Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (24)

Двайсет и четвърта глава

Понеделник сутрин е. Тъкмо казвам „чао“ на мама, вземайки раницата си за училище, и чувам почукване по вратата. Надниквам и виждам Ксандър с две чаши топли напитки. Сърцето ми се изстрелва в гърлото. Не, не, не, не, не. Не може да се случва. Той си има приятелка. Ако знаех… Усмихва се и аз почти получавам аритмия. Ако, освен сърцето, и разумът ми бе наясно, че между нас има нещо, щях да отворя вратата и да пусна разочарованието за майка ми в магазина.

— Кой е?

Моментът определено не е подходящ. С майка ми най-сетне си възвърнахме нормалните взаимоотношения. Поклащам глава, но вместо да си тръгне, Ксандър ми подава едната чаша с изражение, което казва: „Няма да си тръгна, така че по-добре ме пусни вътре.“

Присвивам очи и му се усмихвам. Щом иска да играем, ще играем. Начало.

— О, внукът на госпожа Далтън е. Онзи ден дойде да вземе една кукла за нея. Ще му кажа, че отваряме в девет и да намине след това.

— Недей, миличка. Госпожа Далтън е най-верният ни клиент. Защо не го пуснеш и не разбереш от какво има нужда.

Или пък това. Мамка му. Бавно отключвам вратата.

— Здрасти. — Лъхва ме познатият му аромат и сърцето ми се побърква. Поемам си дълбоко дъх. — Все още не сме отворили. Баба ти ли има нужда от нещо?

Отпива от едната чаша и ми я подава. Тази постъпка сама по себе си би отвратила майка ми — ще каже, че той е от най-гадните богаташи, които капризничат да им държиш чашата, докато пазаруват.

— Искам да се срещна с майка ти — казва достатъчно високо, за да го чуе.

— Да, майка ми е много по-добре запозната с куклите от мен — подвиквам към нея. — Мамо, той… ъм… Съжалявам, как ти беше името? Уелингтън?

Между веждите му се формира бръчка на объркване, но явно все пак смята играта за забавна.

— Не, сгреших. Ъм…

— Ксандър.

— Да, точно така. Знаех си, че беше странно.

— Кейман. — Чувам гласа на майка ми. — Извини поведението на дъщеря ми. Просто се шегува.

— Последният път Ксандър прояви интерес към спящите кукли. Видът им го правел много щастлив.

— Не помня да съм го казал, но е така.

Не успявам да сдържа смеха си, но все пак го спирам навреме.

— Мамо, би ли му показала колекцията ни?

Майка ми накланя глава. Изглежда объркана. Сигурно ме е усетила. Явно се е досетила, че познавам Ксандър. Наложително е да се махна оттук. Поклащам чашата с горещ шоколад, все едно е празна.

— Контейнерът за смет е отвън. Ще изхвърля чашата ти — казвам и се обръщам към мама. — Закъснявам. Ще се видим след училище.

— Приятен ден, миличка.

Тръгвайки, хвърлям възможно най-невинния си поглед на Ксандър. Навън ме наляга тъга, причинена или от факта, че за пореден път излъгах майка ми, или навярно защото все пак ми се иска тя да го опознае. И не само да го опознае, а да го хареса.

 

 

На броени крачки от училище две ръце хващат моите зад гърба ми и ме спират.

— Наясно си с театралните си таланти, нали? — прошепва Ксандър в ухото ми, пуска ме и аз се обръщам с усмивка.

— А ти си голям гадняр. Казах ти, че още не искам да се запознаваш с майка ми, а ти се заинати да го направиш въпреки всичко.

— Абсолютно вярно. Исках да ти покажа, че всички майки ме харесват. И твоята не е изключение: обожава ме.

— Наистина ли? — Сърцето ми прескача удар.

— Е, костваше ми сто и петдесет долара, но все пак я умилих.

Аха. Ето защо го е харесала. Възприела го е просто като клиент.

— Купил си кукла? — Не виждам торбичка, затова разгръщам палтото му и го оглеждам.

— Не е в мен, жено. Оставих я в колата.

— Коя купи?

— Не очакваш да помня, нали?

— Знам, че помниш.

— Дафне.

— Купил си ревяща кукла?

— Да. Бях доста ядосан и куклата със зейнала във вик уста доста добре отразяваше чувствата ми. Ще я подаря на баба за следващия й рожден ден. — Поглежда надолу. — Помисли си, че съм прибрал куклата под палтото ли?

Все още държа палтото му разтворено.

— Възможно е, след като дори егото ти се побира там.

Точно преди да пусна реверите, Ксандър притиска ръцете ми между своите и гърдите си.

Взирам се в разтворената яка на дизайнерската му риза и се правя, че не забелязвам съсредоточените върху мен кафяви очи. На път към училище съучениците ми ме подминават с учудени погледи.

— Нали щеше да си извън града?

— Върнах се. — Свива рамене.

— Щяхме да се видим чак в събота — задъхвам се, докато говоря.

— Нямах търпение.

Чувам ударите на сърцето ми.

— Какво стана онзи ден?

— С кое? — пита ме тихо. Или най-вероятно не го чувам добре, заради сърцебиенето.

— С хотелската криза на десетилетието. Намери ли нова риза?

— Да. Трябваше само да отида до Ел Ей.

Да. Ел Ей. Където се е срещнал със Сейди Нюъл. Настроението ми изтича в канала.

— Това ли е всичко?

Кимва и аз понечвам да си отдръпна ръцете.

— Ела на благотворителния бал с мен.

— Какво?

— След две седмици е. Ще има танци, клюки и изстискване на портфейли. За организацията на мама е.

— Още един кариерен ден?

— Не.

Поглеждам го в очите. Не е ли редно да заведе гаджето си на подобно събитие?

— Имам планове.

— Какви?

— Ще избягвам бала. — Усмихвам се. — Време е да тръгвам. Закъснявам.

Краката ми отказват да се задвижат.

— Чао, Кейман. — Той пуска ръцете ми и те увисват покрай тялото ми.

Дори за моя изненада, аз го прегръщам. Той отвръща и оставам в обятията му по-дълго, отколкото е редно. Защо не мога просто да си тръгна от Ксандър Спенс и да не поглеждам назад? Чувам последния звънец за влизане в час.

— Трябва да тръгвам. — Пускам го и се отдалечавам.

— Кейман — спира ме Ксандър.

— Да?

— Служителят, който не знае как се използва ютия.

— Да?

— Не го уволнихме. Видях колко се притесни и… Не го уволнихме.

Неизвестно защо, но ми се иска да се разплача.

— Това е добре. Няма да е зле да посети следващия кариерен ден, в който ще показвам как да глади до съвършенство тениските ти.

— Ще му предам.

 

 

Следобеда седя зад щанда и пиша домашни, а майка ми забърсва рафтчетата и я чувам как се кикоти.

— Какво?

— Внукът на госпожа Далтън.

— Ксандър?

— Да, Ксандър. Много е забавен.

— Така ли? — питам с надежда. Дано все пак наистина е направил добро впечатление на майка ми. Може би не би имала против да излизам с него.

— Не мисля, че искаше да изхвърляш чашата му. След като ти тръгна, ми разказа колко харесва името ти; точно миналата година бил на Каймановите острови. Пита ме колко често ходя там, все едно всички ходят навсякъде, където пожелаят, когато пожелаят.

Обикновено аз се подигравам на богаташите, а тя все ми повтаря да се сдържам. От години се дразня, защото и тя изпитва същото към тях. И накрая реши да се подиграе именно на Ксандър? В гърлото ми засяда буца; не мога да я преглътна.

— Все пак изглежда симпатичен — подхвърлям с надежда и тя свива рамене.

В този момент всяка костичка в тялото ми потрепва.

— Днес ще излизаш ли с Мейсън?

Рязката промяна на темата ме оставя без думи.

— Харесва ми символът на татуировката му. По принцип не ми допада татуировките да остават завинаги, но тази има смислено послание.

— „Одобрение“? — питам в опит да я накарам да осъзнае иронията, плод на последната й реплика.

— Да, чудесно послание. Сигурно много хора не го одобряват на пръв поглед. Но се гордея с теб, че си вникнала отвъд.

— Отвъд какво по-точно, мамо? Цвета на кожата му?

— Какво? Не. Няма нищо общо с цвета на кожата му. Божичко, Кейман, за какво си мислиш, че говоря?

— Не знам, точно това се опитвам да разбера.

Знам какво има предвид — обецата на устната му, тика на окото му — но съм прекалено ядосана, за да го подмина. Наистина ли не разбира какво лицемерие прозира под думите й?

— Ще отида горе да си пиша домашните.

— Добре.

На вратата всичко ми се изяснява. Тя подозира, че между мен и Ксандър има нещо. Затова каза всичко това. Затова омаловажи поведението на Ксандър и придаде смисъл на татуировката на Мейсън. Това е нейният начин да ме насочи в „правия път“. Няма как да не е така. Иде ми да се обърна и да я попитам директно. Но какво значение има, след като той си има приятелка?

Минавам покрай плота в кухнята и виждам поредния розов плик. Сега вече ядът ми придобива тревожни нюанси и аз започвам да се лутам между двете емоции, чудейки се коя ненавиждам повече.