Лорен Фуше
Между небето и Лу (6)

3 ноември

Жо, остров Гроа

Соаз, млада усмихната брюнетка, държи „Пристанът“ — последното кафене преди Лориан. Последно е, понеже е в края на наклона, на няколко метра от кея, откъдето се тръгва към голямата суша. Не е родена тук, идва от другата страна, но моряците я приеха. Спечели си уважението им през студените зимни сутрини, когато поднася кафе на гроасците, отиващи на работа в Лориан, през топлите летни нощи, когато се справя с фирканите платноходкаджии и пияните туристи.

Настанявам се на терасата, преди да замине първият кораб, за да не изпусна сина си. Тъпо е да се разделяме с недоразумение. Тази нощ, между два кошмара, реших да подаря на децата по един спомен от теб. Ти носеше часовника Jaeger-LeCoultre на баща ти, той ще изглежда чудесно на китката на Сириан. Перлите на майка ти ще бъдат за Сара. Запазвам двата ти пръстена, сапфира и рубина, за осемнайсетата годишнина на Пом и на Шарлот. Сложих си твоя часовник, да не би да го изгубя, така че нося два, ще си помислят, че превъртам. Харесва ми, но предпочитам онзи плоския, дето ми го подари за трийсетата годишнина от сватбата ни.

Поздравявам редовните посетители на барчето. „Уест Франс“ и „Телеграм“ се прехвърлят от ръка на ръка.

— Кафе? — предлага Соаз.

— Шампанско!

Отбелязвам събитието с любимото ти питие. Предаването на притежанието на твоя часовник е събитие.

— Нося ти го — казва тя, без да трепне.

Връща се и поставя висока чаша пред мен. На табличката има още една, в нея е сипано съвсем малко.

— Не бива да пиеш сам — казва Соаз и се чуква с мен.

— За Лу — обявявам аз.

— За Лу!

Соаз имаше голямо куче, Торпен, което бе отровено от някакви тъпаци. Ти изплува от твоята мъгла и изръмжа, че трябва да ги утрепят и тях, око за око, отрова за отрова. Реших, че умът ти все още е наред.

Влиза турист и поръчва бяло вино. Соаз му донася. Той се мръщи:

— Това е мини бяло вино, аз искам едно нормално.

Тя му сипва втора чаша и уточнява:

— Това е нормалното за тук, шестдесет грама.

— В Лориан чашите са по-големи!

— Съдържат по двеста грама и са по-скъпи. В Гроа виното се поднася в малки чашки. Когато навремето моряците обикаляли по кръчмите, така харчели по-малко пари.

 

 

Седнал пред пристанището, чакам нашия син, Лу. Слушам шума на вятъра във въжетата на мачтите, разговорите на съседите, звъна на чашите. Пешеходци минават по кея, островитяните са с ръце в джобовете, туристите са натоварени като магарета. Коли влизат в хангара на кораба. По стълбите се качват пасажери. Сириан го няма. Корабът се отделя от кея. Плащам си сметката.

— Ще се върна след малко!

 

 

Привързал съм стик към скутера. Аз съм единственият лекар на света, който мрази голфа. Не се хваля: може да ме отпишат от Съвета на Гилдията. Не разбирам какво удоволствие изпитват колегите, като си натоварват гърба и си възпаляват рамото и лакътя. Това е извратена игра, от която се получават инфаркти, кардиолозите я обожават. Има само един плюс: освежава. Тази сутрин съм сам на канарата. Взел съм топки за упражнения, мога да удрям с всички сили.

 

 

Връщам се при Соаз, когато трябва да потегли следващият кораб. Оглеждам пристанището. Лоик, когото ти наричаше „красивия касапин“, пие кафе на бара. Забелязва двата часовника на китката ми.

— Ще подаря този, дето е от бащата на Лу, на Сириан — обяснявам аз.

Лоик, с когото заедно сме търкали гащи в училищните чинове, вдига чашата си.

— За този миг!

Така е на Гроа: няма сълзливост, а истински чувства, няма приказки, а действия, няма самота, а солидарност. Раждаш се, умираш, а между двете плаваш, обичаш, ловиш риба, биеш се, все между небето и водата. Зеленото туинго на Маел спира при нас. Сара слиза от него. Когато ме вижда, лицето й светва.

— Търсех те да се сбогуваме, страх ме беше да не те изтърва. Обаждах ти се двайсет пъти. Това правоъгълното нещо в джоба ти е телефон, като звъни, трябва да кажеш ало.

Поръчвам две чаши шампанско. Нищо че не е от любимата ти марка. Веднъж, на един празник, на който поднесоха великолепно „Дом Периньон“, ти очарователно сви устни и попита: „А нямате ли Mercier Blanc de Noirs?“. Помислих, че сомелиерът ще получи удар.

Сара съзира приятелката си от детинство Мораг и я поздравява, не обръща внимание на сенките под очите ми, чуква се с мен. Шашнати туристи, нямащи представа, че съм й баща, ме изпепеляват с погледи.

— Имам подарък за теб — казвам аз.

Пъхам ръка в джоба си, твоята перлена огърлица се изсипва на масата. Сара се усмихва. Перлите не биха подхождали на други млади жени. На нея ще бъдат ослепителни. Приятно ми е да подаря на нашата дъщеря сред шума на потеглянето, сред риболовните кораби и платноходите, това колие, предавано от поколения в твоя род. Една от твоите баби пожелала да я погребат с него, но семейният съвет отхвърлил искането й.

— Когато бях мъничка, мама тайно ми ги даваше на рождените ми дни, за да си ги нося под дрехите в училище.

— Така ли?

Тая шантава идея — да повериш ценно колие на едно хлапе — е тъкмо в твоя стил.

— Ще ми помогнеш ли?

Сара повдига косите си, за да си открие врата. Закопчавам огърлицата. Умопомрачителна е, също като теб. Стягам се, за да не се размекна пред дъщеря ни.

— По-добре се качвай — казвам аз. — Чакам Сириан. Искам да му подаря часовника на твоята…

— Те вече заминаха, татко.

— Невъзможно, бях тук при първия кораб!

— Тази сутрин отидох до хотела. Караха се. Сириан искаше да вземе редовния кораб, Албан — таксиметровия. Аз й се подиграх. Обясних й, че таксиметровият е за спешни случаи. Тя ми отвърна, че за нея било спешно да напусне острова.

Свалям часовника и го оставям на масата.

— Поверявам ти го, Сара. Иначе може да побеснея и да го метна в морето.

— Ще го пазя до деня, когато ще му го подариш.

— Тъпакът може да откаже. Дай му го ти.

Тя го пъхва в дамската си чанта.

 

 

Дъщеря ни се качва, подпирайки се на бастуна. Синът ни пердаши към Париж с черния си танк. Къде си ти, моя малка Лу? За кое небесно тяло-смърт си привързана? Корабът изсвирва, за да оповести заминаването си. Чува се из целия остров, за миг всеки замръзва неподвижно, после продължава заниманието си. Който види Гроа, ще познае радостта — казва пословицата. Не е малко да се знае, че една приказно красива млада жена с перлена огърлица на шията и бастун в ръката плава към континента и те оплаква. Можех да си заложа главата, че е забравила Патрис. Ти знаеше ли, че не е така?

 

 

Сириан, по пътя между Лориан и Париж

Карам, стиснал волана с две ръце, бесен съм. Залепвам се за тъпите малки колички, които карат вляво, заслепявам ги с фаровете, разкарайте се, шибани кифли, освободете пътя, имам повече коне под капака от вас.

Знаех си, че ще ми липсваш, мамо, но не подозирах, че отсъствието ти ще е тъй пронизващо. Ще ми се да размажа мутрите на всички. А не съм побойник. Единственият път, когато се бих, беше на сватбата на една от племенничките ти. Понеже някакъв пиян скапаняк от другия род се подигра на недъга на сестра ми. Идиотът мярна Сара, изблещи очи и изплези език като вълка на Текс Ейвъри. После я видя как ходи. И презрително каза на приятеля си: „Красавица е, обаче ходи като разглобена кукла на конци. По хоризонтала става, но по вертикала е no way^[1]“.

Юмрукът ми се стовари право върху носа на онзи. Чу се приятен звук, когато премаза хрущяла, шурна кръв. Пичът се просна, приплаквайки. Наредих на приятеля му да го разкара и поясних, че съм братът на Сара, а отвратителното му изказване е достигнало до ушите ми. Изчезна, подвил опашка, с червена носна кърпа под разбития нос. Цяла седмица ме боля ръката.

Ако можех да ступам някого днес, щеше да е известно облекчение. Съжалявам, че взех таксиметровия кораб, отстъпих пред настояването на Албан. Не съм простил на Гроа, че те отне от мен, мамо. Поговорката гласи: „Който види Гроа, вижда кръста си“, ще рече: Гроа е завинаги. Докато живеехте на „Монпарнас“, обядвах с теб веднъж седмично и ти доверявах всичко, а ти се смееше заразително. После мръсникът Систола те отведе на своето камъче посред водата, на своя остров с феите и магьосниците и аз останах сам. Систола е медицинското название на съкращението на предсърдията и камерите на сърцето, още в юношеските си години кръстих така баща ми. Свиване, яд, буря. Систолата ръководеше всички с палката си. Само старшата сестра му се опъваше, да не ти е изменил с нея? Той обича само теб, Гроа, пациентите, приятелите си, Сара, Пом и Маел. Цял живот лекува сърцата на другите, но той самият няма сърце. Не съм спасявал животи като него, аз продавам висококачествено оборудване за бани. Чувах го да казва на един свой приятел: „Дъщеря ми кара хората да мечтаят с нейните филми, а синът ми им дава възможност да пикаят в неговите кенефи“.

Не ми беше леко, като видях Маел в църквата. Пом толкова прилича на нея. Никога няма да се върна на този остров. Ще поръчвам всяка година в Париж по една заупокойна служба за теб. Ще помествам съобщение във вестник „Фигаро“. Ще си спомням хубавите неща. Ще забравя Систолата. Как е могъл да ти изневери? Как си могла да продължиш да го обичаш?

 

 

Жена ми дреме на седалката до мен. Тя е вярна и силна, помогна ми да се съвзема след провала на приемния изпит в Политехниката. Никога нямаше да се оженя за нея, ако не беше забременяла. Албан беше толкова щастлива, когато ми съобщи, че чака дете. Не беше се усмихвала така истински от смъртта на брат си. Ако й бях казал да абортира, щях да я съсипя. Според всички аз бях мръсникът, зарязал бременната Маел, а в действителност мечтаех да се оженим и да отидем в Париж. Исках да играя добрата роля, да бъда развълнуван съпруг, силен баща, свестен мъж.

 

 

Шарлот дреме отзад. Опла сънува и мърда лапи. Тананикам си:

— Oh Danny boy, the pipes, the pipes are calling, from glen to glen, and down the mountain side.^[2]

 

 

Албан се надига на седалката и отронва сънено:

— Събуди ме, така хубаво спях. Това го свиреше навремето в онова опушено мазе.

Когато се подготвяхме за приемния изпит, Сара, Патрис и аз бяхме направили състав. Бях нарекъл саксофона си Баз, понеже приятелят, който ми го продаде, се наричаше Антоан-Базил. Сара беше блестяща на пианото, Патрис — на ударните. Репетирахме в мазето на родителите му и пушехме трева. След като се издъних, съставът се разпадна.

— Взех си Баз от тавана — казах аз, без да отделям поглед от пътя.

— Видях. Съседите няма да се зарадват.

Майната им на съседите. Онези отдясно имат ревливо бебе. Онази отляво е глуха и телевизорът й гърми.

— Ще се захвана пак.

— И без това те виждаме малко… — прошепва Албан.

— Ще ме чувате — казвам ядно аз.

 

 

Какво ще правя без тебе, мамо? След систолата идва диастолата, сърцето се отпуска след свиването. Отпускане, почивка, блаженство, нежност. Ти бе моята Диастола, само на теб можех да кажа всичко, включително за Дани, не за моя Дани boy, а за моята Дани girl. Не се доверявам на колегите. Ако се проваля, ще ми вземат мястото, само това чакат. Началниците нямат приятели. Толкова бях зает с работата през последните години, че изгубих другарите си от детството. Дори Опла предпочита пред мен Албан, която му пълни паничката. Пом отваря шашната очи, когато й заговоря. На Шарлот й е все тая. Сара не може да търпи Албан. Теб вече те няма, Диастола. Остава ми само Дани. Остава ми само Албан. И не мога да избера между тези две жени, които ме обичат. Не искам да бъда гадняр, просто искам да бъда щастлив.