Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (41)

Четирийсет и първа глава

Той се отдръпва пръв, въпреки че съм сграбчила гърба на ризата му в юмрук.

— Как е майка ти? Бременна ли е?

— Не.

— Това е добре… нали?

— Не. Бях егоист. Бебето щеше да е добра новина. А сега е ужасно. Опитват се да разберат какво й има.

Прибира кичур от косата ми зад ухото и избърсва сълзите ми с палец. Пробва да се откъсне от мен, но аз съм сграбчила ризата му на още едно място и накрая се предава и ме прегръща с усмивка.

— Ще се справим. Баща ми познава едни от най-добрите лекари в света и…

Ето тук аз се отдръпвам и отстъпвам крачка назад.

— Не. Не си тук, за да разрешиш проблемите ми. Не желая родителите ти да си мислят, че съм започнала да излизам с теб, защото майка ми е болна и търся как да се възползвам от помощта ти. Шон и Вивиан държат нещата под контрол, всичко ще бъде наред.

Или поне така ми се иска.

— Какво мога да направя? Баба ти и дядо ти имат ли къде да отседнат? Защото по принцип се занимавам с намирането на подслон за една-две вечери.

Усмихвам се.

— Гладни ли сте? Кога хапна за последно? Да ви донеса ли нещо за ядене?

— Ксандър. — Хващам го за ръката.

— Какво?

— Моля те, не си тръгвай. Може ли… да си до мен, когато лекарят излезе?

— Разбира се. — Стисва ръката ми и влизаме вътре.

Шон повдига вежда, сякаш вече сме се разбрали по въпроса, че това момче е прекалено хубаво.

— Докторът излезе ли?

— Не.

— Между другото, това е Ксандър. — Използвам случая, за да вдигна преплетените ни пръсти във въздуха и да покажа, че сме заедно. — Това е семейство Мейърс… Но вие явно вече сте се запознали на бала.

Погледът на Шон се лута между мен и Ксандър. Сякаш се старае да не изтърси някое родителско предупреждение. Чудя се дали му е трудно да пази мнението за себе си. Допускам, че е научил едно-две неща за тийнейджърите през последните двайсет години. Защото явно не е знаел как да се държи с майка ми, когато са живели заедно.

— Ксандър, току-що се запознахме с нея, така че я пази, става ли? — обажда се Вивиан.

— Разбира се, госпожо.

— Кейман. — Дядо ми хваща ръката на Вивиан. — Ще заведа тази дама да хапне. Имаш ли нужда от нещо?

— Не, добре съм.

Настанявам се на стол в ъгъла и Ксандър сяда до мен. На стената има окачен телевизор, но звукът е прекалено тих, за да го чуе който и да било в чакалнята.

Наблюдавам как Шон и Вивиан излизат заедно от болницата. Как е възможно един ден да имам само майка, а на следващия — още трима души да държат на мен?

През тялото ми пробягва страх. Да не би това да е дело на Господ, който не иска да оставам сама, ако нещо се случи с майка ми? Поглеждам към тавана. Все още искам майка си, изричам наум. Моля те, не ми я отнемай.

— Кейман? — Хваща ръката ми Ксандър. — Добре ли си?

— Просто съм изплашена.

— Знам. Аз — също.

Изпъва крака напред, обляга се на стената и докосва ръката ми с устни. Облягам глава на рамото му.

— Добре, отхвърляме детективската професия, макар че си много по-добър в наблюденията от мен.

— Само ако съм под напрежение.

Прокарвам пръст по една от вените на предмишницата му.

— Отказваме ли се и от музикалното продуциране? Хенри ще те обича вечно.

— Би било забавно — усмихва се той, — но за продуцирането се искат много пари. Според скромното ми аматьорско мнение „Краставите жаби“ са много добри. Ще се справят и без мен… Макар че… Защо да не говорим с тях за логото им? Кой е дизайнерът на това чудо?

— Много е зле. Но дали не е добро, именно защото е грозно?

— Не знам. — Присвива устни.

— Добре, отхвърляме и продуцирането. И се връщаме на храната. Обичаш я.

— Така е.

— Ще ми се ядосаш ли, ако кажа нещо?

— Защо да се ядосвам?

— Защото вероятно няма да искаш да го чуеш.

— Добре. — Въздъхва. — Кажи го.

— Мисля, че баща ти е прав за теб. Ти си човек с много способности, годен да се справя с няколко проблема наведнъж. Освен това притежаваш специална форма на кротък чар. Изглежда хотелът наистина е твоето бъдеще. Приляга ти.

Притаявам дъх в очакване. Сигурно ще се ядоса и ще възрази, че той ме познава по-добре, отколкото аз него. Вместо това раменете му се повдигат, след което се отпускат.

— Права си, не исках да го чуя.

— Съжалявам.

— Но си права. Тревожа се за хотела повече, отколкото е нормално за човек, на когото не му пука за бизнеса.

— Кейман.

Вдигам поглед и скачам при вида на лекаря.

— Да? Как е тя?

— Процедурата мина добре. Проблемът е какъвто предполагах. Има кървящи язви в стомаха.

— Какво означава това? Звучи сериозно.

— Така е. Добре че го открихме. Състоянието й е лечимо, но възстановяването изисква време в спокойна атмосфера без никакъв стрес.

— Определено. — Ще се наложи да остави магазина за кукли поне за кратко. Поемам си дълбоко дъх. — Може ли да я видя?

— Да, попита за теб, когато се събуди.

Лекарят тръгва и аз го следвам. Обръщам се назад, защото усещам, че Ксандър не е до мен.

— Ще изчакам тук, за да разкажа на баба ти и дядо ти, когато дойдат.

— Не. Моля те, ела с мен. Майка ми ще иска да те види.

Бях й разказала какво се случи между нас на бала и тя видимо се натъжи. Тогава нямаше как да я успокоя, но сега отново сме заедно. Очаквам това да я зарадва.

— Кейман, добре съм, всичко е наред.

Връщам се, хващам го за ръка и го повличам със себе си.

— Не става въпрос за теб.

Ксандър се засмива.

 

 

Влизам в стаята сама и оставям Ксандър да чака в коридора. Майка ми протяга ръка към мен и аз се настанявам на стола до леглото й.

— Явно съм кълбо от стрес.

— Не ти, по-скоро стомахът ти.

— Съжалявам.

— Недей. Трябваше да споделиш тревогите си. Да ми позволиш да ти помагам повече.

— Повече? — Засмива се вяло. — Кейман, ти правиш повече, отколкото е редно да искам от теб.

Вглеждам се в абоката на ръката й, заобиколен от лилавееща кожа.

— Магазинът е…

— В голяма беда? Да, знам.

— Работя по някои опции. Може би наистина имаме нужда от онлайн магазин. Но, Кейман, това е моя отговорност. Не твоя. По едно време планирах да го оставя на теб, но магазинът не ти е на сърце, нали?

Засмивам се и отпускам чело на леглото й.

— Стараех се толкова само защото знам колко е важен за теб.

— Ти си прекрасна дъщеря. — Погалва ме по главата. — И правиш прекалено много неща само заради мен, не е ли така?

— Така се случва в семействата.

— Кейман, имаш пълното право да се срещнеш с него, ако го искаш.

— Какво? — Стрелвам очи към нейните. — С кого?

— Баща ти. Решението е твое. И в никакъв случай няма да ме нарани.

Кимвам. Все още нямам идея какво искам от баща ми, но ми харесва да имам този избор.

— За какво мечтаеш, щом не искаш магазина?

— Колеж. Образование по природни науки.

— Чудесно.

— Ксандър е тук. В коридора е.

— Знаех си, че ще се върне. Никой не може да стои далеч от теб прекалено дълго. Покани го. Искам да му се извиня.

Усмихвам се. Твърдият хват на мама ми припомня колко е силна. Стисвам ръката й в отговор и излизам в коридора.

— Добре ли е?

Прегръщам Ксандър и се сгушвам във врата му.

— Как е възможно да съм толкова щастлива, когато майка ми е в болница, а магазинът за кукли е в беда?

— Знаеш, че всичко ще бъде наред. Това е затишието след бурята. Всичко е приключило и макар бурята да е оставила разрушение след себе си, най-лошото е отминало.

— Хубава аналогия.

— Благодаря.

— Готов ли си за разговор след бурята с мама?

— По неизвестна причина не съм толкова уверен, колкото бях при запознанството си с нея.

— Ще се справиш. А и майка ми те харесва.

Ксандър присвива колене, увива ръце около кръста ми и се изправя, като ме вдига от пода.

— Ще се справя с всичко, стига дъщеря й да ме обича.

— Дори с убийство? Защото мисля след това да отидем у вас и да гледаме „Сияние“.

— Идеята добра ли е? Все пак установихме, че бъдещето ми е в хотелите. — Усещам усмивката му по бузата си.

— Не се тревожи, може да затвориш очи. Няма да ти се подигравам… много.