Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (40)

Четирийсета глава

Мама стиска ръката ми.

— Според лекаря процедурата е стандартна, мамо. Няма от какво да се притесняваш.

— Цяла сутрин не си казала нищо иронично. Явно е сериозна.

— Просто съм прекалено изморена за сарказъм. — Засмивам се. — А и баща ти ми отне оригиналността.

— Харесваш ли ги? — Усмихва се.

— Да. — Нямам какво повече да кажа. Сега не е подходящият момент да обсъждаме колко съжалявам, задето ме е лъгала цял живот. Баба ми и дядо ми определено не са описаните от нея чудовища. И едва успявам да сдържа гнева си.

— Знам. — Сякаш прочита мислите ми. — Откраднах ги от теб. Взех решение за себе си, но нямах право да го вземам и от твое име. Съжалявам.

— Ще наваксаме, когато си по-добре. — Стисвам ръката й. — Така че стига си се правила на болна. Можеше да подходиш и по-малко драматично, за да си върнеш родителите.

— Значи няма да умра. — Усмихва се.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, скъпа.

Шон и Вивиан вече говориха с мама. Сега хващам асансьора и слизам при тях в чакалнята. Завивам зад ъгъла и веднага установявам, че не са сами. Познавам Ксандър по изключителната му стойка. Вариантът е да се върна назад и да се скрия, но Вивиан поглежда към мен и Ксандър проследява погледа й. Сърцето ми препуска в гърдите. Обръщам се и излизам от болницата. Навън е студено и на фона на синьото небе безлистните дървета приличат на черни скелети.

— Кейман, чакай. Моля те.

— Какво? — Спирам до къс пожълтяла трева.

— Бях забравил колко несигурен може да се почувства човек само от един твой поглед.

Изчаквам да чуя обяснение за присъствието му.

— Добре, явно сцената е на мое разположение. — Ксандър си поема дълбоко дъх. — Приемам възможността за провал. Залагам всичко, независимо от големия риск да изгубя. Ужасен съм.

Преглъщам инстинкта си да го успокоя.

— Но както ми каза, всичко, което си заслужава, се постига с риск. — Ксандър поглежда към тревата и вдига поглед към мен. Има вид на човек, подготвил реч. — Съжалявам. Онази вечер. На бала. Държах се глупаво. Не подозирах, че не познаваш баба си и дядо си. И после Робърт каза…

— Робърт? — Изведнъж ме връхлита споменът от онази вечер. Напълно бях забравила за него. — Не съм… С Мейсън никога не сме били заедно…

— Разбрах. Скай ми обясни. Хвана ме неподготвен. Помислих, че затова бягаш. Защото се чувстваш виновна. Но Робърт е пълен кретен. Не знам защо му повярвах и за секунда. Трябваше да тръгна след теб и да се уверя, че си добре. Че ние сме добре.

Вярно е. Робърт е кретен.

Ксандър поглежда към пръстите си и решава да ги прокара през косата си. Никога не съм го виждала толкова разрошен.

— Явно си била шокирана от срещата с роднините си, но защо не отговори на нито едно от обажданията ми?

— Излизал си с мен само защото съм богата.

— Какво?

— Отричай колкото си искаш, но няма как да разберем дали е истина, или не. Фактът си е факт и няма как да го заличим.

— Разбрах за баба ти и дядо ти преди по-малко от месец. Баба ме осведоми. Преди това нямах представа.

— Няма как да заличим факта — повтарям.

— Но… — Чумери се и поглежда ядно към небето.

— Но какво?

— Не ме намразвай, но… ти не си богата. Виждал съм как живееш и когато научих за баба ти и дядо ти, реших, че майка ти е искала да видиш как живеят другите, да опознаеш света от различен ъгъл. После си дадох сметка, че никога не си познавала баба си и дядо си и ги виждаш за пръв път на бала: разбрах, че наистина нямаш пари. Кейман. Ти си бедна. Но аз все още те харесвам. Много.

Започвам да се смея и лицето му грейва в усмивка. Ксандър тръгва към мен, готов да остави всичко това зад гърба ни. Аз обаче все още не съм готова. Имам още няколко въпроса.

— А братовчедка ти? Тя обясняваше за комплекса на Пепеляшка, а ти не отрони и дума.

— Братовчедка ми е разглезена лигла. Излишно е да се спори с нея. Но си права. Онази вечер допуснах много грешки. Трябваше да защитя дамата на брат ми. И теб. Трябваше да фрасна Робърт, та да избия името ми от главата му. Не биваше да те пускам да си отидеш. Трябваше да те откарам вкъщи. Трябваше да зарежа тъпия бал.

— Защо да зарязваш баловете? Те явно ти харесват.

Внезапно той застива на място. Объркана съм. Бях убедена, че ще достигне до могъщо заключение, което много искам да чуя. Нещо, което да ме накара да кажа: „Няма нищо. Любовта винаги побеждава.“ Но вместо това се усмихва, захапал долната си устна. Едва се сдържам да не се хвърля в прегръдките му. Откакто избягах от бала, за пръв път усещам сърцето си цяло.

— Защо се усмихваш, все едно си ударил печалба от лотарията?

— Защото току-що направи саркастична забележка. „Защо да зарязваш баловете? Те явно ти харесват.“. Саркастична си само когато си в добро настроение. Значи не си ми чак толкова ядосана.

— Ти и майка ми смятате, че знаете всичко за моя сарказъм, а?

— Да.

— Саркастична съм през цялото време, Ксандър, независимо дали съм в добро настроение, или не: безсмислено е да вкарвате поведението ми в график.

— Имаш ли представа колко ми липсваше? — засмива се той.

Затварям очи и поемам голяма глътка въздух. Ето я. Чертата, отвъд която ми се иска да му простя.

— Откъде разбра, че съм тук? И че майка ми е болна? — Затаявам дъх.

Отговорът на този въпрос ми се вижда изключително важен. Дали е решил да ме потърси, след като е разбрал за майка ми, или преди това? Копнея отговорът да е „преди“.

— Вчера се обадих в магазина, но Скай не ми позволи да говоря с теб…

— Мислех, че Скай ти се е обадила.

— Не, аз се обадих, Скай вдигна телефона и поиска информация за баба ти и дядо ти. Молих я да те чуя, но тя отказа. Затова отидох до магазина и го заварих затворен. Това вече ме притесни. Никога не бях виждал магазина затворен. Отбих се в съседното магазинче, за да разговарям със Скай и да разбера какво се случва. Нея я нямаше, а собственичката, която вероятно е леко луда…

— Ние използваме думата „ексцентрична“, но и луда става.

— Тя ми каза за майка ти. Не знаеше обаче в коя болница сте я откарали, затова първо пробвах в Обществената, а после и тук. — Пристъпва още една крачка напред и ми се усмихва с тайното си оръжие. — Може ли вече да те прегърна?

Дори не изчаква отговор, а направо ме придърпва към себе си. Не се съпротивлявам и обгръщам кръста му с ръце. По лицето ми се спускат безмълвни сълзи. Имах нужда от него.

— Обичам те — прошепвам.

— Какво каза? Не те чух.

— Не си насилвай късмета.

— И аз те обичам — отвръща и допира бузата си в моята. — Толкова много.