Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (29)

Двайсет и девета глава

Докато чакаме в колата, Лукас се обръща и отпуска ръка върху гърба на съседната седалка.

— Какво му става?

Сърцето ми препуска. „Тайната“ за гаджето му излезе наяве и се чудя какво ще каже или направи Ксандър сега.

— Явно е ядосан, задето са отпечатали нещо за него и Сейди.

— Сигурно си права. Мислех си, че знае.

— Аз също.

След няколко минути списание „Старз“ се лепва на стъклото до мен и аз подскачам.

— Чела ли си го? — изкрещява през прозореца. Едва го чувам.

Отваря вратата и сяда до мен, без дори да изчака да се преместя.

— Чела си го, нали?

Буквално целият е върху мен. Плъзвам се наляво, за да му направя място.

— Карай, Лукас — нарежда и затръшва вратата. Погледът му се връща на мен и в очите му горят пламъци.

— Ядосан си ми, защото съм прочела статията? Мейсън ми я показа миналата седмица.

— Миналата седмица! Кейман, защо мълча досега?

— Какво да ти кажа? „Леле, гаджето ти е секси!“. Извинявай, но не съм чак толкова щедра.

Лукас се засмива, но погледът на Ксандър му затваря устата.

— Там е работата. Тя не ми е гадже.

— Но статията… — Посочвам списанието, смачкано в юмрука му.

— Това. — Потупва лицето на Сейди на корицата. — Е стара снимка. — Вглежда се в нея. — От миналата година.

— Обади ти се миналата седмица…

— Обадила ми се е? Не, не е.

— Може би съм вдигнала… Обеща да те потърси отново.

Ксандър си изважда телефона и скролва по екрана. Най-сетне изсумтява, сякаш казва: „О, да, ето я“.

Натиска бутона за високоговорителя и съобщението от Сейди гръмва в колата. „Хей, Ксандър. Къде си? Видя ли списание «Старз»? Тези идиоти. Какъв е планът? Използвай магията си и го накарай да изчезне. Баща ти ще ги съсипе, нали?“ Звучи доста ядосана.

Ксандър заключва телефона и бавно се обръща към мен с вдигната вежда.

— О! — простенвам кратко.

— О?

— Какво да ти кажа? Видях статията. Знаех, че си в Ел Ей за уикенда. Съжалявам, но вярвам в честността на журналистите.

— Очаквам — навежда се към мен, — да ме попиташ.

Очите му са толкова сериозни, че ми се иска да отклоня поглед… или никога да не спирам да ги гледам, не съм в състояние да преценя.

Сърцето ми бие с бясна скорост, а аз съм неизразимо щастлива, задето не е със Сейди Нюъл. Направо ми иде да го прегърна. Шега. Имам нужда от шега. Бързо.

— Дали не е добре да ми дадеш списък на всички актриси, с които си излизал, заедно с годините на връзките ви. Така ще знам коя снимка е стара и коя — нова.

— Аз съм готов да ти осигуря този списък — обажда се Лукас.

Откъсвам поглед от Ксандър и го насочвам към брат му.

— Ще включиш ли и наследничките и милиардерските дъщери? Всяка, която представлява интерес за пресата.

— Това ще отнеме време. Списъкът е дълъг.

Схващам шегата, но думите му уцелват в десетката и ми напомнят, че аз никога не бих влязла в подобен списък.

Ксандър въздъхва и се отпуска в седалката.

— Не е толкова дълъг.

Слага ръка върху моята и аз едва се сдържам да не се ухиля прекалено широко.

Паркираме пред сгради от червени тухли в скъп кампус. Объркана съм.

— Къде сме?

— Университета в Невада, Лас Вегас.

— Тук ли си избрал да учиш?

— Не. Ще видиш.

Интересно с какъв ентусиазъм подхожда Ксандър към кариерните ни дни. Защо не стане някакъв вид съветник… за живота? Съществува ли подобно нещо въобще?

Трябва ми време колкото да пресечем целия кампус, за да осъзная нещо.

— Ти учиш тук — поглеждам Лукас.

— Така е.

Изненадана съм. Този университет никак не е лош. Но предполагах, че е избрал някой от Бръшляновата лига. И въпреки всичко, все още нямам идея какво правим тук.

Минаваме покрай много сгради, на вид горе-долу еднакви, и най-сетне влизаме в една. Лукас чука на вратата в дъното на фоайето и му отваря усмихнат човек с очила.

— Здравейте. Влизайте.

Попивам всеки детайл от помещението. Микроскопи, горелки, мензури, блюда на Петри^[1], колби, факултетът по природни науки. Мъжът — вероятно асистент? — се обръща към мен.

— Казаха ми, че проявявате интерес към изучаването на природни науки.

Дробовете ми ще се пръснат.

— Да — промълвявам.

Започва да ми разказва към какви специалности мога да се ориентирам, след като завърша природни науки. Медицина, криминалистика, изследователски анализи и тъй нататък. Почти всичко ми се вижда интересно.

— Последвай ме. — Отвежда ме до микроскопа наблизо. — Тъкмо се канех да анализирам тази кръвна проба. Интересува ме колко бели кръвни телца има на квадратна единица. Погледни през окуляра и ги преброй, а после ще сверим твоите резултати с моите.

Изпълнявам указанията му и съобщавам моя резултат. Той го записва на листа до микроскопа и го огражда в квадрат. Отива до стъклен контейнер и изважда колба. Позволява ми да изтегля кръв със спринцовка, да капна върху стъклена плочка и да анализирам и тази проба. После ми показва бактерии, култивирани в различни съдове и ми разказва от какво е взета всяка проба и какви са резултатите. Накрая ми показва стари полицейски доклади, по които са работили студентите му, за да определят ДНК-то и причината за смъртта.

Явно изражението ми показва тотално възхищение, защото когато се обръщам към Ксандър, виждам на лицето му най-голямата възможна усмивка.

— Лукас, специалността ти природни науки ли е?

— Не, архитектура. Това е само един от класовете ми. А Рик ми е съквартирант. Асистент е на д-р Фендерман.

— Да не би доктор Фендерман да ни е примамил тук, за да ни използва за опитни мишки?

— Позна, следващата ни спирка е клетката.

— Яко. Случайно да тества ваксини? Тези момчета трябва да хванат някоя покосяваща болест, за да си спестят едно ходене на бал.

— Моите съболезнования — кима Рик. Всички на този свят, с изключение на мен, ли са ходили на благотворителен бал? Рик мушва още една стъклена плочка под микроскопа и поглежда. После се впуска в разговор с Лукас и докато аз гледам през микроскопа, усещам лек гъдел по врата.

— Забавляваш ли се? — пита ме Ксандър. Усещам, че е застанал зад мен и близостта на тялото му изпраща тръпка по целия ми гръбнак.

— Да. Невероятно е.

— Никога не съм те виждал по-щастлива.

Никога не съм се чувствала по-щастлива. Все още наблюдавам през микроскопа, но на практика не виждам нищо, защото мисля само за дъха на Ксандър по тила ми. Почти несъзнателно тялото ми реагира на неговото и аз се облягам на гърдите му. Той обвива ръце около раменете ми.

— Трябва да учиш природни науки. Не задължително тук, но специалността е точно като за теб. Вече те виждам в сладка бяла престилка.

— Идеята не е лоша. — Усмихвам се. — Може би след година.

Трябва ми поне една година, за да помогна на майка ми.

— Кейман. — В гласа му долавям упрек, сякаш е прочел мислите ми. — Ще допуснеш грешка.

— Сигурно, но нямам кой знае колко възможности, Ксандър.

— Имаш толкова възможности, колкото си позволиш да имаш.

Подсмихвам се. Той има толкова възможности, колкото си позволява да има. Ние, останалите, разполагаме с това, което ни е дадено.

— Защо ти пука толкова? — прошепвам.

За секунда си мисля, че не ме е чул, защото съм с гръб към него, а ръцете му все още са обвити около раменете ми.

— Защото ми пука за теб.

Затварям очи и се оставям да почувствам думите му. Да почувствам него.

Искам да позволя на всичко това да се случи, но нещо ме задържа назад. Мислех, че е била приятелката му, но това очевидно вече не е проблем. Проблемът е майка ми. Не съм й казала. Радвам се, че не вижда лицето ми, защото усещам как отвращението от постъпката ми се изписва по него. Разтърсвам рамене, за да си свали ръцете от мен, и поглеждам часовника на стената.

— Наистина ли вече е осем? Трябва да тръгваме, Ксандър.

— Преди да потеглим, позволи да те заведа в едно малко мексиканско ресторантче на „Дъ Стрип“. Наблизо е, а храната е страхотна.