Лорен Фуше
Между небето и Лу (13)

3 декември

Жо, Париж, улица „Монж“

На заранта след рождения ти ден се събудих болен и останах целия ден в леглото. Моят колега Алексис ми припомни, че цирозата не е най-приятният начин да се умре. След като той си тръгна, отворих бележника ти, както корабокрушенец се вкопчва в сал. Както баща ми, паднал от рибарската си лодка, може би се е хванал за някоя дъска, преди вълните да го погълнат.

Ти бе моето щастие до пролетта. Започна да забравяш през януари, но аз не обърнах внимание; започна да говориш безсмислици през март, аз отричах; скъса един кабел през юни и влезе в хосписа. Прекарахме първата ти нощ там, легнали един до друг в новата ти стая. Ти беше най-младата, на петдесет и шест. Никой не разбираше решението ти, освен лекуващият ти лекар и аз. Слушахме увертюрата на операта „Силата на съдбата“ от Верди и ядохме филийки с пържен омар. Умолявах те да се върнеш при нас. Ти отказа. Пом и Маел се бяха преместили в Локмария за лятото, защо да не останеш с мен в градчето? Ти се заинати. В Италия пожелават късмет с думите in bocca al lupo, в устата на вълка. Другият отговаря crepi il lupo, да умре вълкът. Говоря зле италиански, трябва да съм казал „да умре Лу“.

Никога не съм ти изневерявал, Лу. Ами ти? Пристигам на улицата на гадния хотел, където имаш среща за зак. тази сутрин в 9:30. Кой е тоя Дан? Не можех да тъпча на едно място на острова и да не зная.

 

 

Влизам в трапезария с бежови стени и голям бюфет по средата. Семейства трупат храна по чиниите си, туристи крият в салфетките си виенски сладки, които ще си хапнат, като им пригладнее. Настанявам се до един прозорец. Поръчвам си еспресо. Чакам. Появява се някакъв на моята възраст, със зализана назад коса, втален костюм и остри чепици. Понечвам да прибера стърчащите кичури на главата си, напразно. Той се настанява, гледа си часовника, проверява си телефона. И той ли те чака? Не знае ли, че офейка? Гладен е, гледа към бюфета, та чак лигите му текат, но е възпитан тарикат и продължава да чака.

Изпраща есемес. Няма как да му отговориш. Намръщва се. Не обича закъсняващи жени. Още малко и ще ти се скара. Къде беше тоя тъпак, когато те погребвахме преди месец? Как си се запознала с него? Да не е някой от бившите ти, стар любовник, с когото си се срещала всяка година на същата дата в същия хотел? Как те люби, подготвя ли те, или не? В какви пози? Мълчи ли, говори ли, ръмжи ли, коментира ли? Няма халка. Да не си мислила да ме зарежеш заради него? Ръката ми трепва и разливам кафе по масата и по панталона си. Сервитьорката се втурва. На твоя идиот му е все тая, ще го утрепя садистично. Изправям се, смешен съм с петното от кафе на бедрото. Краката ми тежат тонове. Крача към него. Ще се наведа към него с усмивка и ще натисна силно с палци сънните му артерии. Това ще забави сърцето му и ще намали оросяването на мозъка. Ще извикам „аз съм лекар, дръпнете се“ и ще го задържа, докато пада. После ще реша. Зает с телефона си, твоят зализаняк не вижда, че се приближавам. Протягам ръце напред, приличам на човече от детски конструктор. Една ъгловата жена в червено палто, с остър нос и глас като кречетало ме заобикаля и се хвърля в обятията му.

— Имаше нещастен случай в метрото, някакъв досадник се хвърлил под мотрисата!

— Щях да си тръгна — изръмжава зализаният. — Тая сутрин беше мъка, жена ми не ме пускаше.

— И моят съпруг ме тормозеше — изскърцва остроносата.

— Шибани самоубийци, само за себе си мислят!

Хубава епитафия. Как съм могъл да повярвам, че ме мамиш с този нещастник?

— Докторе?

Обръщам се изненадан. Млада жена с великолепни гърди, в прилепнала рокля и обувки с висок ток ми се усмихва.

— Моите съболезнования, докторе.

— Познаваме ли се?

— Трябваше да се видя с жена ви тази сутрин. Аз съм Дани.

Невроните ми смилат информацията. Дан значи Дани. Напразно съм те подозирал. Тя сочи празния стол срещу мен.

— Може ли?

Потвърждавам. Коя е тя?

— Как ме познахте? — питам заинтригуван.

Тя сочи оранжевия жозеф на раменете ми.

— Вашата запазена марка. А и приличате на Сириан. Е, той прилича на вас.

Значи познава сина ни. Сервитьорката се появява и й шепне нещо на ухото.

— Проблем с клиент, ей сега се връщам.

Питам сервитьорката:

— Тук ли работи тази млада жена?

— Тя е управителката, господине.

— Може ли да ми кажете името й?

Вадя телефона си и изписвам името заедно с това на Сириан. Гугъл ми предлага линк. Кликвам върху него. Някакъв мозъчен тръст, група професионалисти, които обсъждат идеите си. Клубът се събира всеки месец в този хотел. Редят се снимки на мъже с костюми и вратовръзки. Жена със строг костюм присъства на събранията. Друга жена се вижда на снимките с прилепнала рокля и главозамайващи деколтета. Това е Дани. Отивам от снимка на снимка и внезапно разбирам. Дани е долепила крак до крака на нашия син. Не ти си имала любовник, Лу. Гледам лицето на Сириан. Изражението му е променено. Затова ли искаше да чета твоя тефтер? За да помогна на Сириан да напусне Албан и да бъде щастлив с тази Дани? Като си помисля какъв цирк ми направи, когато нотариусът съобщи, че съм ти изменил!

— Извинете ме — казва Дани и сяда отново.

Усмивката и гърдите й са неустоими. Албан не може да й стъпи на малкия пръст.

— Вие обичате сина ми, така ли?

— Доста прям сте.

— Лекар съм.

— А лекарите са недискретни?

— Поради естеството на нещата веднага задават интимни въпроси. Аз съм кардиолог, разбирам от сърдечни работи.

— Шокиран ли сте, че синът ви изневерява на жена си?

— Изненадан съм. Искам да ви задам един въпрос.

— Дали съм разрушителка на бракове ли?

— Синът ми щастлив ли е?

Бих дал много да ми отговори „да“. Тя тръсва глава.

— Раздвоен е между мен и жена си. Женените мъже имат любовници, откакто свят светува. От това животът им не става по-хубав, но е по-възбуждащ. Нямам желание да се омъжвам за Сириан, нито да се грижа за домакинството му. Аз съм свободна жена. Никакви окови, обещания, ангажименти и най-вече никакви деца. Но бих се радвала да е на мое разположение.

— Значи ще си остане нещастен?

— Това е натрапчиво състояние — казва Дани със заучено чувствен гърлен смях.

— Не, това е мисия — казвам аз и се изправям.

 

 

Сара, Париж, улица „Севине“

Апартаментът ми е бивше ателие и се намира в квартала „Маре“. Банката не ми отпусна кредит заради заболяването ми, наложи се да сключа договор за специална застраховка. Печеля повече от татко, когато спасяваше живота на хората, неудобно ми е. Не пестя, нали няма да имам деца. Живея на последния етаж. Асансьорът е достатъчно широк за инвалидната ми количка. Посрещам татко, седнала в новото ми, украсено с пайети специално съоръжение. Днес е лош ден, не мога да ходя добре.

— Упражнявам се за следващата ми вечер с видеоигри, гледай! Показвам футуристичното дистанционно, с което задвижвам това приспособление made in USA. Съществуват само два екземпляра, моето и онова на един знаменит американски актьор, болен от паркинсон. Като се видим на оскарите, се състезаваме кой ще направи най-сложните маневри.

— Не мога да те поканя на вечеря, татко, чакам любовник.

— Любимият ти?

— Number is safety.^[1] По-добре много, забавни и чаровни, отколкото един, ревнив и точен.

— Не обичаш ли точните хора?

— Не. Обичам непредвиденото и хубавите. Аз съм сериозна, не се виждам с един мъж повече от два пъти. Не казвам „обичам те“, ти си ме учил да не лъжа.

— Ще правиш каквото искаш, вече си голяма.

Впитият ми тоалет го шокира. Дойде, без да предупреди, толкова по-зле за него. Ти никога не би постъпила така, мамо. Сипвам му едно малцово, подарък от японски режисьор.

— Знаеш ли, че брат ти има любовница? — пита той внезапно.

— А ти откъде знаеш?

— Четох тефтерите на майка ти. Тази сутрин се запознах с Дани.

— Тя пробва блестящи и известни мъже и се спря на Сириан за ролята.

— Че да не би в наши дни мъжете да се подбират като за филм?

— И ти си направил същото на сватбата, на която си срещнал мама. Въпрос на речник. Сканирал си наличните девойки и си отбелязал нея.

— „Какъв галантен слог, как всичко сте предали.“^[2]

— Куртьолин? Лабиш?

— Молиер, Мизантроп. Сириан влюбен ли е? Дани прави ли го щастлив?

— Сложно е. Той не е подбрал Албан, тя го спаси, беше бременна и й е благодарен. Рядко спят заедно.

— Сара!

— Ти ме попита! Всяка от тях му дава онова, което другата няма. Албан обожава Шарлот и ненавижда Пом. Дани не иска деца и не й пука за децата на другите. Сириан обича дъщерите си.

— Не си личи.

— Не умее да изразява чувствата си. Личи си, че е твой син. Никога не сме си говорили така откровено.

— Ами ти, Сара? И при теб ли е сложно?

— Ти имаш бъдеще, татко. Аз имам настояще и се оправям с него.

— Щастлива ли си в твоето настояще?

Вдигам чашата.

— Моето щастие е като това уиски: модно, струва цяло състояние. Твоето щастие с мама беше традиционно, отлежало в дъбови бъчви. Аз съм любимката в обабачения малък свят на френското кино. Щом се сбръчкам, ще бъда пометена, затова се възползвам. Възхитителното питие в чашата ми е дестилирано под комини във форма на пагоди. Аз съм пагода в хайтек кресло.

— Хубава метафора. Не ми отговори.

— Няма да можеш да бъдеш щастлив без мама. Тя отнесе къс от теб със себе си. Но ще имаш хубави моменти. Патрис пречупи нещо в мен. Съжалявам не за него, а за безгрижието, за увереността, че съм обичана, за доверието. Преди него на сърцето ми бе леко, сега съм лека жена. Моят кавалер за тази вечер скоро ще е тук. Поканил ме е да вечеряме в някакъв ефимерен ресторант, където се яде при пълна тишина. Плащаш куп пари, за да си говориш само с очи. Цял Париж се изсипва там, чака се с месеци за резервация.

— Хората са луди. В киното ли работи? Актьор ли е?

— Не излизам с мъже, които се чукат, за да се снимат, въпрос на етика.

— Максимата ти е съвършена, дъще.