила и да вдигне горе.

— „Кукли и още нещо“, здравейте.

— Преди седмица някой ме предупреди да не си купувам боровинкови мъфини от „Пекарната на Еди“, но аз не го послушах и все пак си купих. И сега в странни часове ми се прищява да си ги хапна.

Радостта, че на телефона не е Мейсън, е причина от устата ми да излезе нещо средно между въздишка и странен смях, а после набързо си прочиствам гърлото.

— В сместа им са добавени пристрастяващи вещества.

— Сега вече ти вярвам.

Усмихвам се.

— Та… Ще ме пуснеш ли да вляза? Навън е доста студено. Нося мъфини.

Очите ми се стрелват към вратата.

— Дори мисля, че на този мъфин е изписано името ти… О, не, извинявай, моето е.

— Аз…

— Няма да ме оставиш да умра от хипотермия, нали?

— Не допускам тук някога да стане чак толкова студено.

Размърдвам крака в чехлите и отивам да отворя вратата на Ксандър.

— Здрасти. — Гласът му отеква и в слушалката на телефона, все още лепната до ухото ми. Прекъсвам връзката.

Бяха минали няколко дни и почти успях да забравя колко добре изглежда… и колко богат е всъщност. Сякаш е изписано на челото му, докато влиза и вкарва малко хлад в магазина. Заключвам вратата и се обръщам към него. Държи кафява торбичка от „Пекарната на Еди“ и две стиропорени чаши с капаци.

— Горещ шоколад. — Вдига дясната си ръка. — Или кафе. — Вдига лявата. — На път за насам отпих и от двете, така че за мен е без значение.

Супер. Може би господин Богаташ е заразна болест. Посочвам дясната му ръка.

— Горещ шоколад.

— Знаех си, че сигурно си по шоколада.

Пресягам се за чашата и опитвам да не обръщам голямо внимание на треперещите ми ръце. Това само би му доказало колко ме е шашнал с появата си на прага на магазина.

Погледът ми пробягва от главата до петите му. Дразня се колко… буден изглежда Ксандър в това ранно утро. Ако го видя с разрошена от възглавницата коса и зачервени след сън очи, дали пак ще изглежда толкова съвършен?

— Погледът ти е способен да накара всеки мъж да се почувства несигурен.

— Аз не гледам, а наблюдавам.

— И каква е разликата?

— Смисълът да наблюдаваш, е да събираш данни и да оформяш теория или заключителна теза.

— И каква теория измисли? — Килва глава Ксандър.

Че си поне една крачка пред простосмъртните хора. Обръща се да огледа сумрачния магазин и пръстенът с черен камък на малкия му пръст се закача за един от люлеещите се столове. Повдигам вежда. Две крачки.

— Че си човек, който обича да става рано.

Той свива рамене, сякаш за да признае победата ми. Хвана ме.

— Аз също забелязах нещо.

— А именно?

— Косата ти е мокра.

О, да, вярно.

— Ами не ме предупреди, че ще идваш. Не се будя с перфектна външност. — Като някои други.

По лицето му пробягва почуда и изчаквам да я изрази гласно. Поглежда през рамо към стълбите.

— Тук ли живееш?

— Да, над магазина има апартамент. — Сега аз съм объркана. — Ако не знаеше, че живея тук, защо почука на вратата толкова рано?

— Ами помислих, че подготвяш магазина, преди да отвориш.

— Ето тук малко наблюдателност щеше да ти свърши чудесна работа.

Той се засмива.

— Нямаш представа каква креативност провокират кошмарите, свързани с порцеланови кукли. През годините кукли с ангелски лица са ме убивали по десетки различни начини.

— Това е направо… отвратително.

— Е, какво правиш тук? — Усмихвам се.

— Купувам мъфини от пекарната. Не е ли очевидно? И понеже точно ти ми спомена за тази отрова, сметнах за справедливо да я споделя.

— Всъщност обичаш да разглеждаш куклите, признай си. И ти липсват, когато си далеч.

Успявам да изтръгна една от редките му усмивки.

— Да, това място ужасно ми липсва, когато съм далеч.

Оставям телефона на тезгяха, сплитам пръсти около топлата чаша и го повеждам към склада. Сядам на стария диван и отпускам крака върху масичката за кафе. Ксандър слага торбичката от пекарната на масата до краката ми, сваля си якето и се настанява до мен.

— Е, Кейман…

— Е, Ксандър…

— Като островите.

— Какво?

— Името ти. Кейман. Като Каймановите острови. Да не са любимото място за почивка на майка ти?

— Не, те са третото й любимо място. По-големият ми брат се казва Парис, а по-голямата ми сестра — Сидни.

— Леле… — Отваря торбичката, изважда мъфин и ми го подава. Поръсен е със захарни кристалчета. — Наистина ли?

— Не. — Внимателно разопаковам боровинковото сладкишче.

— Я чакай малко… Нямаш братя и сестри или това не са техните имена?

— Нямам братя и сестри.

Вероятно защото съм извънбрачно дете, което дори не познава баща си. Дали тази информация би го отпратила? Сигурно. Тогава защо не я изрекох на глас?

— Бележка: Кейман е много добра в сарказма.

— Ако правиш бележки за истински запис, настоявам думата „много“ да бъде заместена с „изключително“.

Очите му грейват в усмивка, която не стига до устните му. Явно все пак ме смята за забавна. Майка ми винаги повтаря, че мога да отблъсна всяко момче със сарказма си.

— Добре, твой ред е.

— За какво?

— Да ми зададеш въпрос.

— Добре… ъм… Винаги ли караш момичетата да те поканят у дома си?

— Никога. Обикновено го правят по собствено желание.

— Ама разбира се.

Ксандър се обляга назад и отхапва мъфин.

— Е, госпожице Наблюдателна, какво е вашето първо впечатление за мен?

— Когато дойде в магазина ли?

— Да.

Лесна задача.

— Че си арогантен.

— Сериозно? И каква е причината да си го помислиш?

Наистина ли е учуден?

— Нали беше мой ред да задавам въпроси.

— Какво?

— Тази игра не се ли играе така? Редуваме се да задаваме въпроси?

Поглежда ме с очакване. И тогава осъзнавам, че нямам какво да го попитам. Или навярно искам да му задам прекалено много въпроси. Например защо всъщност е тук? И кога най-сетне ще осъзнае, че не съм от неговата класа? И какво въобще го е накарало да се поинтересува от мен?… Ако наистина това е интерес.

— Може ли да дооправя магазина?