Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (1)

Първа глава

Очите ми съвсем скоро ще прогорят дупка в листа. Би трябвало да го знам. Обикновено решавам научни уравнения без никакви затруднения, но отговорът на това откровено ми се опъва. Звънчето на вратата издрънчава и аз бързо натиквам домашното си под щанда. Погледът ми попада върху мъж, който разговаря по телефона.

Ето ти изненада.

И не говоря за телефона, а за мъжа. Не че мъжете избягват магазините за кукли… Добре де, точно така си е. По принцип мъжете дори не припарват до магазина. А когато все пак влязат, обикновено са женствени типове със смутени физиономии. Или пък отегчени. Този не изглежда нито смутен, нито отегчен. Изглежда самодостатъчен и самоуверен. А тази увереност се купува само с пари. С много пари.

Пускам лека усмивка. В малкото ни курортно градче има два типа хора: богати и такива, които се опитват да продават разни вещи на богатите. Очевидно притежанието на солидна банкова сметка се равнява на колекционирането на безполезни неща като порцеланови кукли (в присъствието на майка ми прилагателното „безполезен“ никога не бива да се използва в съчетание с „кукли“). Богатите са нашето постоянно забавление.

— Как така аз да избера? — пита господин Богаташ някого по телефона. — Баба не ти ли каза точно коя иска? — Следва тежка въздишка. — Добре. Аз ще избера.

Прибира телефона в джоба си и ме привиква с пръст. Да, точно така. Привиква ме. Само с тази дума бих описала действието му. Без дори да поглежда към мен, вдига ръка и махва с два пръста към себе си, докато с другата замислено си търка брадичката. Погледът му е забит в куклите пред него.

Вървя към господин Богаташ и го изучавам. Неопитното око вероятно не би забелязало пропилата се в него миризма на пари, но аз я познавам прекалено добре. Дрехите му навярно струват повече от съдържанието на целия ми гардероб. Не че изглеждат скъпи. Просто идеално илюстрират опит за заблуждаване на околните относно високата им цена — карго панталон и розова риза с навити ръкави. Но тези дрехи са купени от място, където разбират значението на броя нишки и тройния шев. Очевидно, при желание би купил целия магазин. Е, може би не точно той, но родителите му със сигурност. Първоначално неговата увереност ме заблуди, но след като се приближавам, виждам, че всъщност е млад, някъде на моята възраст. Седемнайсет. Най-много с година по-голям. Как е възможно човек на моята възраст да е вече толкова обигран в привикването? Очевидно цял живот, изпълнен с привилегии, все пак оказва влияние.

— С какво да ви бъда полезна, господине? — Само майка ми би отчела сарказма в този въпрос.

— Трябва ми кукла.

— Съжалявам, нямаме в наличност.

Малцина разбират чувството ми за хумор. Майка ми го нарича „сухарско“, ще рече „не е забавно“, а и единствена аз схващам шегите си. Вероятно ако се засмивам след тях, както прави мама пред клиентите, мнозина биха пуснали по някоя усмивка, но не мога да се принудя да го правя.

— Забавно — отвръща той, но тонът му подсказва, че въобще не му е забавно и по-скоро би предпочел да си мълча. Дори не ме поглежда. — Според вас коя от тези ще се хареса на възрастна жена?

— Всичките.

Мускулчето на челюстта му потрепва, преди да се обърне към мен. За секунда в погледа му пробягва изненада, все едно е очаквал пред него да стои възрастна жена. Естествено, за всичко е виновен гласът ми, доста по-дълбок от обичайното. Това обаче не го спира да избълва изречението, спряло се на езика му.

— Коя ви допада?

Дали да кажа „никоя“? Вярно, очертава се магазинът да е неизбежното ми бъдеще, но той все пак е мечтата на майка ми, не моята.

— Винаги съм била пристрастна към вечните ревльовци.

— Моля?

Посочвам порцелановата фигура на бебе със зейнала в беззвучен плач уста и стиснати очи.

— Предпочитам очите им да не се виждат. Очите издават прекалено много, а техните казват: „Искам да ти взема душата, затова не ми обръщай гръб“.

Той ме награждава с усмивка, която изтрива всички резки, арогантни черти от лицето му и дори успява да го направи привлекателен. Тъкмо си мисля, че трябва по някакъв начин да застопори завинаги тази физиономия на лицето си, и усмивката безследно изчезва от устните му.

— Рожденият ден на баба наближава и искам да й избера кукла.

— Ако харесва порцеланови кукли, няма начин да сбъркате — вероятно всяка от наличните тук ще й допадне.

Погледът му пробягва по рафтовете.

— Защо точно ревльовците? Защо не поспаланковците? — вторачва се в спокойната физиономия на спяща кукла с розова панделка в русите къдрици и бузка, подпряна на ръчичките.

Вглеждам се в нея и я сравнявам с ревльото в съседство. Юмручетата му са стиснати, пръстите на краченцата му са свити, а бузките му са зачервени от раздразнение.

— Защото това е животът ми: крещя, без да издам и звук.

Добре де, не казах точно това. Но си го помислих. Свивам рамене и отвръщам:

— И двете стават.

Едно нещо научих за клиентите и то е, че в повечето случаи мнението ти няма никакво значение за тях. Те държат да потвърдиш тяхното. Щом господин Богаташ иска да купи спяща кукла за баба си, коя съм аз, та да го спирам?

Той поклаща глава, сякаш за да прогони някаква мисъл и посочва друг рафт с кукли: те пък изсмукват души. Пръстът му сочи към момиченце, облечено в обикновена училищна униформа, което води на каишка черен шотландски териер.

— Тази ще свърши работа. Тя обича кучета.

— Баба ви или… — Навеждам се, за да прочета табелката пред куклата. — Пеги?

— Пеги очевидно обича кучета. — По устните му пробягва усмивка. — Имах предвид баба.

Отварям шкафа под рафта, за да намеря кутията на Пеги. Внимателно свалям от рафта момичето, заедно с кучето и табелката с името й, прибирам ги в кутията и се запътвам към касата. Докато опаковам подаръка, господин Богаташ посочва кутията.

— Защо кучето си няма име? На кутията пише „Пеги с куче“.

— Защото хората обикновено кръщават животните на домашните си любимци.

— Наистина ли?

— Не. Нямам представа. Ако желаете, ще ви дам телефона на създателя на Пеги, за да го питате.

— Имате телефона на създателя на куклата?

— Не. — Набирам цената на куклата на касовия апарат и натискам „Тотал“.

— Не е лесно да ви разбере човек.

За какво му е да ме разбира? Говорим си за кукли. Той ми подава кредитна карта, аз я прекарвам през апарата. Картата се води на Ксандър Спенс. Всъщност Зандър или Ксандър? Не смятам да го питам. Не ми пука. Бях достатъчно любезна. Този път дори и майка ми не би ми изнесла лекция, в случай че беше тук. Тя е много по-добра в завоалирането на възмущението си. Успява да го скрие дори от мен. Отдавам го на годините практика.

Мобилният му иззвънява и той го изважда от джоба си.

— Ало?

Докато чакам апаратът да изплюе бележката му, прибирам етикета с името на куклата в шкафа под касата при другите продадени през този месец кукли. Така по-лесно запомняме от кои да поръчаме отново.

— Да, намерих. С куче е. — Явно изслушва някого. — Не, не е на куче. С куче е. Куклата има куче. — Обръща се и поглежда снимката на Пеги върху кутията. — Да, струва ми се сладка. — Хвърля ми поглед и свива рамене, сякаш ме пита дали съм съгласна. Кимвам. Пеги определено е сладка. — Да, продавачката потвърди. Сладка е.

Той, разбира се, нямаше предвид, че аз съм сладка, но начинът, по който го каза, ме накара да се замисля над думите му. Откъсвам бележката и му я подавам заедно с химикалка, за да я разпише. Сравнявам подписа с този върху картата и му я връщам.

— Не, не продав… Да, и тя, но… Ох, сещаш се какво искам да кажа. Всичко е наред. Прибирам се след малко — въздъхва. — Да, след като мина през пекарната. Следващия път, когато асистентът ти е в отпуск, ми напомни да изчезна. — Стисва очи. — Не исках да прозвучи така. Да, разбира се, че по този начин оценявам повече с какво разполагам. Добре, мамо, ще се видим след малко. Чао.

Подавам му опакованата кукла.

— Благодаря ви за помощта.

— Няма проблем.

Взема една от визитките до касата и се заглежда в написаното.

— „И още нещо“?

Името на магазина е „Кукли и още нещо“. Същото питат и другите клиенти, след като влязат в магазина и видят само кукли. Кимвам.

— Кукли и още кукли.

Той килва глава на една страна.

— Преди продавахме и гривни с талисмани и плюшени играчки, но куклите се оказаха ревниви.

Ето го и невярващият поглед. Явно не е срещал момичета като мен по време на миналите си „посещения сред простолюдието с цел оценяване на живота, който има“.

— Нека позная, куклите заплашиха да ви вземат душите, ако не се съобразите с изискванията им.

— Не, заплашиха да освободят душите на бивши клиенти. Нямаше как да го допуснем.

За моя изненада, той се засмива. Имам чувството, че съм си извоювала нещо, което мнозина други не са успявали, и се усмихвам въпреки себе си.

— Майка ми най-много обича кукли — кимвам към визитната картичка. — Писна й да държи на склад плюшени мишки.

Истината е, че финансите не ни позволяват по-широк асортимент. Наложи се нещо да отпадне и нямаше как да са куклите. И понеже постоянно сме на ръба да се разорим (едва успяваме да изкараме достатъчно, за да се задържим на повърхността), името на магазина и съответно — на визитките, си остана същото.

Пръстът му посочва нещо на картичката.

— Сюзан? Това майка ти ли е?

На картичката са изписани само първото й име и телефонът на магазина. Все едно е стриптийзьорка. Всеки път щом даде визитката си на някого извън магазина, ме полазват тръпки.

— Тъй вярно.

— А ти си? — Поглежда ме в очите.

— Дъщеря й. — Е, ясно — пита за името ми, но аз не искам да му го казвам. Едно нещо знам със сигурност и то е, че богаташите намират обикновените хора за забавно развлечение и никога за нещо по-сериозно. И това ме урежда. Богатите са различен биологичен вид, който наблюдавам единствено от разстояние. Да кажем, че избягвам взаимодействието с тях.

Той връща визитната картичка на мястото й и прави няколко стъпки назад.

— Знаеш ли къде се намира „Пекарната на Еди“?

— Две пресечки по-надолу в тази посока. Но бъдете нащрек. Боровинковите им мъфини са подправени с пристрастяващи вещества.

— Ще го имам предвид — кимва той.