Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (14)

Четиринайсета глава

— Това твоят хотел ли е? Не че не искам да ставам камериерка, като порасна — подхвърлям на Ксандър, докато паркира колата.

— Дори и да искаш, едва ли ще се получи. Работата им е много тежка.

Понечвам да отвърна със саркастичен коментар, но съм прекалено изненадана от изказването му и нищо не ми идва наум. Спира колата отпред и излиза. Тръгвам след него.

— Не е свързано с хотела. Като изключим факта, че действието се развива тук — подхвърля той.

— Действието на REDRUM ли?

— Какво?

— Не си ли гледал „Сияние“ по романа на Стивън Кинг?

— Не.

— Джак Никълсън? Който бавно изперква?

— Не.

— Не бива да го гледаш, особено след като семейството ти притежава хотели. Не бих ти го препоръчала. Хорър, чието действие се развива в хотел. Адски. Е. Страшен.

— И какво въобще означава тази дума?

— Убийство, прочетено наопаки — обяснявам и завършвам с три предупредителни удара: — Дум, дум, дум.

Хвърля ми един от онези „ти сериозно ли говориш“ погледи.

— Звучи ужасяващо.

— Край. Трябва да гледаш филма. Не ми пука дали после ще можеш да стъпиш в хотел. Ще го гледаш.

Ксандър подхвърля ключовете на пиколото до входа и отваря вратата. Лобито е прекрасно. Луксозни мебели, огромни растения, лъскави плочки и… размер, по-голям от нашия апартамент. Хората на рецепцията ни посрещат с усмивки.

— Добър ден, господин Спенс.

Той им кимва и ме повежда по коридора, докосвайки леко кръста ми с длан. През цялото ми тяло преминава тръпка. Стигаме до златисти врати на асансьор, Ксандър натиска бутона за нагоре и дръпва ръката си от гърба ми. В асансьора действително има служител, облечен в син блейзър с големи златни копчета. Поздравява и двама ни и аз му махвам. Натиска копчето до цифрата двайсет. Асансьорът се изкачва ли, изкачва и накрая достига дестинацията със звън.

Слизаме в просторен коридор, който води до една-единствена врата. Нямам представа какво има зад нея и какво общо има пентхаус апартаментът с откриването на призванието ми в живота.

Ксандър изглежда много развълнуван, докато отключва и отваря вратата. Вътре ни очаква голям и шумен хаос. Няколко души настройват внушителни бели прожектори. Две-три жени оправят възглавниците на дивана. Мъж с огромен фотоапарат на врата анализира различни места в апартамента и на всеки няколко минути изважда черна пръчица от джоба си и натиска някакво копче.

— Какво правим тук? — питам Ксандър.

— Това е фотосесия. Баща ми иска да обнови снимките на стаите и ме изпрати да наглеждам процеса. — Изважда фотоапарат от един калъф, монтира обектива и ми го подава. — Ще правиш, каквото прави и фотографът. Ще бъдеш негов асистент.

— Предупреди ли го, че момиче, което си няма представа от фотография, ще му се пречка през целия ден?

— Да. — Ксандър се приближава и бавно прехвърля каишката на апарата през шията ми и същевременно освобождава косата ми. Правя всичко възможно да не въздъхна. Ксандър ухае на скъп сапун и хубав перилен препарат. — Поласкан е, че някой има желание да се учи от него.

— Щом казваш.

Телефонът му иззвънява и той отстъпва, за да се обади.

— Как така къде съм? — Изведнъж гласът му става студен и строг. — Да, на фотосесията. Където ме помоли да бъда… Ами днес реших да… Добре… Да… Не, имам си планове за вечерта. Добре. — Затваря, без дори да каже „чао“.

Повдигам вежди и поглеждам към телефона му.

— Баща ми. — Свива рамене, сякаш студенината по телефона е била просто поза.

— Господин Спенс — обръща се към него фотографът. — Ако сте готов, да започваме.

— Само да се преоблека.

Да се преоблече?

В негово отсъствие фотографът ме привиква и ми показва няколко базисни функции на фотоапарата и ме насочва как и кога да снимам. Ксандър се връща, облечен в костюм, с който направо блести. Костюмът заедно с консервативната прическа му придават вид на доста по-възрастен от седемнайсетгодишен. Взема списание от масата и сяда на дивана. Шегата настрана, никога не съм виждала човек, който изглежда толкова добре в костюм, фотографът го щраква няколко пъти и започва да го насочва. Петнайсетина снимки по-късно се обръща към мен:

— Защо не пробваш и ти да му направиш няколко снимки, докато аз подготвям следващите кадри? — И се запътва към кухнята (хотелската стая разполага с кухня), където започва да размества разни неща.

— Не спомена, че ти ще си моделът.

— Не ти ли казах, че баща ми иска да ме направи лице на бизнеса? — Поглежда надолу. За пръв път виждам бузите му да поруменяват. — Малко е смущаващо, но се оказа, че снимки, на които има живот, привличат хората повече.

— Значи лицето ти ще бъде по флаери и така нататък?

— Най-вече в сайта ни, но да, на флаери също.

Сайт. Защо нашият магазин си няма сайт? Усмихвам се и прилепвам визьора към окото си.

— Добре, секси. Давай.

Оказва се, че заснемането на Ксандър си има позитиви — през визьора на апарата мога да го гледам колкото си искам, без да изглеждам маниачка. С течение на времето се научавам как да приближавам образа и да фокусирам кадъра върху усмивката или очите му. Кожата му е невероятна. Косата му е точно толкова бляскава, колкото трябва да бъде. Освен това е леко начупена и стои идеално на една страна.

Позволяват ми да аранжирам няколко кадъра. Заигравам се със светлината, нахлуваща през прозорците. Първо правя няколко много светли снимки, като окъпвам лицето му в слънчеви лъчи, после снимам и няколко тъмни кадъра — сякаш е в сянка, акцентирайки на всички линии и чупки. Заснемам и няколко с океана за фон. Гледката от апартамента е направо перфектна.

— Отпусни се, Ксандър — нареждам в един момент.

— Какво? Че аз съм си отпуснат.

— Прекалено си делови. Нали целта на тези снимки е да изглеждаш, все едно си на почивка? Направи го.

— Облечен съм в костюм. По-скоро съм на бизнес среща или нещо такова.

— Бизнес среща за бастуни?

— Ей. — Ксандър се засмива, а фотографът и аз правим по още някоя снимка.

Точно когато си мисля, че фотографът е заснел всички необходими кадри (че и отгоре), се отваря вратата на стаята и в нея влиза мъж на средна възраст. И без сподавените под мустак псувни на Ксандър щях да разбера, че е баща му. Приликата им е очебийна. И двамата имат кафяви очи, светлокестенява коса, високи скули и плътни устни. И двамата се държат по един и същи начин — сякаш притежават света. Погледът на баща му обхожда стаята и се спира на мен.