Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (39)

Трийсет и девета глава

Прекарваме остатъка от деня като наблюдаваме как се променят настроенията на мама. Преминава от искрена радост към гняв, сълзи и обратно до радост. Лекарят видимо не одобрява този цикъл. В следобедните часове изригва всички ни от стаята, независимо от обещанието да ме остави да спя при нея. Майка ми приема решението му, тоест наистина се нуждае от почивка.

— Е, мина добре — обобщава Шон в коридора и Вивиан го стрелва с поглед.

— Кейман, живеем на няколко часа път, какво ще кажеш да останем при теб, докато майка ти се оправи?

— Не искаме да се натрапваме. Можем да отидем и на хотел — допълва веднага Шон.

— Апартаментът ни е много малък. Не знам дали ще ви е удобно да спите там. Сигурно сте свикнали на много по-обширни пространства.

— Тя ни смята за разглезени, Вив. — Вдига ръце във въздуха Шон. — Не бива да го допускаме.

— Стига — отвръща Вивиан. — Ще се съобразим с теб, миличка. Какво предпочиташ ти?

Бих предпочела да отседнат в хотел, но предложението ми ще прозвучи грубо, а и няма да ми е излишна малко компания.

— Не е проблем да останете при мен.

Шон прочиства гърло, докато вървим към колата.

— Значи Ксандър Спенс, а? Прекалено хубав е за моя вкус, но иначе одобрявам избора.

— Слава богу, не ни интересува твоя вкус — отбелязва Вивиан. — Изглежда много мило момче.

— Не сме заедно.

— О, решихме, че… снощи…

— И такива неща се случват. Добре съм.

Значи това е да имаш баба и дядо? Разполагаш с още двама души, които да ти дават съвети за гаджета?

— Не исках да го казвам, но е прекалено хубав и за моя вкус, миличка. — Обгръща ме с ръка Вивиан.

Частта от мен, готова да защити Ксандър на всяка цена, се активира на секундата.

— Щом го опознаете… — Спирам по средата на изречението. Вече е излишно да го браня с всички сили.

Вивиан стисва лекичко рамото ми.

— Били са много дълги двайсет и четири часа, нали?

— Да.

Виждам, че преценяват апартамента ни като малък. Особено когато Шон отваря вратата на килера в коридора с мисълта, че тя ще го отведе към останалата част от жилището.

— Напълно достатъчен е за двете ни, а и магазинът също е наш, така че сваляме долу нещата, които не се побират тук.

Не познавам достатъчно добре Вивиан, но тя изглежда се чувства виновна за начина ни на живот. Не ги излъгах — апартаментът наистина ни стига. Да, къщата е малка, особено в сравнение с жилищата на други хора, но никога не съм се чувствала ощетена, задето живея в нея. Винаги съм била щастлива. Чак наскоро започнах да забелязвам колко неща всъщност нямам.

Вивиан настоява да напазарува и се връща с храна, достатъчна за цял месец угощение. Впуска се да намери място за всички купени продукти. И после идва редът на най-омразните ми въпроси.

— Значи си дванайсети клас?

Кимвам.

— Какво си решила да учиш догодина? — пита невинно Шон, оглеждайки етикета на консерва сладка царевица. Явно така избягва зрителния контакт, защото какво, по дяволите, очаква да има в консерва сладка царевица, освен сладка царевица? Да не би да долавя колко неприятна е темата за мен?

— Не съм… — започвам. — Не съм сигурна… — Не мога да им кажа. И то не защото ме е срам да призная, че се налага да помагам в магазина. След като открих всички празни кутии в склада снощи, осъзнах, че въобще не съм била от помощ на майка ми. Решението за съдбата на магазина е изцяло нейно. А аз трябва да продължа напред. — Насочила съм се към природни науки. Но още не съм решила къде.

— И какво ще правиш, след като завършиш? Медицината ли те влече?

— Не, по-скоро криминалистиката. Но все още не съм решила.

— Избрала си чудесна сфера на развитие. Позволява да се ориентираш в хиляди посоки. Всъщност възможностите са безкрайно много.

— Да, така е — кимвам.

Телефонът звънва и аз го вдигам на секундата. Очаквам да е майка ми или лекарят.

— Сюзан вкъщи ли е?

— Не, не е. Да й предам нещо?

— Да, кажете й, че Матю я е търсил?

— Матю. Ще й кажа, но тя е в болницата.

Той се засмива в слушалката и реакцията му ме хваща неподготвена.

— Това ли е извинението й този път?

— Какво?

— Чуй ме. Предай на майка си, че ако си плаща сметките, ще спра да я търся.

— Да не сте съдия-изпълнител?

Шон мигом ме стрелва с поглед.

— Кажи й да ми се обади.

Шон ми махва да му подам телефона и аз се подчинявам. Излиза от стаята и затваря вратата след себе си. Хубаво е да имаш подкрепление.