Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (37)

Трийсет и седма глава

На път към магазина в мен се борят няколко емоции. От една страна е непоносимият гняв към майка ми, задето ме е лъгала цял живот. От друга — непробиваемата мъка на разбитото ми сърце, която ме тласка да се хвърля в обятията й, да призная колко е била права и да я моля да излекува тъгата ми.

Майка ми стои зад касата като статуя. Сякаш през цялото време ме е чакала. Лампите са изключени и единствено няколко светещи рафта разреждат тъмнината. Сред заобикалящите я кукли лицето й изглежда почти безжизнено.

— Съжалявам — казва. — Не бях честна.

— Тази вечер бяха там — отронвам с дрезгав глас. Гърлото все още ме боли.

— Кои?

— Родителите ти.

Лицето й се сгърчва от шок, последван от опустошение. Майка ми отпуска глава в ръцете си на плота, но аз съм прекалено заета да съжалявам себе си, за да ми стане жал за нея. Подминавам я, изкачвам стълбите и влизам в стаята си, затръшвайки вратата.

През живота си съм виждала много счупени кукли. Някои поражения са малки — липсващо пръстче например, а други са със спукан череп или счупен крайник. Но нищо не е съизмеримо с това колко счупена се чувствам аз в момента. Вината си е моя. Бях наясно, че сме от тотално различни породи. Защо си позволих дори беглата надежда, че мога да се превърна в част от неговата?

Преобличам се с анцуг, свивам се на леглото и най-сетне пускам натрупалите се в мен сълзи да излязат като ридание.

Някой чука на вратата ми, но не му обръщам внимание. Това, разбира се, не спира майка ми да влезе в стаята. И защо би я спряло? Очевидно тя не проявява и капчица уважение към чувствата ми. Избърсвам си сълзите и опитвам да упражня контрол върху дишането си. Майка ми сяда зад мен на леглото.

— Няма добро обяснение за решението ми да не ти казвам кои са родителите ми. Навярно малка част от мен се е уплашила да не поискаш техния живот. Да не потърсиш от тях всичко, което аз не успях да ти осигуря.

Ако ме беше оставила на мира, вероятно щях да се сдържа. Но вече не мога да потуша огъня в гърлото си.

— Защо си тръгна? Какво направиха?

— Не съм си тръгнала, Кейман. Те ме изхвърлиха. Отрекоха се от мен. За това не съм те излъгала. Но съжалявам. Наистина съжалявам. Можех да бъда по-открита с теб. Бях ядосана на родителите ми, с наранено честолюбие. И не им дадох шанс да се сдобрим, дори когато го поискаха. Просто изчезнах.

— И ми внуши чувство за вина, задето запазих Ксандър в тайна? Каза ми, че не струвам нищо. Че госпожа Далтън и семейството й ме мразят.

— Съжалявам.

— И госпожа Далтън знае коя си? Не разбирам.

— Знае историята ми, но се съмнявам да познава родителите ми. Явно през цялото време е пазила тайната ми.

— Питам се дали някога ще мога да ти се доверя отново. Ядосана съм.

— Разбирам. Надявам се да успееш, но те разбирам.

— Ксандър не е идеален, но е мил и се държеше добре с мен. И ти не му даде шанс. Той не е баща ми. И аз не съм ти. Няма да забременея и да избягам.

— Знам — кимва тя, след което стрелва ръка към корема си и си поема дълбоко дъх.

— Какво има?

— Нищо, добре съм. Имам нужда от… — Става, помайва се из стаята и накрая се подпира на стената.

— Не изглеждаш добре. — Изправям се и аз.

— Трябва да си полегна. — Понечва да тръгне, но залита и се подпира на стола до бюрото.

— Мамо. Нещо не е наред.

Тя се хваща за стомаха и изхвърча от стаята ми. Следвам я в банята, където тя едва успява да се добере до мивката, за да повърне. Всичко се обагря в червено.

— Мамо! Това кръв ли е?

Избърсва си устата с ръка и започва да кашля.

— Случвало ли се е преди?

Поклаща глава.

— Добре, отиваме в болницата. Веднага.

Кръстосвам коридора в очакване докторът да ми каже как е майка ми. Тук съм от два часа. Едва не припадам, когато най-сетне излиза от стаята. Оглежда се наоколо и накрая пита:

— Само ти ли си?

— Дали съм само аз? — Не разбирам въпроса му.

— Има ли още някого с теб?

— О, не, само аз съм. — Чувствам се зле. Защо не се обадих на Матю? Той трябваше да е тук. Има правото да знае. Обещавам си да намеря номера му и да му звънна веднага щом приключа с доктора. — Майка ми добре ли е?

— Вече е по-добре. Пуснахме й някои изследвания и й дадохме нещо, за да поспи.

— Ами… — Колебая се как да продължа. — Бебето добре ли е?

— Бебе? — Очите му се разширяват и той забива поглед в клипборда. — Казала ви е, че е бременна?

— Не. Но си помислих, че е възможно.

— Не, не е. Ще пуснем обаче кръвни изследвания, за да сме сигурни.

Срам ме е от залялото ме облекчение. Ала то не трае дълго, защото осмислям думите на лекаря. С нея се случва нещо далеч по-сериозно. Притеснението бързо измества срама.

— Болна ли е?

— Да, и в момента се опитваме да разберем от какво. Хубавото е, че отхвърлихме по-сериозните заболявания. — Потупва ме по рамото, сякаш така ще ме успокои. — Скоро ще разполагаме с повече информация.

— Може ли да я видя?

— В момента спи. Нуждае се от почивка. Но обещавам да те извикам, щом се събуди. — Млъква и се оглежда. — Не бива да си сама в такъв момент.

Но съм. Майка ми е всичко, което имам.

— Нямам мобилен телефон.

— Има ли телефон, на който да се свържем с теб?

За разлика от всеки тийнейджър, когото познавам, в много притеснителни моменти ми е липсвал телефон подръка. И независимо от всепоглъщащото желание да отида в чакалнята и да заспя в някое старо кресло, за първи път ме обзема чувството, че ще умра без телефон. Хрумва ми да отида у Скай. Ами ако тя не е вкъщи? А и живее десет минути по-далеч от болницата от мен. Вижда ми се непосилно да съм с десет минути по-далеч от майка ми. Съобщавам му номера на телефона в магазина и си тръгвам.

Прибирам се право вкъщи, сядам до телефона и чакам. Няма да стане така. Мозъкът ми трябва да е зает с нещо. В магазина винаги се намира какво да се прави. През всичките ми години никога не се е случвало да почиствам рафтовете в един часа през нощта. След известно време стигам до витрината, оставяйки след себе си цяла стена с блестящи рафтове. Потънала съм в пот. Подхващам другата стена. На средата намирам табелка с име на липсваща кукла. Кари. Оглеждам всички рафтове, но не я намирам. Сигурно майка ми я е продала днес и е забравила да прибере табелката в чекмеджето за следващата ни поръчка.

Излишно е обаче да поръчваме Кари. Тя е от разпространените кукли и очаквам да имаме поне още две на склад. Кари е спящо новородено бебе със спокойно лице. Всички я харесват. Дори аз я смятам за сладка, а това си е постижение, защото почти всички други кукли ме плашат.

Отивам в склада и на втория рафт виждам три кутии с етикет „Кари“. Достатъчно ниско е, за да ги стигна без помощта на стълба. Грабвам първата и на мига разбирам, че е празна. Отварянето на капака само потвърждава подозренията ми. Вземам втората кутия. Празна. Свалям всички кутии, независимо от етикетите по тях, и скоро подът е покрит с опаковъчен материал. В тях няма нито една кукла.

Вече знам точно от колко време се нуждае човек, за да провери цяла стена с кутии за кукли. Четиресет и пет минути. Сядам на пода и заравям лице в коленете си. Винаги съм смятала, че подкрепям майка ми, че споделям теглата й, че правя повече от достатъчно да управлява магазина. Става ясно обаче, че през цялото време тя се е справяла сама. Защо се беше затворила за всички в живота си?

Защо аз правя същото?

Грабвам телефона и набирам номер.

— Ало? — Чувам сънен глас след четири позвънявания.

— Имам нужда от теб.