Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (10)

Десета глава

В понеделник сутрин махвам за чао на майка ми и отварям вратата на магазина. Тръгвам към училище и виждам спортна кола, подозрително сходна с колата на Ксандър, паркирана няколко магазина по-надолу. Навеждам се, за да погледна вътре, и когато се изправям, Ксандър се е материализирал до мен. Почти подскачам от изненада. Подава ми чаша горещ шоколад и отпива от своята. Оглеждам я — същата е като вчера.

— Ще я приема само ако си отпил от нея — подхвърлям, избягвайки очевидния въпрос „Какво правиш тук?“. Той би издал очевидното — че ми пука.

Ксандър взема чашата от ръцете ми, отпива и ми я връща.

Силно изненадана от реакцията му на чувството ми за хумор, не успявам да сдържа смеха си.

— В четвъртък вечер има сбирка на анонимните мъфиномани в „Луиджи“. Ако и това не проработи, имало и хапчета.

— За жалост, още не съм готов да се откажа от моята пристрастеност — отвръща той.

Поглеждам го с присвити очи. Продължаваме да говорим за мъфини, нали?

— Съжалявам.

— Чий ред е да задава въпрос?

— Мой — заявявам, макар да нямам никакъв спомен дали наистина е така. Предпочитам да задавам, вместо да отговарям на въпроси.

— Добре, и какъв е той?

— Имаш ли братя? — Няма сестри. Знам го от баба му. Тя има само една внучка и вече се изясни, че му е братовчедка.

— Да, имам двама по-големи братя. Самюел е на двайсет и три, току-що завърши право.

— Къде?

— Харвард.

Разбира се.

— Другият ми брат, Лукас, е на двайсет и замина в колеж.

— Напълно нормални имена.

— Нормални?

— Няма ли някой Чет или Уелингтън, или нещо такова?

— Ти познаваш ли някой Уелингтън? — Повдига вежда.

— Не, естествено. Но ти вероятно познаваш.

— Не, всъщност не познавам.

— Хммм.

— Добре, мой ред е.

Усмихвам се, но в същото време съм кълбо от нерви. Иска ми се да имам контрол над въпросите му. Така щях да разчистя тези, на които не желая да отговарям.

— Носиш ли лещи?

— Какво? Това ли е въпросът ти?

— Да.

— Не, не нося. Защо?

— Никога не съм виждал зелени очи като твоите и се зачудих дали не са цветни лещи.

Извръщам се, за да не види усмивката ми. Мамка му, успя да ме накара да се чувствам специална.

— А ти?

— Разбира се, че не нося лещи. Да не мислиш, че нарочно бих направил очите си толкова скучно кафяви?

— По-скоро кехлибарени, заради златните пръски.

Иде ми да се ритна, задето признах, че съм се заглеждала в очите му. Устните му, естествено, се разтягат в широка усмивка.

— Е, аз съм дотук. — Посочвам старата гимназия отдясно. Построена е преди 75 години и се нуждае от леки подобрения, но иначе сградата е красива и е пример за архитектурен подход, който вече не се използва.

Ксандър оглежда училището ми. Размърдвам се в очакване да видя какво мисли за него. Всъщност какво ме интересува? Той вероятно посещава едно от двете частни училища в града. Да, точно толкова богати хора живеят тук — достатъчно, за да съществуват две частни гимназии в малко крайбрежно градче.

— Ще се видим по-късно. — Поглежда ме.

— По-късно? Да не дойдеш да ме вземеш в дванайсет? Защото не знам дали бих могла да те понеса два пъти дневно.

— А баба ми те смята за мила — въздъхва драматично, а веждата му леко се надига. — Пускат ви от училище в дванайсет ли?

— Е, не всички. Но мен — да.

— Защо?

— Ъм… — Махвам към магазина. — Освобождават ме за работа.

— Пропускаш половината ден в училище, за да работиш в магазина? — Очите му направо ще изскочат от орбитите.

— Не е кой знае какво… Идеята беше моя… Нищо не ми пречи да помагам на майка ми. — Заеквам, защото дълбоко в себе си имам против. Имам много против. Но прекратявам обясненията и завършвам с едно: „Трябва да тръгвам“.

— Добре. Чао, Кейман.

Обръща се и се запътва към колата си, без дори да погледне назад.

 

 

— Кейман. — Господин Браун ме поглежда. Влязла съм в часа по природни науки с няколко минути закъснение.

— Съжалявам, оплетох се в бодлив храст и ми отне време да се откопча. — Е, това поне е до голяма степен истина.

— Не затова се обръщам към теб, въпреки че извиненията ти със сигурност са едни от най-оригиналните.

Съучениците ми вече са се захванали с лабораторната задача и искам да се присъединя към тях. Този път изглежда работят с истински химикали.

Господин Браун явно е видял замечтания ми поглед, защото казва:

— Ще отнеме само минутка.

С нежелание отивам до бюрото му и той плъзва по повърхността му няколко листа хартия.

— За този ти разказвах. Един от най-добрите колежи в сферата на математиката и науката.

— О, да, благодаря. — Грабвам документите. Още в началото на годината научих, че е по-лесно да се съгласяваш с учителите, отколкото да се опитваш да им обясниш защо искаш да пропуснеш година преди университета. Прибирам документите в раницата и се настанявам на мястото си. В началото на годината учениците в този клас бяха нечетен брой. Господин Браун попита дали някой изявява желание да остане сам на лабораторна маса. Аз вдигнах ръка. Предпочитам сама да изпълнявам лабораторните задачи — така няма кой да ми оплесква работата. Много по-лесно е да не зависиш от никого.

 

 

На следващата сутрин Ксандър отново ме чака пред магазина, все едно цял живот ходим заедно на училище. Отпива горещ шоколад, подава ми чашата и тръгваме в моята посока.

Шоколадът пари гърлото ми по пътя си надолу. Не се получава. Ксандър трябва да изчезне, за да се върна към нормалния си живот — когато се подигравах на хората като него. Да спре да ме кара да очаквам всяка следваща сутрин с нетърпение.

— И така, господин Спенс, първият ви брат е адвокат; вторият ви брат посещава тузарски колеж. Какво крие вашето бъдеще?

— Ами, аз съм като теб.

— В коя вселена?

Явно смята въпроса ми за умел опит за шега и се разсмива.

— От мен се очаква да поема контрол над семейния бизнес.

— Защо си мислиш, че си като мен?

— Работиш тук, живееш тук, помагаш в магазина… Майка ти положително те смята за свой заместник.

Установила съм този факт преди доста време, но ме вбесява да го чуя от нечия друга уста.

— Няма да работя в магазина за кукли завинаги.

— В такъв случай започни да изпращаш различни сигнали. Още сега.

— По-сложно е, отколкото изглежда. — Не мога просто да си тръгна и да се захвана с друга работа. Майка ми разчита на мен.

— Напълно те разбирам.

Сега е мой ред да се засмея. Изключено е да разбере напълно дори едно нещо от живота ми и в каква ситуация се намирам. Очевидно е, че ако откаже да работи за „семейния бизнес“, ще оцелее. Ще имат с какво да си платят сметките у дома. Бъдещето му е изпълнено с безгранични възможности.

— А с какво искаш да се занимаваш всъщност? — пита ме.

— Не знам още. Харесва ми науката, но какво да правя с нея? — Сякаш съм имала някакъв избор, докато раста. — А защо точно ти?

— Защо точно аз какво?

— Защо очакват точно от теб да поемеш бизнеса? Защо не някой от братята ти?

— Защото аз не съм направил нищо в живота си. Не съм показал кои са силните ми страни. Затова баща ми го изтъква вместо мен. Твърди, че съм добър в много отношения — достатъчна причина да бъда лицето на фирмата. За това ме подготвя.

— Какъв е семейният бизнес?

Ксандър килва глава, сякаш не вярва, че говоря сериозно.

— „Роудс Енд“.

— Имате хотел? — опитвам се да налучкам.

— Нещо такова.

— Какво значи „нещо такова“? Или го имате, или не.

— Хотелите са петстотин.

— Аха.

— Нашите хотели.

— О… — Най-сетне осъзнавам какво се опитва да ми каже. — Вие притежавате всичките петстотин… — Мамка му. Той не е просто богат; той е БОГАТ. Цялото ми тяло се напряга.

— Да. И ме подготвят един ден да поема бизнеса. Точно като теб.

Точно като мен.

— Практически, ние сме близнаци.

Вече сме пред училище. Значи затова е започнал да излиза с мен? Иска ми се да му изясня, че ако вижда някаква специална връзка между нас, само защото сме в „подобно“ положение, не е късно пак да си помисли. Но не успявам да го изрека. Не съм сигурна дали нещо такова би пощадило било неговите, било моите чувства.

— До скоро…

Този път аз си тръгвам, без да поглеждам назад.