Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (12)

Дванайсета глава

На следващата сутрин състоянието ми не се е променило особено. Мислите за баща ми винаги успяват да ми развалят настроението. А и празната кутия за кукли в склада ме накара да осъзная колко по-лошо е положението на магазина в сравнение с предположенията ми. Досега бях смятала, че в книгата винаги е имало по някоя цифра в червено, но сега вече съм наясно колко съм се заблуждавала. Освен това майка ми ще продаде куклата С ОТСТЪПКА. Това ме навежда на мисълта за липсата на търговски нюх у мама. Как тогава ще се измъкнем от финансовите неприятности? Може би едва няколко месеца ни делят от заплахата да станем бездомни. Усещам как това бреме увисва на раменете ми и не знам какво да правя с допълнителния товар.

Грабвам чантата си и излизам от магазина. Днес е доста хладно и студът опарва бузите ми, щом прекрачвам прага. Няколко метра по-надолу Ксандър изниква до мен и ми подава чаша, от която вече е отпил. Усещам как с първата глътка в мен се разлива топлина. При следващото отливане скривам усмивката си.

— Добре ли си?

Виждам как Ксандър ми хвърля подозрителен поглед.

— Какво? Да, разбира се.

— Обикновено още с излизането ти от магазина от устата ти изхвръква някоя хаплива забележка.

Възможно ли е вече да ме познава толкова добре?

— Да не би да съм длъжна да ти осигурявам дневна доза вербално насилие?

— Така вече става — покашля се той. — Хайде, нова игра. Наречи го предизвикателство.

— Цялата съм в слух.

— Не знаеш какво искаш да направиш с живота си. Аз също не знам какво искам да направя с моя. Но и двамата сме наясно, че не ни се занимава с кукли и хотели.

— Не прозвуча много обещаващо, но все пак…

— Затова реших аз да открия твоята страст, а ти — моята.

— Ъм, какво?

— Ще се опитам да разбера какво обичаш да правиш.

— Как?

— Като опитваме да правим различни неща, разбира се. Ще го определим като дни, посветени на кариерата. Аз ще организирам първия. Утре в един часа. Бъди в пълна готовност.

— Утре е събота. Не искаш ли да гледаш тенис мач, или нещо подобно?

— Какво? Не. Мразя тениса.

— Не е ли за предпочитане да не правиш такива изявления на висок глас — оглеждам се аз. — Едва ли би искал да те изключат от клуба.

— Да не се опитваш да се отървеш от първия ни кариерен ден?

— В събота работя.

— Време е да започнеш да даваш други сигнали.

Веднага си представям месечния ни календар зад щанда. Помня как в началото на месеца го попълнихме заедно с майка ми, както винаги.

— Тогава имаме парти. Не мога да оставя мама сама. Но да речем, след като приключи…

Ксандър не отронва и дума, само повдига многозначително вежда. Напрежението от бремето върху раменете ми се сгъстява и през цялото ми тяло пробягва гневна тръпка. Защо аз ръководя магазина на майка ми? Защо аз нямам правото на избор, относно моето бъдеще?

— Добре, нека е в един.

Събота идва неусетно, а аз все още не съм споменала на мама, че ще излизам. Краткият гневен изблик се е трансформирал във вина. Майка ми е под стрес, а магазинът ни се е устремил към фалит. Определено не е най-подходящият момент за бунт. Но пък ще настъпи ли някога подходящият? Един следобед няма да съсипе магазина… или поне така се надявам.

Графикът ни потвърждава подозрението ми: между десет и дванайсет имаме рожден ден. Времето ще ми стигне да помогна в магазина, после ще разчистя и ще изляза с Ксандър. Ще изляза с Ксандър. На среща. Така ли е наистина? Опитвам се да прикрия усмивката, но в момента лицето ми иска да докара единствено тази физиономия. Припомням на лицето ми, че Ксандър нарече днешния ден „кариерен“ и определението до някаква степен помага да изтрия усмивката от устните ми.

Отзад мама подготвя партито, а аз наглеждам магазина. Наясно съм, че трябва да поговоря с нея, но в корема ми има топка вина. Още не се е появил нито един клиент, затова изминавам късия коридор до задната стая и виждам как майка ми подрежда малки кукленски дрехи по масата. Обръща се, за да вземе нов комплект, и среща погледа ми.

— Хей. — Плъзва поглед над рамото ми. — Трябвам ли ти?

— Не. Исках да се уверя, че не се нуждаеш от помощ.

Кейман, ти си една огромна лигла.

— Справям се. Подготви ли боичките за очите?

— Да.

— Значи сме готови.

— Добре. — Тръгвам към предната част на магазина, но се насилвам да се върна. Тя продължава да се занимава с подготовката. Толкова по-лесно ми е да говоря, когато е с гръб към мен. — Ъм… Към един мисля да изляза с един приятел, ако нямаш нищо против.

Майка ми се изправя и се обръща към мен, потърквайки ръце. В продължение на седемнайсет години винаги съм изчаквала магазинът да затвори, за да изляза. Съобразявала съм личния си живот с работното му време. И всичко това, за да избегна погледа, изпълнен с разочарование. Но това, което виждам сега, ме натъжава още повече. Изтощение. Скрило се е в бръчицата между очите й и в извивката на брадичката й. Но не и в гласа й.

— Разбира се, че нямам нищо против, Кейман. Забавлявай се. Какво ще правите със Скай?

— Няма да излизам със Скай. Ще се видя с един… приятел от училище.

Не съм готова да обясня на майка ми защо съм решила да загърбя всичките й принципи и да изляза с господин Богаташ; принципи, с които съм се съгласявала винаги. В момента не се нуждае от този допълнителен стрес в живота си. А и какъв е смисълът, след като след няколко седмици на Ксандър ще му писне да се размотава с простолюдието? Ще му доскучае с мен и ще продължи устремено към следващото си вълнуващо предизвикателство.

Мама пак подхваща заниманието си.

— Един часът.