Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (18)

Осемнайсета глава

Хващам дръжката на бравата и понечвам да отворя вратата, но не успявам.

— Заключено ли е? — пита ме Скай.

Чак сега забелязвам, че прозорците са тъмни. Надниквам през един. Майка ми не е вътре. Изваждам ключовете от джоба си и отключвам.

— Мамо!

Никакъв отговор.

— В събота не затваряте ли в седем?

— Може да е нямало клиенти.

Скай изглежда объркана и напълно основателно. Не се е случвало да затваряме по-рано. Тя заобикаля мълчаливо една люлка и се обляга на тезгяха.

— Връщам се веднага.

Проверявам в парти стаята и в склада, но не откривам никого. Отварям чекмеджето на касата и виждам, че е празна. Явно е взела оборота. Защо обаче ще затваря толкова рано? Не закъснях чак толкова.

Изтичвам нагоре по стълбите към апартамента.

— Мамо!

Тишина. Лампичката на телефонния секретар, останал ни откакто бях малка, не свети. Но на масичката до него виждам бележка.

Кейман, имам час при лекаря в 5:30 ч. Още не си се прибрала. Реших да затворя магазина и да взема оборота със себе си. Не отваряй. И без това нямаше никакви клиенти. Надявам се да си се забавлявала днес.

Мама

Прочитам бележката отново. Трудно е да разбереш от такава малка хартийка дали някой е бил ядосан, когато я е писал. Обръщам листчето, за да проверя колко е натискала с химикалката. После го повдигам към светлината на лампата, за да разбера дали е бързала, или е била ядосана. Изглежда бележката е била написана от човек със сравнително спокоен нрав. Въздъхвам и връщам листчето на масичката. Чувствам се леко изгубена.

Връщам се долу. Скай говори по телефона. Вземам четката за прах изпод щанда и започвам да забърсвам рафтовете.

— Хенри идва насам — казва Скай, след като затваря, и в същия момент звънчето на вратата иззвънява. — В този момент.

— Беше бързо — засмивам се.

— Защо е толкова тъмно? — Махва наоколо Хенри.

— Лампите не светят. — Посочвам нагоре.

— Предполагам, че Хенри искаше да попита по-скоро защо лампите са изгасени.

— О, да, днес затворихме по-рано. Е, какво сте намислили? — Поглеждам първо Скай, а после и Хенри. Очевидно са имали планове за вечерта, а аз ги бях провалила с молбата си към Скай.

— Хенри дойде, за да ти правим компания.

— О, супер.

Хенри почуква бузата си и издава свистящ звук.

— Ъм… Покани и Тик тази вечер. Ще дойде след малко.

— Какво?

Той отново почуква бузата си.

— Казахме на Тик, че си го поканила заедно с нас в магазина тази вечер.

— Леле, колко съм мила. И защо да го правя?

— Защото си поразена от целувката му — усмихва се Скай.

— И затова не съм го потърсила две седмици? Защото съм поразена?

Тя свива рамене.

— Кажи ми, че не си му го казала.

— Само се успокой. Ще поседим в задната стаичка, за да нямаш усещането, че го чакаме цяла вечер. — Скай ме избутва към дъното на магазина.

— Значи наистина си му го казала? — Тръсвам се на дивана и се чудя как да овладея положението. В това време Скай и Хенри обсъждат някакво шоу, на което групата ще свири след две седмици. Чуваме звънчето на вратата и сърцето ми се смръзва. Все още не съм измислила никакъв план.

— Отзад сме — провиква се Скай.

Какво да му кажа? Тик, здрасти. Целунали сме се? Какво? Хм, не си спомням.

Стъпките се приближават до стаята.

— Ксандър! — изписквам, въпреки че тялото ми все още отказва да се раздвижи. Очевидно си е взел душ, преоблякъл се е и се е върнал към истинското си аз. А аз усещам всяка прашинка пръст по кожата си. Почесвам се по рамото. Защо не се изкъпах?

Ксандър кимва към Скай и Хенри, после се обръща към мен.

— Кейман, забрави това в колата ми. — Подава ми суичъра. — Донесох ти храна, понеже не остана за вечеря.

Това явно е коронният му номер: да се появява с храна. Горещ шоколад, мъфини, а сега и френска кухня.

Сяда на масичката за кафе и изважда няколко стиропорени кутии.

— Ъм, донесох само две вилици.

— Ние ще минем и без тях — коленичи пред масичката Скай и отчупва от хлебчето с кашкавал. — Здрасти, аз съм Скай. Видях те в клуба преди няколко седмици.

Ксандър кимва и оглежда Скай от бухналата яркорозова коса до развързаните кубинки.

— Ксандър, това са най-добрата ми приятелка, Скай, и гаджето й, Хенри.

— Нейното гадже — повтаря Ксандър.

— Точно така. — Спомням си деня, когато Ксандър завари Хенри да ми пее в магазина. Явно бе останал с впечатлението, че е моето гадже. Опа.

— Радвам се да се запознаем, Скай и Хенри — поклаща глава той.

— Ние също — отхапва нов залък Скай. — Леле, това е вълшебно.

Ксандър сяда на дивана до мен и ми подава пластмасова вилица.

— По-добре ли се чувстваш?

— По-добре? — Трябва ми секунда, за да си припомня с какво извинение си послужих в ресторанта. — О, да, много по-добре съм.

Ксандър повдига вежда, сякаш е разкрил тайната ми.

— Е, Хенри, впечатлен съм от бандата ти. Имате ли записи?

— Не. Пробиваме си път нагоре. Трябва да спечелим малко пари, за да си наемем студио за запис.

— Разполагам със студио. Може да го използвате безплатно, когато решите.

— Бъзикаш ли се?

— Не се… бъзикам. Обади ми се някой път и ще се разберем за подробностите.

Хенри си изважда телефона, готов да запише номера на Ксандър, преди да си е променил мнението.

— Къде са всички? — Заедно със звънчето на входната врата чувам гласа на Мейсън.