Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (20)

Двайсета глава

Вероятно не беше добра идея да купувам списанието. И без това вече съм достатъчно ядосана на Ксандър. Само че го купих и сега седя на дивана в хола, чакам майка ми да се прибере и за пореден път препрочитам тъпата статия. Единственото смислено изречение в нея е, че миналата седмица „принцът на хотелите“ е забелязан в Ню Йорк, където навярно е ръководил откриването на поредния семеен хотел.

Нищо чудно защо при първата ни среща не повярва на неведението ми относно семейния им бизнес. Сигурно е взел за преструвка твърдението ми, че не съм го разпознала. Това е причината да ме е яд, че нямаме кабелна. Дори и да не съм знаела кой е точно, винаги съм била наясно, че е някой. Статия, която само ми припомня този факт, не променя нищо. Навивам тънкото списание на руло и го захвърлям към сияещия телевизор. Две секунди по-късно майка ми влиза.

— Здрасти — поздравява.

— Този преглед продължи цяла вечност. — Би било прекалено очевидно, ако отида да вдигна списанието, затова го оставям, където е паднало, и се надявам тя да не го забележи.

— Съжалявам. После отидох да свърша някои неща.

— Направих ти сандвич. В хладилника е. — Посочвам зад рамото си.

Шоуто по телевизията прекъсва за реклами и сиянието променя цвета си. Едва сега забелязвам, че очите на мама са червени. Ставам и се обръщам към нея.

— Добре ли си?

— Разбира се, просто съм изморена.

Изчезва от погледа ми и се скрива в кухнята, от която ме дели само една стена.

— Наистина ли?

— Да, добре съм.

Грабвам списанието и го пъхам в задния си джоб.

— Забавлява ли се днес? — пита майка ми след известно тропане из кухнята.

Изминавам четирите стъпки и половина до телевизора, изключвам го и чакам да дойде при мен на дивана.

— Да, ходихме у Скай и копахме гроб. Беше доста яко.

— Звучи страхотно. Беше редно да поканиш приятеля си да влезе. Исках да се запозная с него.

Не, не искаш. Въобще нямаше да го харесаш.

— Преследва го фобия от кукли. Травма от детството.

— Сериозно?

— Естествено, че не, мамо.

— Много си забавна, Кейман.

— А ти все по-добре схващаш иронията.

Засмива се.

— Е, този приятел гадже ли ти е?

— Просто сме приятели.

Дали все още сме приятели изобщо?

— Е, ако това наистина е така, внимавай. Знаеш каква е разликата между „приятел“ и „гадже“.

Забелвам очи с усмивка.

— Да, да.

— Спазвай лека дистанция, без да разбиваш сърцето на момчето.

— Ти направо си Сократ, мамо.

— Нали? — Чувам как затваря вратата на единия шкаф и чакам да дойде на дивана. Тя обаче казва: — Благодаря за сандвича, скъпа. Ще го изям утре. Хапнах, докато бях навън.

— Добре.

— Съжалявам, тъкмо се прибрах, но мисля да си лягам.

— В осем часа?

— Беше дълъг ден в магазина, а после и другите ангажименти…

— Чакай. — Скачам от дивана и я последвам в коридора. Тя се обръща към мен, но лампите не са светнати и виждам предимно сянката на лицето й.

— Да?

— Моля те, говори с мен. Нещо не е наред.

Преди с майка ми си говорехме за всичко. Наясно съм, че заради всичките тайни, които пазим, аз съм виновна за дистанцията между нас, но сега имам нужда да поговори с мен.

Мама поглежда към ръцете си и раменете й се повдигат и падат. Отбягва да ме погледне в очите.

— Не е кой знае какво. Няма нищо.

— Моля те, мамо. Знам как изглежда нищото и не мисля, че е така.

— Днес се опитах да изтегля заем. Отказаха ми.

Излишно е да питам, но все пак го правя.

— Заем за какво?

Най-сетне вдига глава. Очите й са зачервени.

— За да платя някои закъснели сметки. — Хваща ме за ръка. — Но не искам да се тревожиш. Ще се справим. Малко сме изостанали, това е всичко. Случвало се е и преди. Да се надяваме, че ни предстоят няколко добри месеца. Просто се налага да сме малко по-внимателни.

— По-внимателни? — Как да сме по-внимателни? Та ние вече харчим абсолютния минимум.

— Не се тревожи, всичко е наред.

Кимвам и тя ме прегръща. Но това не ми пречи да се разтревожа. Затварям вратата на стаята си със свито сърце. Списанието се е впило в бедрото ми. Изваждам го от джоба си и го приглаждам. „Заслужаваш ли си всичките усилия, Ксандър?“, питам измачканото лице пред себе си.

 

 

В понеделник сутрин отделям време, за да се приготвя. През целия уикенд обмислях какво да кажа на Ксандър. Товарът, легнал на гърдите ми, ме измъчва достатъчно, а не разчитам просто да изчезне.

Слизам долу и виждам как майка ми прибира оборота в зелено пликче и го прибира в чантата си.

— Не прибра ли оборота в събота?

— Изплаши ме — стряска се тя. — Леле, изглеждаш чудесно. Отдавна не си обличала този суичър. Подчертава очите ти. За специалното момче в училище ли си се нагласила?

Ако не обичам майка си толкова много, вероятно щях да съм я удушила досега.

— Не, мамо, обясних ти, че сме само приятели. — Освен това той не учи в моето училище. И… Чакай, темата ли се опитва да смени? Почти й се получи. — Та, какво става с оборота?

— Не успях да го внеса в събота.

Не го е внесла в събота? Майка ми е изключително стриктна с вкарването на оборота в сметката ни. Освен това снощи не каза ли, че сме затруднени с парите? Явно е забелязала учудения ми поглед.

— Не е кой знае какво. Ще го занеса още тази сутрин.

— Добре. — Грабвам чантата си, приглаждам си суичъра и тръгвам към вратата. Неочаквано, за първи път от караницата ни с Ксандър, сърцето ми се разтуптява. Усмихвам се и прекрачвам прага на магазина.

Ксандър го няма.

Пътят до училище ми се струва двойно по-дълъг. Вероятно защото не спирам да се озъртам и да вървя по-бавно, та да му дам време да се появи. Но това не се случва.

 

 

След училище заварвам майка ми горе — въвежда поръчки в компютъра. Изваждам фотоапарата на Ксандър от бюрото в склада и заснемам още кукли. Чувствам се по-решена от всякога да направя сайт на магазина. Нови клиенти явно няма да са ни излишни. Докато се взирам през визьора в безжизнените очи на Айслин, една мисъл преминава през ума ми: защо сутринта майка ми се опита да избегне въпроса за оборота?

Премятам каишката на апарата през врата си и се промъквам в офиса й. Търся счетоводната книга. В сравнение с последния път червеното число е нараснало. Вече надхвърля три хиляди долара. Не би трябвало да се учудвам, тя ми каза, че сме в дефицит. Но се разтревожвам още повече. Отварям страничното чекмедже и изваждам плика за депозита. Изпълва ръката ми. Не искам да го отварям и да видя, че парите още са вътре главно защото не бих могла да го обясня пред себе си. Какво още крие от мен? Бързо и безболезнено. Отварям го и поглеждам вътре. Празен е. И въпреки че пликът е празен — следователно все пак е внесла парите, тревожното ми чувство не изчезва.

Чувам звънчето на входната врата, прибирам набързо плика в чекмеджето и отивам в магазина.

До вратата е застанал висок мъж с тъмни коса и брада. Първоначално се опитвам да се сетя откъде ми е познат, но после се сещам, че преди няколко седмици беше в магазина и говореше с майка ми.

— Сюзан тук ли е? — пита ме и очите му се забиват във фотоапарата на врата ми.

— Не, няма я.

Нищо не ми пречи да му кажа, че е горе, но тревогата в гърдите ми е нараснала още повече.

— Ще й предадете ли, че Матю се е отбил?

— Да ви помогна с нещо?

В очите му блясва искра и устните му се разтягат в усмивка.

— Не.

Прави крачка назад, излиза от магазина и минава покрай витрината. Изчаквам няколко секунди, също излизам и се притискам към вратата, за да не ме види. Качва се в тъмносин джип, паркиран три-четири магазина по-надолу. Щраквам набързо няколко снимки — първо заснемам номера му, а после и лицето му. Забивам гръб в бравата на вратата, когато погледът му се спира върху обектива. Няма как да ме е видял. А и аз доста приближих кадъра.

Влизам в магазина и грабвам телефона, но се спирам точно преди да натисна копчето на интеркома. Не искам да съобщавам на майка ми за Матю по телефона. Всъщност въобще не искам да я осведомявам, че е идвал. Не че не е излизала по срещи и преди. Излизала е… от време на време. Но винаги ми е казвала за тях. Така че ме съмнява Матю да й е гадже. А щом не й е гадже, какъв е?