Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (26)

Двайсет и шеста глава

На следващата вечер решавам да довърша сайта, по който работя през последните няколко седмици. Отварям снимките на компютъра, но за мое съжаление, освен куклите, виждам и Ксандър в хотелската стая. Усмивката му ме размеква дори и на снимка.

Разглеждам всичките, но обръщам повече внимание на кадрите, на които съм успяла да го накарам да се засмее. На снимките със Сейди Нюъл не е усмихнат. Тя вероятно не може да го разсмее. Изръмжавам от яд. На кого му пука, Кейман? Той е с нея. Искам да изтрия снимките му, но пръстите ми отказват да се подчинят. Вместо това прехвърлям кадрите на куклите в друга папка, за да не ми се налага да гледам кехлибарените му очи.

В долната част на снимките добавям имената на куклите и цената им.

— Това да не е нова система за поръчки? — пита майка ми, минавайки през кухнята.

— Не. — Усмихвам се. Възнамерявах да я изненадам с готов сайт, но моментът така или иначе наближава, а заслужава да й се реванширам за отношението ми към нея напоследък. Показвам й как изглежда сайтът. — Работих по нещо за магазина.

Тя застава зад мен. Отгоре на банера пише „Кукли и още нещо“. Мислех да махна „и още нещо“, но така името ни щеше да се промени много. А и ако сайтът потръгне, защо пък да не добавим „и още нещо“ за продажба. Скролвам надолу до мястото, където е изписано името на майка ми и информацията за контакт.

— Тук искам да сложа и твоя снимка. Например пред магазина или на фона на витрината.

— Какво е това?

— Сайтът, който направих за магазина. — Свалям ръце от клавиатурата и се усмихвам. — Изненада! — подвиквам тихичко.

— Уебсайт — обобщава тя с равен тон.

— Ще бъде чудесно, мамо. Ще ни докара повече продажби и ще подхрани бизнеса. Това е нова стъпка в развитието ни.

— Не.

Не отронва нищо повече и се връща в кухнята.

— Не? — Малко е да се каже, че съм объркана.

Мама си взема чаша от шкафа и я пълни с чешмяна вода.

— Не искам сайт.

Наистина нямаме нито кабелна, нито мобилни телефони, нито по-нов компютър. Но майка ми не е от хората, които смятат техниката за дяволско изчадие. Просто не сме в състояние да си ги позволим.

— Сайтът е евтин, мамо. Домейнът струва по-малко от двайсет долара на година, а аз ще го поддържам. Дори ти ще можеш да го поддържаш, стига да го разработим. А и…

— Казах не, Кейман. Не го искам.

— Защо?

— Защото така казвам.

— Това не е отговор, а точка на разговора, мамо.

— Чудесно, защото разговорът приключи.

Удря дъното на чашата в плота и въпреки очакванията ми, тя не се счупва. След това демонстративно излиза от кухнята и потъва в стаята си.

Затварям страниците на компютъра в опит да запазя самообладание. Всъщност ми се иска да тресна машината на пода. Не го правя. Изключвам монитора, слизам долу и излизам от магазина. Започвам да тичам. Тичам, докато бузите ми изтръпват, дробовете ми са на крачка да се пръснат и краката ме заболяват.

Накрая се връщам в магазина. От мен тече пот. Искам да поговоря с някого. Набирам телефона на Скай, но той ме препраща към гласова поща. Пръстите ми потракват нервно по стената, но все пак решавам да не й оставям съобщение.

Бих могла да се обадя на Мейсън, но не го правя.

Грабвам тефтера изпод тезгяха и го разтварям върху прекалено големия ни календар. Прелиствам няколко страници и намирам телефона на госпожа Далтън.

Чувам свободния сигнал и започвам да се паникьосвам.

— Ало? — чувам гласа на госпожа Далтън.

— Здравейте… — Набрала съм грешен номер. Затаявам дъх — вече минава девет часа. Дали си е легнала? — Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно. Обажда се Кейман… от магазина за кукли.

— Не е късно, а и познавам само една Кейман — отвръща тя. — Как си?

— Добре.

— Поръчала ли съм нещо? Не помня, но това не значи нищо.

— Сякаш бихте забравили, ако сте поръчали.

— Това също е вярно. Да не би да проверяваш дали съм умряла? Дори да изглеждам стара, аз съм само на шейсет и седем.

— Сериозно ли? А мислех, че сте около четирийсетте.

— Добър опит.

Поемам си дълбоко дъх.

— Надявах се да ми дадете един телефонен номер. Мисля, че и той би ми го дал… В смисъл, не се опитвам да се сдобия с номера зад гърба му или нещо такова. Дори ми се е обаждал и преди. Не мисля, че ще има против…

— Поеми си дъх, миличка.

— Съжалявам.

— Искаш номера на Алекс, нали? Много е чаровен.

— Не. Тоест, да, чаровен е, но сме просто приятели. — А точно сега имам огромна нужда от приятел.

— Така ми и звучи.

Засмивам се. Госпожа Далтън е много симпатична.

— Да, ще ти го продиктувам. Имам модерен телефон, събира стотици номера, но аз все още си ги записвам в червеното тефтерче.

Осъзнавам, че съм затаила дъх.

— Готова ли си?

Повече от готова.

— Да. — Записвам номера върху календара. — Благодаря ви много.

— Няма проблем. Поздрави го от мен.

Затварям и цяла вечност се взирам в номера му. Искам да поговоря с него. Имам нужда да поговоря с него. Но вътре в мен всичко е вързано на възел. Стискам очи, отварям ги и набирам номера, преди да съм се отказала. Чувам сигнала три пъти, а между тях сякаш минават минути.

Накрая той вдига.