Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (28)

Двайсет и осма глава

Чакам го на тротоара. Всяка изтекла минута след два е цяла вечност. Дали не се е отказал? Дали Сейди Нюъл не му е казала, че не може да си говори с приятелки по нощите и да ги води по „кариерни дни“.

Колата му се подава иззад ъгъла в 2:07. Паркира и излиза от нея.

— Здрасти — казва.

— Здравей.

Тялото ми реагира, както всеки път в негово присъствие — сърцето ми галопира, а по ръцете и врата ми плъзват иглички.

Поглежда над рамото ми към магазина и после отново към мен.

— Готова ли си?

Кимвам.

Ръката му се стрелва към лакътя ми.

— Добре ли си?

Поглеждам го в очите. Иска ми се да си призная: „Не, още се чувствам ужасно. Майка ми има тайни от мен, след месец вероятно ще остана без дом, баща ми ме е изоставил, а ти имаш гадже, но и двамата се преструваме, че не съществува.“ Вместо това отвръщам:

— Да, защо да не съм?

Явно не звуча особено убедително, защото Ксандър ме придърпва в прегръдката си. Затварям очи и вдишвам аромата му.

— Тук съм — прошепва в косата ми.

„За колко дълго?“, искам да го попитам.

— Ти си добър приятел — казвам вместо това и се откопчвам от ръцете му.

Не говорим особено много в колата, докато Ксандър не отбива към летището. Виждам как един самолет излита и втренчвам шокиран поглед в Ксандър.

— Ъм… Ще летим ли за някъде?

— Не те е страх от летенето, нали?

— Не мисля.

— Никога ли не си се качвала на самолет?

— Не. — И като се замисля, май ме е страх, защото дланите ми започват да се потят.

— Сериозно ли? — Оглежда ме, сякаш се опитва да нареди пъзел.

— Казах на майка ми, че ще се върна довечера, наясно си, нали?

— Да. Така и ще стане.

— Добре.

Нямаше да се изненадам дори ако Ксандър се бе качил в пилотската кабина на частния самолет и беше запалил двигателите. Слава богу, не се случи така. На борда на самолета ни чакаше пилот.

Настаняваме се на две седалки, разположени една срещу друга. Ксандър вади от шкаф под седалката си бутилка вода, отпива и ми я подава. После изважда една и за себе си.

— Наченати напитки? В този самолет се чувствам като у дома си.

За награда получавам усмивка. Тя обаче е толкова мимолетна, че умът ми започва да работи на бързи обороти: с каква шега да я върна на устните му. Усмивката му ми липсваше. Би трябвало да му го кажа. Не го правя.

Вниманието му е приковано към екрана на телефона му, където пише съобщение или имейл, или каквото и да е там. Събувам си обувките и вдигам крак върху седалката в опит да се настаня по-удобно и да забравя, че се намирам в самолет, който ще излети всеки момент.

Ксандър се извърта и потупва мястото до себе си.

— Може да си качиш краката тук.

— Нямаш ли фобия от крака?

— Съществува ли изобщо такова нещо?

— Да, реално състояние е. Има помощни групи, терапевти, всичко необходимо. — Плъзвам крака си на седалката до него и глезенът ми се отърква в бедрото му. — Повърхностно дишане? Ускорено сърцебиене?

Той отпуска ръка върху крака ми и продължава да скролва нещо на телефона си. Накрая погледът му се спира на мен и Ксандър се усмихва.

— Това ли са симптомите? Изглежда все пак имам проблем.

Защо му е нужно да казва подобни неща? Преди него мислех, че съм наясно кога някое момче флиртува с мен. Но от неговата уста всичко звучи толкова небрежно и леко, че е трудно да определя дали флиртува, или просто отвръща на шегите ми.

Не е ли време да го попитам директно? Какво мисли гаджето ти за мен? Това си е нормален въпрос.

— Ксандър?

— Да?

— Какво…

Той оставя телефона и насочва цялото си внимание към мен.

— Какво толкова правиш на телефона? На „Думи с приятели“ ли си играеш? — Бъзла. Ако зачекна темата, рискувам да започне да се държи с мен, все едно наистина си има гадже.

А аз не го искам. Ето това вече е проблем.

Засмива се.

— Не. Разглеждам някои предложения за сайта, преди да изгубя връзка. Съжалявам. Ще го изключа. Много е грубо от моя страна.

— Не, няма проблем.

Чувам двигателите на самолета и тялото ми веднага се напряга. Ксандър оставя телефона и хваща глезена ми.

— Излитането е най-гадната част. Щом приключи, летенето е безболезнено.

— А кацането?

— Добре, излитането е втората най-гадна част.

Осветлението в кабината притъмнява и самолетът се насочва към края на пистата. Палецът на Ксандър рисува различни форми по глезена ми. Нормално е да се тревожа за излитането, но всичките ми нервни окончания усещат допира му. Виждам как светлините пробягват покрай самолета, затварям очи и ускорението ме залепя за седалката. Отпускам се едва когато се понасяме във въздуха.

— Виждаш ли? Не боли. — Ксандър пуска глезена ми.

— Сега остава само да кацнем.

— Точно.

Оглеждам се.

— В самолетите има тоалетни, нали? Или ги дават само по филмите?

Той посочва зад мен. Ставам и опитвам да го прекрача, но попадаме в турбуленция. Едва запазвам равновесие и се хващам за раменете на Ксандър, за да не падна.

— Плащам им, за да го правят в точния момент — казва.

Нефлиртуването му е страшно вбесяващо. На сантиметри съм от скута му. Достатъчно е да отпусна крака и ще се озова върху него. Изкушението е огромно. Ксандър ме придържа с ръка на хълбока ми, но не ме избутва, за да се изправя. Просто я оставя там и ме гледа в очите.

Сега вече гърлото ми се стяга по други причини. Следва втора турбуленция. Колебая се дали се дължи на въображението, или на немощните ми крака, но ми се струва, че вместо да ме задържи с ръка, Ксандър ме придърпва към себе си. Вече съм в скута му, с ръце на раменете му.

— Здрасти.

— Извинявай.

— За какво?

— Задето флиртуваш.

— Ти си в скута ми — засмива се той. — Аз просто си седях тук и си гледах работата.

— Значи самолетът е виновен?

— Разбира се.

Опитвам да се изправя, но той отново ме придърпва към себе си.

— Боже, каква турбуленция! — възкликва.

— Забавно. — Само че въобще не е забавно. В мен се надига гняв. Има си приятелка, а флиртува с мен. Не искам да съм мръсната му малка тайна. И ако си въобразява, че ще бъда, жестоко се лъже. — Пусни ме.

Явно е усетил сериозния ми тон, защото този път наистина ми помага да се изправя. Затварям се в тоалетната, за да си възвърна самообладанието. Приключвам с Ксандър Спенс, веднага след като тази вечер мине. Казвам го наум, после го повтарям пред огледалото. „Приключвам с Ксандър Спенс.“ Звуча толкова убедително, че почти си вярвам.

Връщам се на мястото си.

— Студено ли ти е? Или пък топло? Гладна ли си? — пита ме той.

— Не, добре съм.

— Седалката ляга назад, ако искаш да дремнеш.

— Дълъг ли е полетът?

— Не, около час.

Нямам представа колко надалеч от вкъщи ще ни отведе едночасов полет. С кола не бихме стигнали отвъд Оукланд, но това е различно.

— Някакви предположения?

— Какво?

— На база на невероятните ти наблюдателни способности, имаш ли предположения къде отиваме?

— Не.

Понеже ме познава достатъчно добре, очаква да преценявам всяка дреболия и този факт ме влудява. Отпускам седалката назад и през останалата част от полета се правя на заспала. И след като си обещах да приключа с Ксандър, ми се налага да преодолея страха от кацането сама.

 

 

— Това е брат ми — посочва мъж, който ни маха, след като сме слезли от самолета. Обръщам се и тръгвам обратно. — Стига де. — Хваща ме за ръка. — Ще го харесаш.

— Лукас. — Двамата се прегръщат и се тупват еднократно по гърба. — Това е Кейман Мейърс.

Лукас се обръща към мен и ми подава ръка с искрена усмивка на лицето. Ето още едно странно нещо. Защо, независимо от всичко, семейството му се държи, сякаш не вижда нищо нередно в поведението му? Все едно не им пука, че Ксандър е забърсал някакво момиче от улицата, размотава се с нея и я вози в частния им самолет. Нещо не се връзва.

Лукас и Ксандър започват да си разказват разни неща, сякаш не са се виждали от месеци. А може би наистина не са.

— Татко скръцна ли ти да се върнеш за благотворителния бал? — пита го Ксандър, когато стигаме до черен джип, паркиран на улицата.

Лукас въздъхва. Въобще не прилича на Ксандър. Косата му е руса, а на Ксандър е кестенява. Кожата му е светла, за разлика от маслинения тен на брат му. Двамата обаче имат еднакво излъчване.

— Да. Има ли начин да изпратя дубльор?

— Този бал е отрочето на мама. Веднъж на закуска споменах, че въобще не ми се ходи, и тя почти избухна в сълзи. Оттогава се преструвам, че балът е най-вълнуващото нещо на света. Така е по-добре. — Ксандър отваря пасажерската врата и я задържа, сякаш очаква да се кача отпред.

— Седни до брат си — казвам и се настанявам отзад.

— Мама просто преиграва — отбелязва Лукас.

— Прав си.

— Скарлет ще идва ли, защото не знам дали ще я издържа и тази година.

— Нямам представа. Снощи беше вкъщи, но не каза нищо. Мама положително се е опитала да я убеди. Все пак разговаря с нея и с татко в мое отсъствие. — Ксандър поглежда назад и се усмихва. Явно миналата вечер съм чула гласа на Скарлет, а не на Сейди. — Но несъмнено ще има по някоя клюка за всеки на бала. Все пак това е нашият семеен извор на отвратителна информация. Без нея няма да е същото.

— Не бива да говорим така, ще изплашим горката Кейман. — Поглежда към мен през рамо Лукас. — Не се притеснявай, ще ти хареса. Ще има много странни възрастни мъже, които ще искат да танцуват с теб. Огромните количества храна, която сякаш ще изпълзи от чинията ти. А бандата е направо вълнуваща, дори няма нужда от вокалист.

— Аз свиря в бандата. Радвам се, че ти харесва.

— Не. Тоест да — запъва се Лукас. — Бандата е чудесна. Просто се правя на идиот. Извинявай.

— Шегува се, Люк — засмива се Ксандър. — Тя не е в бандата.

Лукас поклаща глава и ме поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Каза го съвсем сериозно, не се усъмних и за секунда.

— Много е добра със сарказма.

Потупвам Ксандър по рамото.

— Нали се разбрахме да използваме думата „изключителна“.

— Опитвам се да не те окуражавам.

— И сработва ли?

— Дано балът не е чак толкова скучен, колкото си представям — усмихва се Лукас. — Тя ще е на нашата маса, нали?

— Кейман е умна. Отказва да ме придружи.

— Какво? — Лукас удря Ксандър по рамото. — Това случвало ли ти се е досега? Трябва ли да го запиша някъде? — Оглежда се и накрая грабва телефона си от конзолата и го задържа до устата си като записващо устройство. — Момиче отказа да придружи Ксандър някъде. Осведомете медиите.

— Както и да е — свива рамене Ксандър.

— И докато все още сме на темата. Две седмици подред? Впечатляващо, братле. Явно аз вече съм им доскучал.

— За какво говориш? — учудва се Ксандър.

— „Старз“ — врътва очи Лукас, но Ксандър продължава да го гледа неразбиращо. Ако не знаех за какво говори, вероятно и аз щях да изглеждам по същия начин. — Списанието. Ти. Първа страница.

— Сериозно? — Звучи по-скоро ядосан, отколкото изненадан.

— Да. Според тях отново излизаш със Сейди.

— Какво? — Ксандър посочва „Куики Март“ на отсрещния ъгъл след светофара, където изчакваме. — Спри там.

Лукас примирено паркира на указаното място. Ксандър дори не изчаква колата да спре напълно, изскача и потъва в магазина.