Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (31)

Трийсет и първа глава

Със Скай държим по две ролки тоалетна хартия и се взираме в оградата около къщата на Ксандър.

— Не е ли много рано за тоалетна хартия? — пита ме Скай. — Още няма десет и половина. В къщата свети.

— Никога не е прекалено рано. Сериозният въпрос тук е как да влезем.

Опитвам да се провра през решетките и бедрото ми се заклещва, което предизвиква бурен смях.

— През живота си била ли си някога безотговорна? — пита ме Скай.

— Не мисля.

— А си толкова забавна.

Скай ме хваща подмишниците и се напъва да ме издърпа, без да спира да се смее. Най-сетне ме освобождава от капана на железните решетки и двете се стоварваме на асфалта.

— Хайде да увием само портите.

— Дали на Ксандър ще му се види толкова смешно, колкото на нас?

Нямам представа.

— Със сигурност.

Въпреки тъмнината успяваме да увием решетките с тоалетна хартия. Боже, не знаех, че детинщината е толкова забавна. Трябва ми около минута, за да осъзная, че ръкоделието ми се вижда по-добре, и още една, за да видя, че се дължи на охранител с фенерче зад нас.

— Забавлявате ли се, дами? — прочиства гърло той.

— Да, изключително много — заявява Скай, преди да се обърнем и да срещнем неодобрителния поглед на охранителя. — Колко яко! Имат си кука под наем.

— Кука под наем, която знае телефона на полицейското управление — смръщва вежди той. — Хайде да отидем да си поговорим с господин Спенс.

При всички положения този развой на събитията би трябвало да помрачи вечерта ни. Само че не успява. Вероятно защото ми се вижда малко нереалистично как така Скай и аз седим в тъмното с ролки тоалетна хартия. Много по-реалистична ми изглежда срещата с господин Спенс на верандата му. Въпреки това не мога да спра да се смея.

— Какво бихте желали да направя, сър? — пита го куката под наем.

Господин Спенс ме поглежда и накланя глава на една страна. Дали ще си спомни, че ме е виждал? Глупости. Аз съм просто едно име, минало през ума му преди седмици. Така че когато казва: „Кейман? Нали?“, усмивката се изтрива от лицето ми.

Кимвам. Помни, разбира се. Аз символизирам бунта на сина му. Аз съм последното момиче, което господин Спенс би одобрил. Името и лицето ми вероятно са гравирани в паметта му.

— Номер на сина ми ли погаждаш?

Кимвам отново и той се засмива.

— Ще бъда честен. Досега на нито един от синовете ми не са му правили номера с тоалетна хартия. — Обръща се към куката под наем. — Всичко е наред, Брус. Момичета, защо не влезете?

Поглеждам към ролките тоалетна хартия в ръцете ми и ме обхваща паника.

— Не, няма нужда. Ще тръгваме. Ако ни дадете чувал за боклук, ще почистим и портата.

— Не. — Махва с ръка. — За тази цел имаме служители по поддръжката. И настоявам. Трябва да влезете.

— Късно е. Ние…

— Кейман?

Гласът на Ксандър ме лъхва като гореща вълна. Бузите ми почервеняват. Той идва до вратата, облечен в тениска и долнище на пижама. Боже, дори пижамата му изглежда скъпа. Поглежда към тоалетната хартия в ръцете ми, после към ролките в ръцете на Скай.

— Беше предизвикателство — избълвам. — Планът не включваше да ни хванат.

Скай започва да се кикоти и аз не успявам да сдържа смеха си. В неговите очи също проблясва весело пламъче.

— Влизайте. Тес направи горещ шоколад. Сигурно е останало малко.

Не съм убедена, че трябва да знам коя е Тес, но и не питам. Унижението с тоалетната хартия ми стига за тази вечер.

— Не, благодаря. Наистина, тъкмо си тръгвахме.

— Настоявам — набляга Ксандър.

Скай се засмива силно, та чак изхърква. Несъмнено, защото Ксандър звучи точно като баща си. Приятелката ми мълчи и оставя аз да реша как да действаме по-нататък. Поглеждам бащата и сина, които ме гледат с очакване, скръстили ръце и свили вежди по един и същи начин. Тази прилика ме кара да се запитам дали аз приличам на баща ми. Защото макар да изглеждам като майка ми, характерите ни нямат нищо общо.

 

 

Кухнята е огромна. Плотовете са мраморни, решени в неутрален нюанс. Има голям остров. Хладилникът е по-голям от всички, които някога съм виждала. По-скоро прилича на хладилна витрина в магазин.

Баща му ни последва в кухнята.

— Тес си тръгна, но съм сигурен, че ще се справите и сами. — Тес явно е готвачката. — Лека нощ. Александър, не стойте до много късно.

Баща му излиза от помещението, а Ксандър се запътва към печката и вдига чайника.

— Празен е.

— Няма нужда, добре сме си.

— Не, ще се справя. Някъде тук трябва да има какао на прах.

Започва да рови из шкафовете. Явно няма да се успокои, докато не си направим горещ шоколад. Отивам до печката, напълвам чайника с вода и се втренчвам в копчетата. Скай идва да ми помогне да ги дешифрирам. Завъртаме няколко, натискаме други и най-сетне котлонът започва да се нагрява.

Ксандър все още претърсва кухнята за горещ шоколад на прах. Явно никога преди не е влизал тук — отваря врати на шкафове, без да знае какво се крие зад тях. Най-сетне изважда буркан от дъното на един шкаф и възкликва „Аха!“.

— Някога през живота си поглеждал ли си в тези шкафове? — питам го.

— Разбира се.

— Хайде да поиграем на една игра. Скай ще назовава кухненски пособия. Който ги намери пръв, печели.

— Печели какво?

— Правото да се фука.

— Това е моята къща. Ясно е кой ще победи.

— Докажи го, богаташче. Тес я няма, за да ти приготви бутилката с мляко.

— О, давай тогава. Играем.

Усмихвам се. Лесно мога да се ориентирам във всяка кухня. Особено ако я е подреждал готвач — тогава всичко е на практично и леснодостъпно място. Готварските пособия са близо до печката, а чашите — до мивката. Всичко е под контрол. Кимвам на Скай.

— Добре — усмихва се тя. — Ще започнем с нещо лесно. Шпатула.

Ксандър хуква към острова и започва да рови из чекмеджетата. Аз отивам до печката и отварям чекмеджетата от едната й страна. Намирам шпатулата за секунди и се обръщам победоносно с трофея в ръка.

— Кейман печели първи рунд — отсъжда Скай и Ксандър вдига глава, за да погледне към мен.

— Добре, втора вещ. Купа за зърнена закуска.

— Не е честно — възроптавам. — Много добре знаеш, че е наясно с местонахождението им.

И, естествено, той ги намира в шкафа до килера.

— Решаваща точка — провиква се Скай. — Намерете ми гевгир.

Засмивам се при вида на Ксандър. Лицето му направо крещи, че няма представа какво е това. Втурвам се към мивката. Трябва да е в някой от шкафовете под нея. Тъкмо стигам и две ръце ме сграбчват за кръста и ме издърпват оттам. Ксандър се намества пред шкафа, който щях да отворя, и започва да рови вътре. Навеждам се и се опитвам да го избутам.

— Мамиш — отбелязва.

— Аз? Ти мамиш!

Само че той е непоклатим. Не успявам да го избутам и сега вече рови из рафтовете.

— Прилича на купа с дупки — провиква се Скай.

— Най-добрата ми приятелка играе срещу мен!

Обвивам кръста на Ксандър с ръце и се опитвам да го издърпам. Чайникът на печката започва да свири и Скай го сваля от котлона.

— Намерих го! — Ксандър вдига гевгира във въздуха, а аз подскачам, за да му го отнема. Хващам предмишницата му и пробвам да я сваля надолу, но той ме прегръща със свободната си ръка и ме притиска до гърдите си. — И победителят е Ксандър!

— Мамите! И двамата!

Той си прочиства гърлото и започва гръмко:

— Искам да посветя победата си на върховното си познание на кухненския пейзаж и посудата, която съм използвал многократно. Ако не беше… — Ксандър спира по средата на изречението и казва: — О, здрасти, мамо.

Веднага опитвам да сваля ръце от гърдите на Ксандър и да се откъсна от прегръдката му. Той оставя гевгира на плота и вместо да ме пусне, ме обхваща по-здраво.

— Мамо, това са Кейман Мейърс и приятелката й Скай.

Обръщам глава към нея, защото тялото ми е приковано в обятията на Ксандър. Страх ме е какво ще видя на лицето й. Страх ме е, че най-сетне ще се изправя пред съпротивата на връзката ни от негова страна. Но изражението на майка му (която изглежда прекалено млада, за да му е майка) е мило. Косата й е руса, а очите — сини. Сега вече ми се изяснява на кого прилича Лукас. Ксандър сякаш не е взел нищо от външния вид на майка си. След секунда обаче тя се усмихва и осъзнавам, че най-малкият й син е взел най-хубавата си черта от нея.

— Радвам се да се запознаем, момичета. Кейман, чувала съм много за теб.

— Здравейте, госпожо Спенс. Синът ви отказва да ме пусне, защото е измамник, но ми е много приятно да се запознаем.

Ксандър най-сетне отпуска хватката си и аз залитам няколко крачки в опит да прикрия виенето на свят.

Госпожа Спенс вдига руло тоалетна хартия от плота и се почесва по носа.

— Можеш да попиташ Кейман за това — отбелязва Ксандър.

Чудесно, сега трябва да обясня проявата си на вандализъм и на майка му?

— Синът ви ме повика по спешност и аз веднага долетях с тоалетната хартия.

По лицето й се изписва объркване.

— Шегува се, мамо.

— А, да. Легендарното чувство за хумор, за което ми разказа.

Божичко, какво по-точно са си говорили за мен?

— Е, радвам се, че караш сериозното ми момче да се засмее. — Леко стисва ръката ми майка му, след което потупва сина си по бузата. — Лягам си. Винаги си добре дошла, Кейман.

— Лека нощ, мамо.

Ксандър изважда няколко чаши, сипва в тях по няколко лъжици шоколад на прах и ги долива с гореща вода.

— Не е като шоколада на Еди, но ще свърши работа.

— Има ли баня наблизо? — пита го Скай. — Или десет?

— Най-близката е отвъд тази арка. Първата врата в дясно — усмихва се той.

— Благодаря.

Двамата с Ксандър оставаме сами в кухнята. Облегнали сме се на плота и бедрото му докосва моето, когато той се пресяга за лъжица. После ръцете ни се докосват, защото посягаме към една и съща чаша и сетне едновременно се отдръпваме от нея.

— Твоя е — казваме в един глас и се засмиваме. Той отпива от горещия шоколад и плъзва чашата към мен.

Телата ни се допират на всички възможни точки — рамене, лакти, бедра — чак до краката. Усещам всяко малко негово движение.

— Убиваш ме — казва задъхан.

— Съжалявам — отстъпвам крачка, но той ме сграбчва за лакътя и ме завърта с лице към себе си. Сега цялата предна част на телата ни се докосва. Поемам си дъх, за да прогоня излъчващата се от мен топлина. Подпира ме на плота и ме придърпва с длан на кръста. Имам чувството, че ще остави отпечатък върху кожата ми.

Опитвам се да съсредоточа погледа си върху яката на тениската му.

— Кейман?

— Да?

— Изглеждаш ужасена. Това плаши ли те?

— Повече от всичко?

— Защо?

— Защото не си взех ментовите бонбони.

— Хайде пробвай с истинския отговор…

— Защото ме е страх, че играта приключва, ако ме хванеш.

Не мога да повярвам, че го признавам гласно пред него, след като го отричах дори пред себе си. Но той ме предизвика. Винаги успява да ме предизвика.

Пръстът му се плъзва по скулата ми и сърцето ми заплашва да изскочи от клетката на гръдния ми кош. От бузата до врата ми нервите се възпламеняват.

— Игрички ли си играем? — казва.

Усмихвам се. Репликата от втората ни среща. Поглеждам го и устните му се прилепват към моите. Сякаш само това бе чакал — един мой поглед. През цялото ми тяло преминава електричество. Целува ме нежно с устни, топли колкото ръката му.

Точно когато си мисля и аз да атакувам, чувам как Скай си прочиства гърлото.

— Е, ще взема горещия шоколад за из път. Ще ти върна чашата друг път.

Отдръпвам се и се опитвам да избутам Ксандър, но той не поддава. Не искам да бъда груба и Скай ми махва с усмивка, за да ми покаже, че не се сърди.

— Ще я закарам вкъщи — казва й Ксандър, без да отлепя поглед от мен. Очите му горят. И двамата чуваме как Скай излиза от кухнята. Той ме хваща за кръста и ме вдига на плота. Обвивам крака и ръце около него и притискам устните си в неговите. Този път всичко е по-наситено. Желанието ми е по-ясно изразено.

Езикът му намира път до моя, а ръцете му ме придърпват колкото е възможно по-близо. Има вкус на солен шоколад. Оставям ръцете си да погалят гърба му през тениската и да се спрат на всеки прешлен от гръбнака му. Емоциите превземат тялото ми. Изненадана съм, че тъгата успява да избута всички останали чувства на заден план. Единствената емоция, която се опитвах да потисна цяла нощ.

На път съм да се разплача, затова притискам чело в извивката на врата му с надеждата, че ще успея да прогоня сълзите. Ксандър се опитва да се откъсне, вероятно за да ме погледне в очите, но аз не го пускам. Погалва гърба ми с ръка.

— Кейман? Какво има? Съжалявам. Много ли прибързах? — Хваща ме за кръста и ме сваля от плота.

— Не, не е това.

— Съжалявам.

— Не си направил нищо лошо. Просто лош момент, в който отрицанието ми реши да се оттегли.

Не знам дали разбира какво казвам. Гласът ми е пресипнал.

— Кажи ми. Какво е станало?

— Може ли просто да ме прегърнеш за минутка? — Ще пробвам да се овладея, преди да се опитам да му обясня.

Ксандър си поема дълбоко дъх и обвива ръце около мен. Помежду ни няма и милиметър разстояние. Мислите, които трябваше да ме тормозят цяла вечер, ме заливат, и единствено присъствието на Ксандър ме спасява.

Ами ако мама наистина е бременна? Едно бебе ще ни съсипе. Не можем да си го позволим. И какъв човек е Матю? Ще избяга ли, след като научи? Как е възможно майка ми да допусне една и съща грешка два пъти? Ако досега имах малка частица надежда, че ще напусна магазина и да започна свой собствен живот, едно бебе ще направи мечтите ми на пух и прах.

По бузата ми се спуска сълза. Изтривам я набързо.

— Плашиш ме, Кейман. Какво има?

— Майка ми.

— Добре ли е? — В гласа му личи тревога.

— Може би е бременна.