Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (27)

Двайсет и седма глава

— Ало?

Гласът му веднага сваля напрежението ми. Няма нищо общо с Робърт. Робърт сигурно ще избяга, разбере ли, че живея над магазин за кукли, фактът, че Ксандър е различен, ме успокоява.

— Алекс? — Нямам представа защо устата ми реши да изрече точно това. Вероятно защото го записах така, докато госпожа Далтън диктуваше номера му по телефона.

— Кейман?

— Да. Здрасти.

— Алекс?

— Извинявай, обърках се. Говорих с баба ти преди малко.

— Разбира се, че си говорила с баба ми.

Лежа на пода зад щанда и се превъплъщавам в образа на Скай — тя обожава да се взира в тавана. Позицията наистина предразполага към размисъл. Нищо чудно, че прекарва толкова време тук.

— Нуждаеш ли се от нещо? — пита ме най-сетне той.

Да, от теб.

— Нуждая се от моя горещ шоколад. Някой ме пристрасти към него и после ми го отне.

— Това да не е твоят начин да ми кажеш, че съм ти липсвал през седмицата?

— Липсваше ми горещият шоколад. Ти просто ми го носиш. Понякога дори забравям името ти и те наричам „доставчика на горещ шоколад“.

Ксандър се засмива и ми се приисква да можех да видя как очите му грейват.

— На мен пък ми липсваше остроумието ти.

— Разбираемо. — Усещам ударите на сърцето си в слепоочията. — Така и не ти благодарих за фотоапарата.

— Това значи ли, че си завършила сайта? Какъв е адресът? Искам да видя всички душеизпиващи кукли на екрана си.

Чувам шумолене на хартия и си представям как се опитва да се добере до компютъра си през зарито от документи бюро.

— Не. Няма адрес. Майка ми не го иска.

— О. Защо?

— Всъщност не знам. Реших да я изненадам, като й покажа подготвената визия, а тя изперка. Затвори се и каза, че не го иска. Страшно нетипично за нея.

— Какво включва визията?

— Там е работата. Показах й само банера и информацията за контакт. Тъкмо обяснявах, че смятам да сложа нейна снимка.

— Притеснява ли се пред камера?

— Не. — Повдигам крака на стената и отпускам свободната си ръка над главата.

— Да не би да не иска тази информация да се качва в интернет — лицето й, адреса ви. Защото лицето й ще излезе буквално до адреса ви. Нормално е да се притеснява, че всеки непознат може да разбере къде живеете. Няма ли начин да го направиш без личната информация?

Спрях да дишам по средата на изречението. Дори погледът ми се замъгли. Вдишвам. Дали се притеснява, че непознати ще научат къде живеем, или че един конкретен човек ще разбере? Баща ми.

— Добре ли си?

— Мхм — промълвявам колебливо. Сякаш някой ме е хванал за гърлото. Съмнявам се, че оттам може да премине цяла дума.

— Сигурна ли си?

— Да — преглъщам. — Най-вероятно си прав.

Учудвам се колко естествено звучи гласът ми, като се има предвид вързаното ми на възел гърло.

— Обикновено е така.

— Мислиш ли, че е опитвал? — Трябва ми секунда да осъзная, че съм го казала на глас и Ксандър очаква да му отговоря на въпрос, който не съм чула.

— Какво?

— Казах „Дали мисля, че кой е опитал какво?“

Насилвам се да седна и полека се изправям. В легнало положение мислите ми се реят прекалено свободно.

— Спомена непознати. Дали биха опитали да ни намерят, за да изпълнят злокобните си намерения?

— И какви са тези злокобни намерения?

Облягам се на плота и започвам да рисувам заврънкулки около номера, записан на календара.

— Сещаш се какви са намеренията на един непознат да те търси… да те почерпи бонбон със задни мисли или да му намериш изгубеното куче.

— Няма да се вържа на това.

— И не бива. Всъщност по-скоро целят да те заблудят и да те накарат да се качиш в колата им. Радвам се, че не би се поддал.

— Говоря за хумора ти. Знам как го използваш, за да скриеш нещо важно.

— О, надценяваш ме. Между нас казано, съм доста по-прозрачна, отколкото си мислиш.

— Съмнявам се. Отговорът на въпроса ти е да. Смятам, че баща ти се е опитвал да се свърже с теб. Кой баща не би поискал да познава дъщеря си?

— Който бяга само при мисълта за мен. — Недоумявам защо обсъждам това с него. Има причина да отбягвам темата. Чувствам се, сякаш някой е надупчил всеки сантиметър от кожата ми и ме е оставил наранена и гола.

— Ако те познаваше, никога нямаше да си тръгне.

Затварям очи. Какъв мъж би избягал така? Да остави майка ми бременна? Бил е адски изплашен. Изплашен как бих променила бъдещето му. А аз съм добра в съсипването на чуждото бъдеще. Майка ми е идеален пример за това. Бил е просто дете с бъдеще с неограничени възможности и пари да ги реализира. Вероятно е приличал доста на Ксандър. Точно затова майка ми е видяла картината на миналото си в Ксандър.

— Ти щеше ли да си тръгнеш?

— Никога.

Не съм в състояние да преценя дали от отговора му се чувствам по-добре, или по-зле.

— Точно затова си мисля, че е пробвал, Кейман. Съжаление от този род не си отива ей така.

Да, ако допуснем, че изпитва каквото и да било съжаление.

— Колко е трудно да откриеш едно момиче?

— Може би майка ти не ти е казала за опитите му.

— Майка ми не би скрила подобно нещо.

В същия момент очите ми попадат на квадратчето от календара, където мама е написала „Среща на асоциацията на малкия бизнес“. Дали наистина не крие нещо подобно от мен? В такъв случай Ксандър вероятно е прав. Изглежда майка ми крие доста неща от мен.

— Какво ще правиш в сряда вечер?

— Нямам планове.

— Кариерен ден. Шест и трийсет. Вземи ме от магазина.

— Мой ред е за кариерен ден. Планирал съм нещо за утре.

— Добре. Утре си ти. В сряда съм аз. — Прочиствам си гърлото. — Освен ако не ти идва в повече. Честите срещи с мен да не ти навлекат неприятности?

Едва се сдържам да не добавя „понякога гаджетата са адски ревниви“, но не го правя. Не искам да звуча заядливо. Всъщност, последно бих желала да си го помисли.

— Няма, естествено. Родителите ми те харесват, вече ти казах.

Вече е сигурно: родителите му нямат и капка съмнение, че излиза с мен на срещи.

— Утре следобед ще ми бъде по-удобно, отколкото сутринта.

— Какво ще кажеш за два?

— Звучи чудесно. Ще се видим утре.

— Кейман?

— Да?

— Не бързай да затваряш. Разполагам с достатъчно време, ако искаш да поговориш с някого.

Предложението му развързва възела в стомаха ми. Тъкмо обаче отварям уста да проговоря и в другия край на линията се чува женски глас.

— Ксандър, защо се бавиш? По телефона ли говориш?

— Да, извинявай, задето те накарах да чакаш. Слизам след пет минути.

— С кого разговаряш? — пита жената.

— С приятел. — Някъде там се чува затръшване на врата и гласът му се връща при мен. — Извинявай.

— Няма проблем. Явно трябва да затваряш. Ще се видим утре в два. Чао.

Затварям, преди да ме е разубедил. Слава богу, гласът ми прозвуча небрежно, въпреки буцата в гърлото ми. Без повече телефонни обаждания. Не помагат.