Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (6)

Шеста глава

След като цяла седмица поглеждам нервно към вратата, всеки път щом чуя звънчето, вече започвам да си мисля, че Скай все пак е склонила Хенри да се откаже от налудничавата идея да изпрати Тик в магазина. Но в понеделник сутринта се случва. В магазина влиза момче с купчина хартийки.

Косата му е къса и къдрава, а кожата — с цвят мока. Плътните му устни привличат още повече внимание заради обецата. Дънките му са втъкнати в кубинки, а на тениската му пише: „Моята банда е по-яка от твоята банда“. Макар и по извратен начин, той всъщност е доста привлекателен. И прекалено готин за мен. Започвам да се чудя защо Скай не излиза с този тип. Изглежда доста по-добра партия за нея.

— Хей. — Прозвучава дрезгав глас, сякаш не си е прочистил гърлото. — Хенри ми каза, че искате да оставите малко флаери за следващото ни участие на касата — оглежда се той.

— Възрастните дами несъмнено ще избухнат на рок концерт — отвръщам.

— Да, Хенри явно смята така. — Вдига вежда и погледът му попада върху порцеланово бебе в количка. — Май съм сбъркал магазина.

— Не, няма проблем. Просто ги остави тук.

Идва до щанда, оставя малка купчинка флаери до касата и ми хвърля още един поглед. Определено му харесва каквото вижда, защото подхвърля:

— Трябва да дойдеш в петък.

На флаера има картинка на крастава жаба, очевидно била в близък контакт със скарата на някой тир. Кой въобще им е правил дизайна? Върху корема на жабата пише: „Краставите жаби“, а отдолу: „Петък, десет вечерта, «Скрийм Шаут»“.

Имам готова саркастична забележка за флаерите им, но се опитвам да я възпра.

— Да, ще опитам.

— Прозвуча все едно е последното, което ти се прави — смигва бавно Тик, сякаш да потвърди произхода на прякора си. — Аз съм вокалистът. Това предизвиква ли у теб някакво желание да дойдеш, или влошавам нещата?

— Сега ми се идва малко повече — усмихвам се.

— Казвам се Мейсън. — Звучи толкова по-добре от Тик.

— Кейман.

Моля те, не превръщай името ми в прякор.

— Радвам се да се запознаем, Кейман.

Пет точки.

— Какви са шансовете наистина да те видя в петък?

— Доста прилични. — Свеждам поглед към флаера, после го вдигам към него.

— Предупреди възрастните дами, че ще купонясваме яко. — Заиграва се с обецата на устната си.

— Непременно.

Той тъкмо си тръгва и майка ми се появява от задния вход.

— Здравейте — поздравява го мама.

— Мамо, това е Мейсън. Мейсън, майка ми, Сюзан.

— Здравей, Сюзан, радвам се да се запознаем.

— Аз също. Кейман, ще се кача горе да проведа няколко телефонни разговора. Ако ти трябвам… — Не довършва, а само посочва към тавана. Раменете й сякаш се превиват и тя се хваща за перилата.

— Добре ли си?

— Да… Аз… Да, добре съм.

Проследявам я с поглед как се качва по стълбите и се обръщам към Мейсън. Той почуква по купчината флаери до касата.

— Ще се видим в петък. — И махва само веднъж на излизане.

Взирам се в хартийките на щанда и прехапвам устна. Трябват ми или нови дрехи, или нова прическа. Нещо ново. Не виждам някой да се е запътил към магазина, затова отивам в офиса на мама, за да проверя дали е написала чека за заплатата ми. Обикновено го оставя в плик на бюрото. Не е кой знае какво и поне милион пъти съм й казвала, че се чувствам неудобно да ми плаща, но тя настоява.

Счетоводната книга в дясното чекмедже прелива от касови бележки и всякакви разписки. Изваждам я и отгръщам на последната изписана страница — няколко пъти съм виждала мама да изважда плика с чека ми оттам. Не намирам нищо. Понечвам да затворя книгата, когато нещо червено спира погледа ми. В края на страницата е записано едно голямо, червено „2253.00“. Това е повече отколкото харчим за месец. Знам го, защото понякога й помагам със счетоводството.

Сърцето ми прескача и в гърлото ми се надига кълбо от вина. Ровичкам за чека със заплатата ми, а се оказва, че майка ми не може да си позволи да ми плати. Разорени сме. Явно затова мама е толкова стресирана напоследък. Но това означава ли, че ще загубим магазина? За секунда си представям живота си без магазина за кукли.

И за тази една секунда се чувствам свободна.