Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (36)

Трийсет и шеста глава

— Аз нямам баба и дядо.

Лукас и Ксандър се засмиват едновременно.

— Боже, шегува се толкова хладнокръвно; как се справяш с това, Ксандър?

— Приемам, че винаги се шегува.

— Не знаех, че семейство Мейърс имат роднини тук, докато Ксандър не ми каза за теб — усмихва се Самюел.

— Аз също не бях наясно — кимва Ксандър. — Но после баба ме осведоми.

В думите му няма никаква логика. Госпожа Далтън сигурно се е объркала. Възможно ли е да е направила някаква връзка между мен и супербогатото семейство Мейърс само заради фамилията ми?

Едва преглъщам и оглеждам масите наоколо. Хвърлям и поглед какви хора влизат през вратата. Наистина излъгах, че нямам баби и дядовци. Имам, четири броя. Просто не ги познавам. Родителите на майка ми са се отрекли от нея, щом е забременяла, а родителите на баща ми са й дали пари, за да си държи езика зад зъбите. Имам най-хитрите баби и дядовци във вселената. Мейърс е фамилията на майка ми, но тя е доста популярна. Изключено е тя да има каквато и да било връзка със собствениците на „Ес Си Ем Фармаси“, семейство Мейърс. Просто съвпадение на имената. Поглеждам към госпожа Далтън в другия край на залата. И милата госпожа Далтън ми се усмихва.

Всички погледи на масата са вторачени в мен. Явно някой ми е задал въпрос. Нечия ръка стисва коляното ми и аз подскачам. Проследявам дланта през лакътя до рамото и обезпокоените очи на Ксандър.

— Добре ли си? — пита ме.

— Не… Да… Трябва да отида до тоалетна.

— Минаваш през онези врати и свиваш вдясно. — Става, за да ми покаже той, след което ме целува по бузата. — Само да не избягаш през прозореца. Тъкмо започва най-скучната част, не бива да я пропускаш.

Опитвам да се засмея, но от устата ми не излиза и звук. Влизам в банята, затварям се в една от кабинките и насилвам съзнанието си да възприеме случилото се. Ксандър ме мисли за богата. Смята, че произхождам от заможно семейство. Затова, откакто чу фамилията ми, баща му няма проблем с мен, а братята му ме възприемат като равна. От устните ми се откъсва хлипане и бързам да го заглуша с ръка.

— Богатите момчета са тъпи — прошепвам си в опит да пробудя гнева в себе си. Точно в момента не мога да си позволя да ме наранят. Искам да се прибера у дома с ненакърнено достойнство.

Тръгвам да излизам от тоалетната и тъкмо стигам до вратата, когато тя се отваря със замах и едва не ме поваля.

— Съжалявам — избълва момиче, профучало край мен. Застава пред една от мивките и опитва да изпере петно от бялата си риза. Черната й пола ми подсказва, че е част от персонала. Изглежда, всеки момент ще се разплаче.

— Добре ли си?

— Току-що ме заляха с червено вино и едва ли ще успея да го изпера. — Започва да търка още по-усилено и се пресяга за още сапун. — Шефът ще ме отпрати.

— Чакай. Не ползвай сапун. Ето, виж какво имам. — Бръквам в чантичката си и изваждам малка бутилка с пероксиден разтвор. Клиентите рядко цапат куклите в магазина, но от време на време дете с лепкави пръсти или любител на кафето сътворяват някоя беля. Този разтвор прави чудеса. Сипвам малко на ризата й и го попивам с кърпа от плота.

— Ето, казах ти. Магичен е.

Момичето поглежда към ризата си и ме придърпва за прегръдка. В някакъв момент вероятно осъзнава, че не бива да се приближава прекалено до гостите, и ме избутва.

— Аз… Съжалявам, просто… Много ви благодаря.

— Няма проблем, просто имах подходящия разтвор подръка.

— Е, оценявам го.

— Пак заповядай.

Момичето проверява състоянието на бялата си риза още веднъж и преценява:

— Е, най-добре да се връщам на работа.

— Успех.

Момичето излиза от банята и аз се облягам на студената стена. „Кризата“ й ме разсея за момент, но не промени каквото ме очаква отвън.

Наложително е да се махна оттук. Как ще погледна Ксандър в очите и ще му кажа истината? Тръгвам към залата и едва не се сблъсквам с жена със слушалка и микрофон, която държи клипборд.

— Вие ли сте ръководителя на събитието? — Спирам до нея.

Явно знае как да се справя с гостите, защото се усмихва, макар в очите й да прозира паника. Вероятно се страхува да не се оплача.

— Да, мога ли да ви помогна с нещо?

— Ксандър Спенс ми каза, че баба ми и дядо ми са тук, но не мога да ги намеря. Бихте ли ме упътили на коя маса са? Семейство Мейърс. — Посочвам папката й, в случай че е забравила разположението на масите в залата.

— Разбира се. — Прехвърля няколко листа и прокарва пръст през един от тях. — Ето ги. Трийсета маса. Ще ви я покажа.

— Благодаря.

Сякаш вървя под вода. Краката ми се движат на забавен каданс; главата ми пулсира от напрежение. За втори път тази вечер се подпирам на най-близката стена.

— Ето там са. Тя е с тюркоазена блуза. Виждате ли я?

Проследявам посоката на пръста й до дамата в тюркоазено.

— Да. Ето я. Благодаря.

— Няма проблем.

Ръководителката се отдалечава с бързи крачки, вероятно за да отговори на тънкото гласче, което крещеше в ухото й.

И двамата са с гръб към мен; жената в тюркоазената блуза има тъмна коса до раменете, а мъжът е посребрен. Оставам в дъното на залата и чакам удобен момент да зърна лицата им. И най-сетне се обръщат. Очаквам да ги разпозная или да ме връхлети някакво чувство, но нищо подобно не се случва. Изведнъж от плещите ми пада голям товар.

Жената поглежда право в очите ми и изражението й запраща много по-голям товар върху мен: разпознава ме. Устата й оформя „Сюзан“. Виждам го чак от мястото, където стоя. Лицето ми пламва.

Госпожа Далтън не се е объркала. Семейство Мейърс наистина са моите баба и дядо.

Жената сграбчва ръката на мъжа си и той я поглежда учудено. Не изчаквам да видя как ще се развие ситуацията. Врътвам се на пета, за да избягам право през вратата, но се сблъсквам с Ксандър.

— Ето къде си. Тъкмо донесоха ордьоврите. Хайвер с крекери и гръцка салата. Обичаш ли хайвер?

— Не знам. Никога не съм опитвала.

Спомням си думите му колко крайно било решението на майка ми да живеем над магазина за кукли. Според него, че майка ми го е взела умишлено, за да ми покаже как живеят другите. Сега осъзнавам, че действително е така. Майка ми е израснала в богаташко семейство. Ето защо знае толкова много за техния живот. Майка ми…

Излъгала ме е. Целият ми живот е една лъжа. Не. Нейният живот е лъжа. Моят е истината. Разорени сме. Живеем ден за ден. Утре магазинът ни може да не съществува.

— Какво има? Направих ли нещо? — пита Ксандър.

Явно очите ми хвърлят гневни светкавици.

— Харесваш ме само защото си мислиш… — Не успявам да завърша изречението. Прекалено съм ядосана. И не само на него. На всичко. На майка ми, на ситуацията тук, на баба ми и дядо ми, които дори не познавам. — Трябва да тръгвам.

Изстрелвам се от мястото си и забелязвам още едно познато лице. Него пък съвсем не искам да виждам. Робърт. Защо ли не го залях с онази кола?

— Чакай. — Хваща ме Ксандър за лакътя. — Говори с мен.

— Не си спомням да съм чул името ти — намесва се Робърт.

— Защото не съм го казвала — крясвам.

— Къде е гаджето ти? Мейсън, нали? Много добър певец.

— Робърт, моментът не е подходящ. — Ръката на Ксандър се затяга около моята.

— Видях я на концерта миналата седмица. Не знаех, че с Мейсън са заедно.

— Защото не сме.

— Какво имаш предвид? — Пуска ме внезапно Ксандър.

— Натискаха се цяла вечер.

— Не сме. — С крайчеца на окото си виждам как баба ми приближава. — Трябва да тръгвам.

— Кейман. — Ксандър изглежда наранен, но аз също съм наранена. Толкова наранена, че губя способност да мисля трезво. Толкова наранена, че дори не изпитвам желание да се защитавам пред гадния му приятел. Искам само да си тръгна.

Така и правя.