Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (13)

Тринайсета глава

В магазина влизат десет момиченца. Насочвам ги към задната част и виждам майка ми, едва когато донася куклите, за да ми каже в какъв цвят да изрисувам очите им. Съсредоточавам се да спазя очертанията с черна и зелена боя. Едно дете си е избрало кафяви очи, така че изрисувам и такива. После изстисквам малко златно върху пластмасовата палитра и хващам най-тънката четка. Тя е за миниатюрните златни пръски в кафявите очи.

Звънчето на вратата звънва, стряскам се и подскачам на стола, оставяйки дълга златна черта през черната зеница на куклата.

— Мамка му — прошепвам.

— Май подраних малко — констатира Ксандър, когато поглеждам към него.

Часовникът на щанда показва дванайсет и половина. Партито трябваше да е приключило преди половин час. Не съм усетила как е минало времето. Ако бях погледнала към часовника по-рано, щях да отида в стаичката и да пришпоря децата, както често ми се е налагало да правя.

Ксандър се приближава до мен и си потърква бузата.

— Имаш нещо на лицето си. Боя?

— О, да. — Избърсвам се.

— Още е там.

Той застава пред мен и аз осъзнавам, че четката със златната боя е все още в ръката ми, а куклата с кестенявите очи лежи на щанда.

— Ще наглеждаш ли магазина за секунда?

Скачам от стола, грабвам куклата и хуквам към задната стаичка, без да дочакам отговор.

— Мамо, пак се увлече.

— Какво? Така ли? — Тя плясва с ръце. — Време е да приключваме, момичета.

Хвърля ми поглед, който казва едновременно „съжалявам“ и „знаеш ме каква съм“. Наистина я знам каква е и от цялата ситуация ме напушва смях.

— Готова ли си с тази кукла? — пита ме и взема от щанда електрическия нагревател, за да изсуши очите й.

— Да. — Поглеждам към куклата в ръцете си. — О, не, чакай. Малко я оплесках.

Майка ми оглежда очите на куклата.

— Красиви са. Златната резка наподобява отблясък. Остави я.

— Добре. — Подавам й я. — Приятелят ми дойде. — Виждам как очите й пробягват през магазина с любопитство. — Ще изляза щом момичетата си тръгнат. Остави всичко, както е. После ще ти помогна да разчистиш.

— Звучи чудесно.

Изнизвам се от задната стаичка и чувам мама да казва:

— Добре, хайде да облечем куклите в новите им дрехи.

В магазина заварвам Ксандър вторачен във визитна картичка.

— Няма да намериш скрито съобщение — отбелязвам.

— Нямаш мобилен телефон — заключава той, оставяйки картичката на щанда.

— От визитката ли го разбра?

Разчиствам боите, затварям капачетата на тубичките и увивам четките в кухненска хартия, за да ги измия после. Поглеждам през рамо с надеждата мама да не реши да се появи точно в този момент. Как да накарам Ксандър да излезе от магазина, без причината да стане очевидна?

— В ръката ти никога няма телефон, в джоба на дънките ти не си личи правоъгълно очертание и не си ми дала номера си.

— Наблюдателните ти способности търпят развитие. И все пак не смятам, че последният аргумент подкрепя тезата ти. — Прибирам боичките в пластмасово панерче. — Ей сега се връщам. Защо не ме изчакаш в колата?

Не помръдва.

— Няма да се бавя. Идвам след минутка.

— Добре.

Най-после той тръгва към вратата и аз се втурвам към задната стаичка. Измивам четките с вода и сапун и ги оставям в буркан да съхнат. Момичетата са си събрали нещата и сравняват куклите си. Избързвам напред и зад ъгъла виждам Ксандър все още в магазина. Спирам на място, момичетата ме заобикалят и се пръсват около него. Дръпвам се в опит да препреча гледката на майка ми, като маневрирам между няколко изостанали момиченца.

— Какво става? — пита ме тя.

— Едно от децата изглежда си е забравило якето.

— Добре. Ще го взема.

Едно момиченце спира и се взира в Ксандър.

— Приличаш на Кен.

— Така ли? — включва се в играта той и момичето кимва.

— А ти знаеш ли на кого приличаш? — Стигам до двамата, точно когато Ксандър кляка и си изважда телефона. Хващам ръката му и го извличам от магазина.

— Трябва да тръгваме.

— Кейман — въздъхва той. — Разговарях с момиченцето.

— Което очевидно е доста заблудено.

— Благодаря ти.

— Очевидно приличаш повече на Дерек, брюнета, отколкото на Кен. — Изпращам го до колата му и повтарям за стотен път: — Връщам се веднага.

Когато влизам в магазина, майка ми вече не е в задната стаичка.

— Не намерих яке.

— Явно не съм разбрала. Извинявай.

— Добре — въздъхва. — Партито беше много забавно. Рожденичката не спря да прегръща куклата си.

— Сигурно са си изкарали чудесно. — Пристъпвам нервно от крак на крак. — Както и да е, приятелят ми ме чака. Ще се видим после — казвам и се втурвам към вратата.

— Хей, Пикасо! — провиква се майка ми.

Заковавам се на място. Положително е видяла Ксандър и сега ще иска да ме разпитва. Обръщам се бавно.

— Имаш боя по лицето. — Облизва палец и се насочва към мен.

— Да не си посмяла! — Избърсвам си бузата и тя се засмива.

— Приятно изкарване.

— Благодаря, мамо. Съжалявам, че те оставям сама в магазина.

— Няма проблем, Кейман.

— Благодаря.

Влизам в колата и заварвам Ксандър да превърта станциите на радиото. Ароматът на нова кожа направо завладява сетивата ми. През целия си живот не съм виждала толкова бутони и екрани в една кола! Изгася радиото, а аз си слагам колана.

— Значи искаш да ми кажеш, че дори и да имаш телефон, няма да ми дадеш номера си?

Трябват ми няколко секунди, за да си спомня предишния ни разговор.

— Не съм казала подобно нещо. Казах, че този аргумент не подкрепя тезата ти.

Ксандър сваля сенника пред мен и дръпва капачето на огледалото.

— Още имаш боя по лицето.

Прокарва пръст по бузата ми, следвайки линията от боята. За секунда пръстът му се поколебава върху кожата ми и дъхът ми секва.

— Доста упорита боя. — Извъртам глава и търкам синята черта, докато не изчезва.

Ксандър отваря жабката, изважда чифт кожени ръкавици и ги нахлузва. Не успявам да сдържа смеха си.

— Какво?

— Имаш шофьорски ръкавици.

— Е, и?

— Ами смешно е.

— Смешно и чаровно?

— Щом казваш — поклащам глава.

Запалва колата, натиска няколко пъти газта и най-сетне тръгва.

— Защо останах с впечатлението, че не искаш да се запозная с майка ти?

Въобразявах си, че съм успяла да го залъжа. Явно не съм.

— Защото не исках.

— Е, това обяснява доста неща.

— Тя е… Нека просто кажем, че ми е нужно малко време, преди да се запознаете.

Петдесет години биха ми стигнали.

— Сигурен съм, че ще я харесам.

— Ти ще я харесаш, да — засмивам се.

Ксандър спира на светофара и три дами в разноцветни палта пресичат улицата пред нас.

— Чакай! Тя ли няма да ме хареса? Това ли намекваш? Досега не ми се е случвало нечия майка да не ме хареса.

Съсредоточавам поглед върху шофьорските му ръкавици.

— За всяко нещо си има първи път. Къде отиваме?

— Ще видиш.

Петнайсет минути по-късно колата спира пред хотел „Роудс Енд“.