Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (19)

Деветнайсета глава

Очите ми ще изскочат от орбитите, а Скай прехапва устна.

— Отзад сме, Тик — провиква се Хенри.

Изправям се, за да го пресрещна, преди да е влязъл, но вече е прекалено късно. Мейсън влетява в склада с хубавата си коса и плътните си устни и ме дарява с широка усмивка.

— Нали обеща да дойдеш миналата седмица. А вместо това се изпари. — С три крачка скъсява разстоянието помежду ни и ме грабва в прегръдките си. Мирише на фасове и ментови дражета. — Да не би да си от момичетата, които целуват и бягат — прошепва в ухото ми така, че всички да го чуят, и ме целува по бузата.

Ето това е кралят на неподходящия момент. Потупвам го по рамото и се опитвам да се измъкна от обятията му. В стаята се възцарява тишина. Предпазливо хвърлям поглед към Ксандър, за да видя как приема сцената, и установявам, че е надянал обичайната си сериозна физиономия.

— Пич — подхваща Хенри. — Ксандър току-що предложи да използваме студиото му, за да запишем няколко парчета.

Мейсън изглежда объркан, затова отстъпвам крачка назад и ги представям един на друг.

— Мейсън, това е Ксандър. Ксандър — Мейсън.

Ксандър му подава ръка, а Мейсън му дава пет.

— Здрасти, човече. — И се приближава, за да го огледа. — Виждал съм те и друг път.

— Беше на едно от участията ни — отбелязва Хенри и Ксандър се изсмива.

— Не. Приятел съм на Кейман.

Наистина ли наблегна на „приятел“, или на мен така ми се счу?

Мейсън ме поглежда със сбърчено чело, сякаш се опитва да разгадае мислите му. Накрая просто премигва и отсича:

— Не, не е от там. Нямам идея. Благодаря за студиото.

— Няма проблем.

Мейсън се стоварва на пода до Скай и се подпира на лакът. Все едно някой е решил да ми демонстрира пълната противоположност между Мейсън на пода и Ксандър на дивана до мен. Не познавам други двама, които до такава степен да нямат нищо общо помежду си. Най-странното обаче е, че след като видях Мейсън за втори път, осъзнах колко всъщност е подходящ за мен. Със сигурност е по-сполучлив избор от богаташа, чието желание да излиза с мен дори не мога да си обясня. Не е ли малко тъжно, че дори нямам определен тип? Не е ли редно да си имам? Бавно се отпускам назад и се излягам в дивана.

Изобщо не ми хрумва как да наруша неловкото мълчание. Дали Ксандър си мисли, че го оставих, за да се помотая с друго момче? Иска ми се да обясня, че не съм знаела за намерението на Мейсън да дойде, но това би го накарало да се почувства неудобно. В крайна сметка решавам да си мълча и само набутвам още една хапка пиле в устата си.

— О — обажда се най-сетне Скай, — забравих да ви покажа новата си находка. — Протяга ръка и верижката около китката й издрънчава. — Десет долара.

Всички се привеждаме напред, а Мейсън прокарва пръст по синия камък.

— Дала си цели десет долара за това? Не ми прилича на нещо, годно за ядене. С тези пари щяхме да напълним цял хладилник. Нали, Хенри?

— Амин, братко — отвръща приятелят му. — В момента в хладилника у нас има цяла горчица.

— Не, няма, изядох я вчера — облизва се Мейсън и всички се засмиваме.

— Изял си бурканче горчица? — озадачава се Ксандър. — Ей така?

— Ами бях гладен — отвръща той и всички отново прихваме.

— Веднъж бях гладен и изядох пълна купа с майонеза — припомня си Хенри.

— Веднъж баща ми не излезе на пазар цели три седмици — допълва Скай. — Изядох спаружените моркови на дъното на чекмеджето на хладилника.

— Имаш кал по челото — побутва ме с крак Мейсън.

— Да — засмива се Ксандър и я избърсва. — Днес копахме на гробището.

— О! — възкликва Скай. — Забравих за това. Как мина?

Ксандър свива и отпуска превързаната си длан.

— Беше… интересно.

Скай ми се усмихва заговорнически, а по лицето на Мейсън се изписва объркване.

— Как е майка ти? — пита ме.

— Добре е.

Стаята отново потъва в мълчание, нарушено от телефона на Ксандър. Направо подскачам. Той се отдалечава и отговаря с ледения глас, предназначен за баща му.

— Откъде познаваш този тип? — пита ме Мейсън.

— Баба му ни е клиент.

— Богат клиент — допълва Скай.

— Какво хапваме? — размърдва се Мейсън. — Някакви щуротии?

— Хубаво е — отвръща Скай. — Храната на богатите. Опитай.

Ксандър затваря телефона и се връща в стаята.

— Кейман, трябва да тръгвам.

— Добре.

— Радвам се, че се запознахме.

Стига почти до вратата, когато осъзнавам колко съм груба. Скачам от дивана да го изпратя, излизам с него и заставам до колата му.

— Имаш интересни приятели — отбелязва. На лицето му изплува отработената усмивка от ресторанта, която въобще не харесвам.

— Да, забавни са. — Посочвам към джоба му. — Кой беше?

— Баща ми. Спешен случай в хотела.

— В смисъл?

— Този път някакъв идиот е прогорил ризата на клиент, докато я е гладил. Задачата ми е да намеря в града същата риза, надявам се.

Гласът му изведнъж е придобил бизнес звучене — сериозно и по същество, сякаш служебно, а не с мен.

— Как така се надяваш?

— Зависи от марката. Може в нашия процъфтяващ мегаполис да не продават дрехите на съответната марка. В такъв случай ще се наложи да отида до Сан Франциско или нещо такова. Първо ще разпитам насам-натам.

— Значи вие сте отговорни за постъпката на идиота, който е изгорил ризата?

Ръката му е прибрана в джоба, където подрънква с ключовете си. Това намек, че иска да си тръгва ли е?

— Ами съответният идиот е наш служител. Или поне беше. Положително вече е уволнен.

— Уволнен?

На Ксандър му е нужна минута, за да осъзнае колко силно ме е шокирала тази информация.

— Заради него рискуваме да загубим важен клиент.

Кичур от косата ми се полюшва на вятъра и пада на челото ми, а Ксандър понечва да го махне, но аз отстъпвам няколко крачки назад.

— Приятно потушаване на пожара.

Той поглежда към зейналото пространство помежду ни и поклаща глава.

— Запознал се е с майка ти?

— Какво? Кой?

— Момчето с обецата на устната.

— Мейсън. Да, запозна се.

Случи се случайно, докато се разминаваха, но не ми пука какво си мисли Ксандър. Бясна съм. Смятах Ксандър за различен, а тази вечер ми доказа точно обратното. Просто на мен ми се искаше да е различен.

— Майка ти го одобрява, а ти се опасяваш, че няма да одобри мен?

— Приятелите на Мейсън никога не са ме наричали „бездомница“. С две думи, не е кой знае колко трудно за разбиране.

— Какво?

— Чух как ме нарече приятелят ти.

Смехът му е кратък и горчив.

— Затова ли си тръгна? Трябваше да послушаш малко по-дълго — щеше да разбереш, че имаше предвид ризата ми. За него бархетът е „материята на ловците на кучета“.

Гърдите ми се свиват. Би трябвало да се извиня, но не само това ме притесни тази вечер.

— Е, в такъв случай е добре, че няма да я облечеш никога повече.

Ксандър изважда ключовете от джоба си.

— Довиждане, Кейман.

— Чао.

Не поглеждам назад, въпреки изгарящото ми желание. Копнея да ме спре. И ненавиждам този факт.

Той обаче не ме спира.

В склада Хенри си прибира китарата, а Скай увива шал около врата си.

Не искам да оставам сама. Стомахът ми се свива.

— Къде отивате?

— На Хенри не му харесва храната тук, затова ще потърсим нещо истинско за засищане на глада.

— Нещо истинско от рода на начоси и престоял хотдог?

— Позна — отвръща Хенри.

 

 

В продължение точно на три секунди внимателно сипвам „Маунтин Дю“ в чашата си, после минавам на „Пауърейд“^[1].

— Какво прави? — чувам въпроса на Мейсън и Скай се засмива.

— Това е специалният й коктейл. Цяло лято експериментира с него, докато най-сетне намери оптималната пропорция.

— Ще трябва да го пробвам — отбелязва Мейсън, докато собственикът на малката бензиностанция минава зад него.

Собственикът няма вяра на тийнейджъри и непрекъснато ни следва, обяснявайки какви са офертите на деня, за да не изглежда, че ни наблюдава. В момента тъкмо обяснява на Мейсън каква е промоционалната цена на телешката пастърма, докато той го бъзика с въпроси от типа дали предлагат опция за микс от различни меса. Явно само на мен това ми е забавно. Скай дави огромния си хотдог в горчица.

Завършвам коктейла си и отпивам. Идеален е. Скай да ми се подиграва, колкото си ще, но експериментът напълно си заслужава.

— Колко сте готови да дадете за една риза? — питам, заета с догадки колко ли стотин долара ще се изръси Ксандър, за да замени дрехата на „важния си клиент“.

— Тази тук си я купих за петдесет цента от благотворителния магазин. — Гордо посочва с парче пастърма логото на ризата си Мейсън. Собственикът проследява движението, сякаш Мейсън е на крачка да прибере пастърмата в ръкава си.

— Това си е добра сделка дори за благотворителен магазин — кимва Скай, явно впечатлена.

— Дънките ми са пет долара — отбелязва Хенри. — Макар че бих дал и шест.

Повдига си тениската, за да покаже колко добре очертават задните му части.

Засмивам се. Ето това са моите хора, като включвам дори собственика на бензиностанцията.

Мейсън посочва нещо и възгласът му „Аха!“ ме кара да подскоча.

— Какво? — питам стресната.

— Ето откъде го познавам.

Обръщам се бавно, следвайки пръста му, насочен към корицата на списание „Старз“. В ъгъла й се мъдри снимката на Ксандър.