Лорен Фуше
Между небето и Лу (31)

3 януари

Сириан, Лориан

Влизам в хотела с Опла по петите ми.

— Имам резервация за две стаи за тази вечер.

Младата администраторка ме гледа като заек, осветен от фарове на кола.

— Да… но… всичко е заето.

— Това би ме учудило.

Подавам й резервацията. Момичето трака върху клавиатурата.

— Резервацията ви е била анулирана.

Обръща ми монитора, за да се уверя.

— Трябва да е грешка.

— Изпратили сме потвърждение за анулирането.

— Изобщо не съм го получил. Аз съм редовен клиент на вашата верига, моля, разрешете проблема.

— Нямаме нито една свободна стая.

— Можете ли да ми намерите две в друг хотел?

— Много от хотелите са затворени след празниците, а има и събитие в базата за подводници.

Пред хотела спира такси. Сестра ми, която е дошла с кораба, за да се срещнем, слиза от него. Излизам навън.

 

 

— Станало е някакво объркване с резервациите ни. На улицата сме.

— Ами ела да спиш в градчето, има място.

— Дума да не става!

— Татко няма да те изяде.

— Смяташ, че ме е страх от него ли?

Може би все пак островът е някакво решение. Ще мина през гробището да видя Диастола.

— Ще отидем в хотела на корабоплаването.

— През зимата е затворен. Остава само къщата. Още ли не съжаляваш, че ще ми я продадеш?

— Напротив, това е облекчение.

 

 

Качваме се в моята кола заедно с Опла и потегляме към кантората на нотариуса.

— Навремето Гроа беше нашият рай. Какво се е променило? — пита Сара.

— Мама умря. Островът е нейният гроб. Систолата я уби. Виждам я навсякъде. Не продавам моя дял на някой подозрителен инвеститор, а на теб.

— Аз пък ще я даря на Пом, като ще платя предварително разходите за наследството.

— Както решиш. Как е татко?

— Ти му разби сърцето.

— Той е неунищожим. Изглежда кротичък, като някое сладко мече. Мечката е най-хищният звяр на планетата, може да изяде на закуска цял клас дечица, стискащи с кльощавите си ръчички плюшените си мечета.

— Как е приятелката ти Дани, която толкова обича деца и кучета?

— Дали сме си почивка.

— Кой го предложи?

— Аз. Тя се разкрещя на една млада художничка, която рисуваше с тебешир на тротоара пред хотела й, това ми отвори очите.

Албан е дала старото ми яке „Барбур“ на един клошар. Не повярвах и за секунда на приказките й как кучето го опикало, но предпочитам нейната щедрост пред грубостта на Дани.

По-скоро бих пукнал, отколкото да призная, че всъщност съм щастлив, че ще спя за последен път в къщата на моето детство. Ще продължа да се осведомявам какво става в Гроа чрез блога на Анита, с който гроасци се свързват, за да подишат въздуха на острова. Но няма да е същото. Ще бъда бивш островитянин в изгнание.

 

 

Пом, остров Гроа

Чакам на пристанището. Отдалеч съзирам кораба, бял върху сивото море. Честитя Новата година на антикваря фризьор, който носи същото име като дядо ми и винаги завършва изреченията си с kenavo^[1].

Корабът акостира. Мари-Еме слиза първа с внучето им Ком. Шарлот върви кротко до майка си, но по очите й виждам колко много й се иска да изтича. Дали Албан ми е простила за колелото? Следобед татко и леля Сара ще ходят при нотариуса. Шарлот ме съзира и се втурва напред, за да се видим. Честитим си Новата година. Жо ни е подарил еднакви гривнички с различни цветове. Радвам се, че виждам пак сестра ми. Албан ме поздравява с половин уста. Ръката ми се стяга, когато я забелязвам.

 

 

Жо ни посреща в кухнята. Днес е много странен. Тичам да взема моя коледен подарък за Шарлот. Тя разкъсва хартията и изважда оранжевото дебело яке, подходящо за морковените й коси.

— Можеш да го оставиш тук, така ще ти е подръка всеки път и няма да си съсипваш дрехите — казвам аз.

— Жестоко е, много ми харесва качулката — възкликва тя. — Ще си го взема и ще си го нося в училище.

— Не вярвам в твоето училище да одобряват качулките и тази материя — заявява сухо Албан.

Дали ме мрази, защото съм дъщеря на татко, или защото съм дъщеря на мама? Мама казва, че не сме длъжни да обичаме хората, но трябва да бъдем любезни с тях.

— Виж моя подарък! — извиква Шарлот трескаво.

Махам лепенките и сгъвам хартията със звездички, представяйки си колко дървета са били унищожени, за да бъде произведена. Подаръкът е айпад, много по-скъп от якето.

— Страхотен е! Благодаря!

— Исках мобилен телефон, но мама каза, че така майка ти ще трябва да плаща за абонамент, а тя е бедна — продължава простодушно Шарлот.

Жо сбърчва вежди. На Албан й става неудобно, а аз се втренчвам в очите й и се възползвам от случая да си върна.

— Майка ми работи и печели достатъчно, без да е длъжна на никого. Може ли да се разходим с Шарлот? Обещавам да е пеш. Ще се върнем рано. Ще пресичаме само на пешеходните пътеки.

Жо се засмива на тази шега за посветени. Като бях малка, ми казваше „Пресичай само между пироните“. Някога пешеходните пътеки са били обозначени със забити в земята метални кръгове, наречени „пирони“, но тях отдавна ги няма, сега има бели ленти, начертани по земята.

— Бих предпочела да си поиграете спокойно тук — казва Албан.

— Няма никаква опасност — намесва се Жо. — Баща им е израснал тук и не е пострадал. Ако им имате доверие, те ще се покажат достойни за него.

Албан се втренчва в мен застрашително.

— Поверявам ти Шарлот.

Кимам. Слагам си синьо яке, тя си остава с оранжевото, и тръгваме.

 

 

За втори път съм сама с моята сестра. Сякаш си имам нова приятелка. Може пък някой ден да станем истинско сплотено семейство.

— Трябваше да нощуваме в Лориан, обаче аз анулирах хотелската резервация на татко — признава Шарлот и се смее. — Дано да спим на Гроа. С колелото ти ли ще отидем?

— Обещах на майка ти, че ще ходим.

— Е, и? Тя няма да научи.

— Дала съм дума. Тя защо се беше ядосала толкова миналия път? Говорихте ли за това?

— Ние не си говорим, тя ми заповядва и аз се подчинявам, за да ми е мирна главата.

Вече познава нос Ша и Пен Мен. Можем да се разходим към Пор Сен Никола, към нос Гроньон, към Дупката на Социална сигурност или към Адската дупка.

— Има място, което се нарича Дупка на Социална сигурност ли?

— Официално не. Жо е кръстил така квартала над пристанището, където много негови колеги са си построили модерни къщи.

— А на нос Гроньон^[2] има някакъв мърморко ли? Кой живее в Адската дупка, дяволът ли?

— Според легендата някога там е живял чудовищен тритон с човешко лице, който крещял през нощта, за да се разбиват корабите в скалите. Бил риж, като теб, но гърдите му били покрити с люспи, а по гърба имал миди и раковини. Изяждал тонове риба и се оригвал, докато дремел. Когато отварял уста, гларусите му почиствали зъбите. Вместо крака имал перки, а ноктите му били от черупки на морски охлюви. Наподобявал гласовете на капитаните, за да потопява корабите.

— Ти виждала ли си го?

Ама тия на какво ги учат в Париж?

— Това е суеверие, Шарлот. Истината е, че навремето след сватбата трябвало младоженецът да докаже, че го бива, като прескочи процепа на Адската дупка. Ако не успеел, младоженката овдовявала преди първата брачна нощ. Можело да се избере дали да се омъжиш за страхливец, или цял живот да оплакваш смелчак.

— А татко дали е скачал?

— Той се е оженил в Нормандия.

— Ти била ли си там?

Може и да е отличничка в училище, но задава тъпи въпроси.

— Била съм на осем месеца, а мама сто на сто не е била поканена. Искаш ли да видиш Адската дупка?

На Гроа нищо не е далеч, островът е осем на четири километра. Туристите го обикалят за един ден, ако тръгнат рано. Уточнявам:

— Ще се движим от правилната страна на пътя, където ще виждаме насрещните коли. Там няма да правиш глупости, ще оставиш птиците на мира. И няма да прескачаш процепа.

— Кълна се — казва тя и изпъва ръка.

 

 

Табелата е двуезична, на бретонски и на френски: Beg an Ifern, Адски нос, Kumun Enez-Groe, община остров Гроа. Гледката откъм скалата е невероятна. Пяната на вълните лети, подгонена от вятъра, гларуси се реят. Шарлот обаче е разочарована. Няма дявол с остра брадичка, с червено тяло, раздвоена опашка и остри копита, който да ни посрещне, размахвайки тризъбец. Дупката е просто дълъг процеп в скалата с хубава пътечка, която слиза към морето. Гаден капан, сума ти хора са измрели в него. През последните години имаше нещастни случаи. Глави на семейства, млади, здрави мъже, които пренебрегнали табелата, с която се забранява вървенето по пътечката. Сметнали се за по-храбри от океана, подхлъзнали се и морето ги размазало по скалите. Виждала съм снимките им във вестника. Виждала съм как хеликоптер кръжи над скалата, виждала съм пожарникарите, водолазите, катера за първа помощ в морето.

— Не може да е толкова опасно, иначе нямаше да има пътека.

Блясъкът в очите на сестра ми ме тревожи.

— Обеща ми да не правиш глупости.

— Заклех се да оставя птиците на мира и да не скачам — казва тя и пристъпва към процепа. — Няма да се приближавам до вълните, не съм луда, но нищо не рискувам, ако сляза да се полюбувам на гледката.

— Пътеката е хлъзгава, падаш право върху скалите. Шарлот, хората, за които ти говорих, са мъртви.

Как да я спра, ако реши да отиде?

— Ще се върнем заедно с татко. И той ще ти каже, че е опасно.

— Знаеш ли защо е в Лориан с леля Сара?

— Ами да, заради наследството на Лу.

Тя добива вбесяващия си вид на всезнайка.

— Татко няма да стъпи повече на Гроа. Продава своята част от къщата на леля Сара.

Застивам от вълнение. Шарлот показва новото си яке.

— Затова не мога да оставя подаръка ти тук. Няма да има друг път.

— Ама нали Лу е в гробището! А и Жо е тук! И аз!

— Чух ги да си говорят с мама. Ще поръча църковни служби за грани. Сърдит е на грампи. Това лято ще те канят на юг.

Завива ми се свят. Татко иска да ме покани, добре. Но не и далеч от мама. На Юг — защо не. Но не и далеч от острова. С Шарлот — добре. С Албан — не. Не мога да оставя Жо. Нито пък мама. Ако откажа, татко ще реши, че не го обичам. Ако приема, мама ще си помисли, че не я обичам вече.

— Носиш гривничката на Жо — казвам аз и соча металната плочка. — И ще изневериш на Гроа?

— Малка съм, не решавам аз. Мама ме накара да си я сложа днес от учтивост, заради грампи. Ще ми я вземе, щом се върнем във Везине.

— Защо?

— Защото ревнува от теб, от майка ти, от грампи. Иска и татко, и мен само за себе си. Пом, друг път няма да имам възможност да видя докъде води тази пътека. Сега или никога.

Тя тръгва към дупката. Хващам я за ръката, тя се дръпва силно, аз се вкопчвам, тя ме бута, залитам и трудно запазвам равновесие. Ще паднем и двете и няма да има кой да се грижи за мама.

— Пом, какво толкова, това е просто пътека — разсмива се тя. — Ако всички младоженци бяха загинали навремето, на острова нямаше да има жители.

— Те са скачали, не са се спускали!

Паникьосвам се. Не мога да изляза на глава с нея.

— Може долу да има съкровище като в двата края на дъгата — казва тя. — И бедната ти майка ще може да ти плати абонамент за телефона.

Пак стана двуличен Янус.

— Ще ти покажа и други готини места. Ела.

Тя е над бездната. Аз прошепвам ужасена:

— Имам си тайна. Никой не я знае.

— Слушам те.

— Ще ти я кажа, ако се закълнеш да не слизаш там.

Ще измамя доверието ти, за да спася внучката ти, Лу. Струва си.

— Дадено — казва Шарлот и се отдалечава от ръба.

Толкова съм притеснена, че коленете ми треперят. Сядам на земята. Тя се настанява до мен.

— За малко да умреш — отронвам аз.

— Не ме е страх от смъртта.

— Не обичаш ли живота?

— Не особено. Каква е тази твоя тайна?

— Отнася се до Лу. За деня, когато се изгорихме.

— Нали котката е обърнала грека. Нищо особено.

— Излъгах — казвам с пресъхнало гърло. — Не беше котката.

Сестра ми се опитва да отгатне.

— Ти ли си била? Грани се е изгорила заради теб? Жо нямаше да те обича повече, ако беше разбрал!

Тръсвам глава.

— Жо ще си ме обича каквото и да се случи. Не го обърнах аз.

— Тогава кой?

— Лу — казвам аз и навеждам глава. — Беше обезумяла, не ме позна и я изплаших. Замахна, за да ме отблъсне. И кафеникът се обърна.

— Наистина ли?

Кимам засрамено. Аз съм предателка, издадох тайната ти. Но Шарлот е жива, а ти умря. Направих правилен избор. Ставам. Няма вече опасност за сестра ми, Албан ще си я получи жива и здрава.

— Хайде към нос Гроньон — казвам.

Шарлот също се изправя и се приближава отново към процепа.

— Благодаря ти за доверието. Ще запазя тайната ти. Ще се спусна само до половината.

Втрещена съм.

— Ти ми обеща! Повярвах ти, наруших си обещанието…

— Защото си наивна — заявява тя и избухва в смях. — Писна ми да съм все съвършеното момиченце, което слушка мама. От днес нататък ще правя каквото си искам.

Тя стъпва с единия крак в началото на пътеката.

— Както виждаш, не се рони, земята е стабилна.

— Ще се подхлъзнеш — казвам аз. — И нищо няма да мога да направя. Както с Лу, когато поиска да ме отблъсне.

— След малко ще ти кажа „здрасти“ от долу. Ако беше опасно, щяха да сложат бариера или верига.

— Няма как да се прегради цялата скала! Табелата не ти ли е достатъчна?

— Тя е, за да стряска хората.

— Какво ще кажа на татко?

Тя ме поглежда предизвикателно.

— Че аз съм по-храбрата. Ти си по-голяма, но аз съм по-смела.

И тръгва по пътеката.

 

 

Не искам да гледам. Предупредих я, знае какъв риск поема. Майка й ще ме убие. Татко още повече няма да ме обича. Хрумва ми нещо гадно. Татко ще си има вече само една дъщеря. Ще ме опознае. Ще се връща на острова заради мен. Ще свирим заедно на скалата със саксофони. Ще се държим, сякаш Шарлот никога не е съществувала. Тръсвам глава. Отхвърлям изкушението. Забранявам си да мисля така. Татко има две дъщери.

— Ехо, още съм жива и е много красиво!

Шарлот изчезна в процепа, гласът й достига приглушен до мене. Обръщам й гръб и се каня да си вървя. Аз също умея да лъжа. Ще кажа на Албан, че дъщеря й ме е зарязала, че не знам къде е. Морето няма да изхвърли тялото й по-рано от девет дни.

Няма никакви свидетели. Татко нищо няма да научи. Аз не съм бавачка на сестра ми. Не искам да умра с нея. Обичам живота, за разлика от нея.

— Ехо, ела при мен, толкова е красиво! — ехти гласът.

— Прибирам се в градчето.

— Ей, недей да си тръгваш! — в гласа й звучи тревога.

Трябваше да се сетя по-рано. Единственият начин да се откаже, е да я оставя. Без публика предизвикателството й става безинтересно. Балонът се пука. Усмихвам се облекчено. Никога няма да бъда единствено дете. Държа на сестра си. Татко ме обича съвсем мъничко. Албан — не, но човек не може да се харесва на всички. Имам си мама и Жо. Винаги ще си имам мама и Жо. И теб, Лу, макар вече да не те виждам.

 

 

— Качвам се, чакай ме!

— Все ми е едно! Доскоро!

Шарлот не е паднала, ще се приберем заедно, добрият край оправя всичко. Виждам как главата на сестра ми се подава по пътеката, после и зачервеното й от усилието лице. Задъхана е, защото се е качила бързо.

— Идвам, По…

Кракът й се подхлъзва. Тя размахва ръце, опитва да се хване за нещо. Главата й изчезва. Надава дълъг вик, който секва сред трясък на счупени клони. Изкрещявам името й. Спускам се към ръба на процепа. Не я виждам. Крещя пак:

— Шарлоооот!

Подир безкрайни секунди тишина тя отговаря пресекливо:

— По… м…

— Жива си, благодаря, благодаря, ох, благодаря! Благодарността ми е към Посейдон, към Нептун, към морските божества, които не са й сърдити.

— Не съм… във водата…

— Слава богу! Удари ли се?

— Близо съм… до брега… Хлъзга се… Ти беше права…

Не мога да сляза да й помогна. Ако и аз се подхлъзна, никой няма да разбере къде сме. Лягам на земята и се надвесвам.

Главата ми е отвъд ръба. Забелязвам я — оранжево петно насред зелено петно. Паднала е по корем върху храст, който е омекотил удара. Мъчи се да се обърне по гръб. Повдига ми се. Повръщам. Сестра ми не си е закопчала якето. Един счупен клон е пробил фланелката й и я е пронизал по средата на гърдите.

— Едно пар… че дърво… се заби в мен…

Не съм гледала филми на ужасите, ама сигурно е нещо подобно. За миг всичко ми се размазва пред очите, после се съвземам. Не е моментът да се отпускам.

— Не мърдай! Ще доведа помощ! Тя посяга към клона.

— Не ме ос… тавяй! Ще го махна…

— Не! Не го пипай!

Сещам се за историята с Таши и Жо в Бутан. Шарлот трябва да ми се довери. Опитвам се да бъда спокойна, макар гласът ми да трепери. В очите ми се стича пот.

— Много, много е важно, Шарлот, в никакъв случай не измъквай клона!

— Не мога… да си остана с това… цял живот! — казва тя ужасено. — Не искам… дърво… да расте в тялото ми!

— Знаеш ли историята за Жо и момченцето от Бутан?

— Не…

— Една стрела му се забила в гърдите. Тя запушвала дупката. Майка му нямала представа и я извадила. Жо пъхнал ръка в раната и спрял кръвотечението с пръсти. Завел Таши в болница. Хирургът го оперирал. Оздравял. Пише всяка година на Жо, за да му благодари.

— Ами… доведи… грампи.

Тя разбира.

— Ще се върна колкото може по-бързо. Жо ще те спаси. Не пипай клона!

— Ако умра… ще видя ли грани?

Не бива да плача. Извиквам:

— Ако умреш, ще трябва да ядеш нейните яденета всеки ден, така че дръж се!

Спускам се по пътя и се опитвам да си спомня рисунките на дядо. Под ребрата са белите дробове. Има една кост като вратовръзка, дето все я забравям как се казва. И сърцето.

 

 

Жо, остров Гроа

Сам съм. Децата ни са при нотариуса с крокодилчето. Пуловерът на раменете ми е тъмножълт. Маел е на работа, Албан пазарува в градчето и страни от Централната книжарница, за да не се срещне с нея. На улицата изскърцват спирачки, една бяла ксара пикасо спира пред къщата, трясва се врата. Поглеждам през прозореца. Вероник, дъщерята на Люсет с чумпота, влиза в градината, явно разтревожена. Може да съм пенсионер, но лекарските ми рефлекси са налице. Кой е болен? Майка й? Брат й?

— Пом… — изрича тя задъхано. — В Адската дупка…

Сърцето ми се къса.

— Паднала ли е?

— Съобщих в пожарната, но нямах твоя номер — продължава Вероник. — Шарлот е паднала и един клон се е забил в гърдите й! Пом каза да ти обясня, че било „както с Таши“.

Прости ми, любов моя, моя Лу. За секунда благодарих на Бога, че е Шарлот, а не Пом. Срам ме е. Ако Пом бе умряла, всички звезди щяха да угаснат. Без нея бих се отказал от всичко. Редно е да обичам еднакво внучките си, но не съм светец. Едната расте пред очите ми, ден след ден, познавам другата твърде слабо. Не ми се сърди, Лу. Ще спася Шарлот.

— Бързо — казвам аз.

 

 

Вероник кара. Въпреки друсането успявам да пратя есемес на Маел: „Пом добре, Шрлт падна Адова дупка“. Потя се въпреки студа. Вероник умело избягва една дупка отстрани на пътя.

— Дежурен е заместникът на лекаря — съобщава ми тя.

Моите колеги Алекси и Фостин са в отпуска. Проклятие. Пом е казала „като Таши“. Ако заместникът е работил в спешното, добре, няма да пипа клона. Хирургът ще се заеме с него в операционната. Никой не бива да го вади, докато Шарлот не бъде закарана там, иначе кръвта й ще изтече. Децата имат по-малко от три литра, става невероятно бързо. Мисля си за Пиер Депрож и репликата му: „Нямам рак, никога няма да имам, аз съм против“. Трябва да спася Шарлот. Внучката ми не може да умре, аз съм против.

 

 

Албан, остров Гроа

Има само няколко магазина. Нищо общо с парижките разпродажби… Клиентите обаче са по-малко и си намирам разни неща. Яке, с което да заменя онова „Барбур“, което Сириан не носеше, но явно сега му липсва. Пуловер за Шарлот. Розова моряшка блуза с цип и яка, която ще нося през летните вечери на Юг. Гледам си часовника. Съпругът ми и сестра му трябва вече да са подписали, най-после сме свободни. Момичетата ще се върнат. Тази вечер ще отпътуваме с кораба, ще спим в хубав хотел, ще посетим платноходния музей „Ерик Табарли“ утре сутринта и после ще продължим. За последен път стъпвам тук. Островът би ми допаднал, ако ги нямаше Маел и Пом. Забелязвам оградата на гробището от другата страна на халето. Ще се помоля на гроба на свекърва ми. Не бяхме много близки, но нали без нея нямаше да ги има Сириан и Шарлот.

 

 

Докато влизам в гробището, тишината бива разкъсана от звук на сирена. Не е корабната, а двойната сирена на пожарната. Внезапно торбите с покупките натежават страшно в ръцете ми. На това островче насред водата през зимата има малко повече от хиляда жители, триста и петдесет домакинства, но аз знам. Разбирам на секундата, както разбрах за Танги.

Кръвта ми се смръзва. Изпускам торбите. Хората по улиците се движат със забавен ход. Обръщат се, следейки с поглед червения камион. Една жена излиза от Централната книжарница. Тича към мен, разпознавам Маел. Виждала съм я само веднъж, на погребението на моята свекърва. Веднага разбрах колко опасна е все още. Сириан се ожени за мен, защото бях бременна. Обичаше Маел, която бе отказала да го последва. Изобщо не е преставал да я обича. Утешава се в обятията на други жени. Знам за връзката му с онази простачка от хотела, където от самото начало се събира неговият мозъчен тръст. Не е първата. Преди това беше мръсницата от родителския комитет. Спи с тях, но вечер се връща във Везине. И баща ми изневеряваше на майка ми. Тя ми бе обяснила, че било нормално, че мъжете разсъждавали с гащите си и не трябвало да се засягаме, иначе сме губели всичко. Можех да се закълна, че Жозеф е бил верен на Лу, а се оказа илюзия. Мислех, че Сириан, Шарлот, Опла и аз сме непоклатима четворка. А ето че сирената на пожарната пронизва ушите ми и кожата ми настръхва.

 

 

Маел стига до мен и ме улавя, преди да рухна. Нямам думи, нямам сълзи, цялата съм само страх. Тя ме повежда, оставям се. Приятно момиче вдига торбите ми от земята. Маел промълвява: „Благодаря, Азилис, пази ги засега“. Всяка крачка е мъчение. Тя ме качва в нейното туинго. Закопчава ми предпазния колан. Главата ми се люшка, шията ми не я удържа. Мисля не за дъщеря ми, а за майка ми. Виждам пак изкривеното й от омраза лице, обезумелите й очи, чувам ядните й думи: „Пожелавам ти да имаш дете и да го изгубиш“. Знаех си, че Шарлот ще живее колкото Танги. Наказана съм. Оставих ключа на моторното колело. Не закопчах веригата против кражби. Убивайки брат си, убих дъщеря си.

Маел кара, вперила очи в пътя. Не е хубава като Сара, но е по-лъчезарна. Имах си чудесно момиченце, животът ще ми го изтръгне. Маел ще види как Пом пораства, обича, разцъфтява, избира си пътя. Шарлот завинаги ще си остане дете.

 

 

Гулвен, остров Гроа, Адската дупка

За пръв път замествам, мина доста добре. Цяла седмица лекувах прекалили с яденето и пиенето по празниците. Колегите Алекси и Фостин се прибират утре. Искам само едно, да отида при приятелката ми в Рен, да се гушнем под пухената завивка и да спя дванайсет часа. Още не съм закусвал, от хипогликемията ме блъсна главата. Извикаха ме от пожарната тъкмо когато се канех да си захапя сандвича.

Паркирам, грабвам си чантата и тичам към мястото на инцидента. Все още овързани с въжета пожарникари тъкмо са изтеглили болната и са разрязали фланелката й. Мамка му и късмет. В гърдите на рижото хлапе с оранжево яке на раменете има забит клон. Набучено е като коледна пуйка.

— Аз съм докторът, казвам се Гулвен. Ти как се казваш?

— Шар… лот… — изпъшква глухо то.

 

 

Парчето дърво стърчи от гръдния й кош, под гръдната кост. Мисля за открита рана, спад на белия дроб, колапс. Сещам се за рана на сърцето, вътрешен кръвоизлив, тежка тампонада, шоково състояние. Поръчвам санитарна евакуация с хеликоптер към болницата в Лориан. Надявам чифт стерилни ръкавици. Преглеждам детето, измервам му пулса и налягането. Когато съм дежурен по спешност, не ми върви: всичко се успокоява, щом се появя, така че пропускам травмите и нищо не научавам. Приятелката ми е черна овца, има късмет, пациентите прииждат, когато е на дежурство, и е по-опитна.

Помага ми един сръчен млад пожарникар, правя преливане, за да компенсирам евентуалните кръвозагуби, да не би сърцето да откаже. Ужас е да бодеш хлапе… Хипократ е на моя страна, успявам от първия път. Въздъхвам с облекчение. Засега всичко е наред.

— Сестрата ли е? — питам тъмнокосото момиче със синьо яке, което следи със зорко око събитията. — Къде са родителите ви?

— Дядо ще дойде — произнася едва чуто то.

Пожарникарите ми съобщават, че хеликоптерът е излетял. Пациентката ми е в съзнание. Диша нормално. Налягането й е стабилно, пулсът е ускорен, защото се страхува. Преливането върви идеално. Всичко е екстра. Само дето по клона има пръст и мъх. Раната ще се инфектира. Сещам се за септицемия, перикардит, пневмопатия. Протягам ръка. Хлапето в синьо изкрещява.

 

 

Пом, остров Гроа, Адската дупка

Доктор Гулвен се страхува, познавам по очите му. Не знае историята за Жо и Таши. Трябва да защитя сестра ми. Изкрещявам и заставам между нея и него под погледите на шашнатите пожарникари.

— Изчакайте дядо ми! Не издърпвайте клона!

— Пази се, моето момиче.

— Не! Той запушва дупката, както моряците запушват лодките си!

— Махнете малката, пречи ми.

Александър, младият пожарникар, ме изтегля назад и ме държи, притискайки раменете ми. Дърпам се и викам:

— Чуйте ме, трябва да оставите…

 

 

Всичко става за секунда. Ръката на лекаря хваща клона. Той полека изтегля дървото от раната. Ето че клонът е в ръката му, кафяв нагоре, кървавочервен надолу. Отначало не се случва нищо. Доктор Гулвен поставя стерилна превръзка върху раната, после взима лейкопласт. Шарлот изглежда се успокоява, като не вижда вече клона. Треперя и си мисля за Таши. Спомням си как Жо ме помоли да му помогна за теча под мивката. Кардиологията е като работата на водопроводчика: налягане, течове, клапи, вентили. Спомням си библиотеката ти, Лу, твоята книга Сребърните кънки и историята на малкото холандско момче от Харлем, което слага пръста си в малката дупка на дигата, за да попречи на водата да залее града.

Внезапно бялата превръзка почервенява. Клонът вече не спира кръвоизлива. Бликва струя кръв, както когато майката на Таши е махнала стрелата. Тогава разбирам. Пожарникарят Александър разхлабва хватката си за миг. Това е моят шанс. Спускам се към Шарлот и натискам с показалец и със среден пръст компреса, за да го вкарам в дупчицата, оставена от клона, под ужасените погледи на присъстващите. Александър извиква глухо. Доктор Гулвен застива.

Кръвта тече като изворче изпод напоената превръзка. Опипвам както под мивката, търся невидимия теч. Трябва да запуша дигата. Компресът пречи на пръстите ми да се хлъзнат по лепкавата кръв. Няма време за страх. Не искам сърцето на сестра ми да се изпразни и да трябва да го масажираме, пеейки Staying Alive.

 

 

Спират коли. Мама и Албан изскачат от едната, Жо и Вероник — от другата. Жо вижда ръката ми в раната. Албан също, краката й се подкосяват, мама я подкрепя. Виквам на Жо, без да си премествам пръстите:

— Докторът не ме послуша и издърпа клона.

Жо изревава:

— Какъв тъпак!

— Кръвта вече не тече! — възкликва пожарникарят Александър.

Открих теча, Лу! Споглеждаме се с Жо. Хеликоптерът се появява в небето над нас и бръмченето му изпълва въздуха.

 

 

Жо, остров Гроа, Адската дупка

Пом притиска право на опасното място. Сърцето е мускул. Както всеки мускул, нападнат от чуждо тяло, то е тонично и се свива. Шарлот вече не кърви. Фантастично!

Присъстващите са потресени. Аз ликувам. Пом е пребледняла. Не вярвам в чудеса, Лу. Не вярвам, че ни гледаш, че имаш пухести бели криле и си играеш на прескочикобила сред облаците. Аз съм с научен мироглед, конкретен, прагматичен. Всички ще умрем, такава е съдбата на хората. Днес обаче никой няма да умре. Изкрещявам:

— Аз съм кардиолог. Не ги докосвайте! Пом току-що е спасила живота на Шарлот!

Младият ми колега разбира, че е направил огромна глупост и прежълтява. Пожарникарите са тук с техните специализирани коли. Те ме познават, често съм им помагал. Успокоявам Шарлот, която диша пресекливо, и Пом, която се изчервява от вълнение.

 

 

„Дракон 56“, хеликоптерът на Гражданска защита от Лориан, се приземява. Колежка от спешната и един санитар слизат от него и се спускат към нас. Младият колега се оттегля и ми прехвърля отговорността. Представям се, колежката съобщава за случая по радиото на диспечера. Няма как да заменим Пом. Ако тя си дръпне пръстите, кръвта ще бликне и Шарлот е свършена.

 

 

Колежката от спешното се грижи за внучката ми. Слага й маска, с която тя вдишва силно концентриран кислород. Регулира вливането. Лепва електроди върху гърдите й, за да провери сърдечната дейност. Раните на сърцето кървят. Било то в гръдния кош и около белите дробове, било то в перикарда — обвивката на сърцето. Ако има голяма огнестрелна рана, пациентът умира много бързо от кръвоизлива. Ако раната е мъничка, от наръгване с нож или от клона на Шарлот, пациентът кърви по-малко, но може да умре от тампонада, тъй като сърцето е притиснато от кръвта, заседнала между перикарда и сърдечния мускул. Пръстите на Пом запушват дупката. Шарлот е бледа, малко задъхана, трябва да бъде пренесена в полуседнало положение. Ако я сложат да легне, кръвта ще притисне сърцето и то може да спре да бие.

— Няма да мърдаш и на милиметър — казва колежката ми на Пом. — Ще се качиш на самолета със сестра ти и с мен. Ще издържиш до болницата, нали така?

Пом храбро кима. Никога не се е качвала на самолет.

— Замествам стрелата на Таши — прошепва ми тя.

— Доверих й се и ето какво стана! — простенва Албан.

 

 

Хеликоптерът се издига, пренасяйки две момиченца, които са еднокръвни сестри в пълния смисъл на думата. Прегръщам Албан за втори път в живота си. Първият бе, когато тя се ожени за моя тъп син.

— Кажете ми, че ще оцелее — умолява ме Албан.

— Пом е предотвратила бедата. Ще оперират Шарлот в Лориан. Трябва да предупредим Сириан, ще се срещнем там.

Тя се паникьосва и се обръща към Маел.

— Ще се погрижите ли за това?

Представяш ли си, Лу? Албан иска Маел да се обади на съпруга й!

Пуловерът ми е паднал в колата на Вероник, дори не съм забелязал. Потрепервам без него — истински синдром на липсата. Взимам го. Обаждам се тук-там. Жилдас и Изабел не отговарят, но Жан-Пиер ще ни откара до сушата със своя зодиак.

 

 

Маел ни оставя на пристанището в Локмария, където ЖП вече е включил двигателя на своя „Майтай“. Кара ни да навлечем дебели якета и потегля към Лориан. Очите на Албан са хлътнали, не спира да трепери. Същински кошмар. Пом не е преценила последствията, действала е по интуиция и е успяла. Но далеч не е сигурно, че краят ще е добър. Пом удържа Шарлот жива. Сега всичко зависи от колегата, който ще я поеме, когато хеликоптерът се приземи. Ортопедичен или коремен хирург може да бъде отличен в своята специалност и да не се справи със сърдечно нараняване. За да има шансове Шарлот, е необходим сърдечносъдов и гръден хирург със златни ръце.

 

 

Сириан, Лориан

— Не ни остава друго, освен да ви благодарим, господине. Няма да се видим повече — казвам аз, стискайки ръката на нотариуса.

— Ние обаче ще се видим! — казва Сара.

Има предвид дарението за Пом, но той приема фразата като покана за ухажване и веднага реагира спонтанно.

— Следващия път може да обядваме заедно — прошепва той с мазна усмивка. — Главният готвач на „Жарден гурман“ е жена. Обожавам жените.

— Много мило от ваша страна, господине. Ще дойда с моя приятел Федерико, той обожава френските ресторанти — казва тя.

Нотариусът помръква и се сбогуваме с него.

 

 

— Федерико? — питам аз с палави искрици в очите и соча лявата й ръка. — И Джулиета ли ще бъде там?

Тя тръсва глава.

— Говорех за истинския, така де, за живия. Един кинолюбител.

И точно в този миг телефонът иззвънява. Разпознавам гласа на Маел, с която не съм разговарял от десет години. Земята под краката ми се разлюлява.

— Какво става?

— С Шарлот се случи злополука. Замина за Лориан с хеликоптер заедно с Пом. Жо и Албан вече пътуват с кораба.

Чувам какво ми казва. Думите не стигат до мозъка ми. По-малката ми дъщеря се е надянала на парче дърво. По-голямата ми дъщеря притиска сърцето й, за да не й изтече кръвта. Задъхвам се. Трябва да отида при тях в болницата. Бих дал живота си за своите дъщери. Ако не бях напуснал Гроа, ако не бях пожелал да се отърва от моята част от тая къща, Шарлот нямаше днес да е ходила на острова. Това ми е наказанието.

— Жо пое нещата. Обичам те — казва Маел.

Последните й думи не ме учудват.

— И аз те обичам — казвам глухо и прекъсвам разговора.

Любовта ни не е намаляла с времето. Тя обаче е морска риба, а аз сладководна — не плуваме в едни и същи води.

— Албан ли беше? — опитва се да познае Сара.

— Не, Маел. Шарлот е ранена, и то тежко. Хеликоптер я пренася към болницата.

Ще оперират моето момиченце, ще го излекуват, ще го спасят. Ще оставя за малко работата, за да съм там. Колкото и време да трябва, все едно. Тя ще оздравее. Дори не искам да си представя обратното.

 

 

Сандрин, Лориан

Разтичах се, за да подготвя всичко. Нещата са наред. Хеликоптерът се приземи. По-голямата сестра е притискала по време на пътуването. Поздравявам я за жеста и за хладнокръвието й. Обяснявам й, че съм анестезиоложката, и я моля да издържи още малко. Трябва да ни придружи до операционната, без да престава да притиска раната. Слагат й стерилни терлици, преди да влезем вътре. Решихме направо да влезем в операционната, без да минаваме през спешната помощ. Ще направим изследванията, включително кръвната група, там, заедно с една бърза ехография.

 

 

По-голямата сестра трепери от страх, къдриците й са се слепнали от пот от стреса. Усмихвам й се, за да я насърча. За едно дете си е жив ужас да влезе в операционна. Студено е, огромно, пълно с хора с маска на устата и шапка на главата, със странни кабели и пиукащи машини. Специални лампи, които не правят сянка, осветяват масата, на която полагат по-малката й сестра. Мисля за трите ми дъщери, които са на сигурно място вкъщи, но ги прогонвам от съзнанието си, за да се съсредоточа върху пациентката. Има късмет, че попада на Клод. Той е опитен хирург, от нищо не го е страх. Предвидил е лява торакотомия, която, първо, ще му позволи да отвори перикарда, за да отблокира кръвта, притискаща сърцето, второ, да проконтролира бързо раната с шевове, като внимава да не оплете коронарните артерии.

 

 

Облечен в зелено, с шапка и калцуни, Клод си почиства ноктите и си мие ръцете до лактите със сапун. Изплаква се и се изсушава, дезинфекцира се с водно спиртен разтвор, преди да влезе в операционната, без да докосва нищо. Една от сестрите му помага да надене стерилната хирургична престилка. Подава му ръкавици, които той си слага, без да ги докосва отвън, помага му да завърже връзките на престилката. Подготвям малката ми пациентка, като й шепна на ухото, че всичко ще мине добре, казвам й да не обръща внимание на шума около нас и й давам да вдиша кислород от маската, галейки я по бузата.

 

 

Клод е готов и ми прави знак за начало. Молим по-голямата сестра да прекрати натиска и да отстъпи, без да докосва нищо. Тя се уверява, че е разбрала правилно, че ролята й спира дотук, после отпуска сърцето на сестричката си и полека си издърпва ръката. Една сестра я извежда от залата, после я завежда до мивките на хирурзите, за да почисти окървавените си пръсти.

В това време в операционната започва надпревара с времето. По знак на хирурга бързо инжектирам двете спринцовки. Малката пациентка заспива, интубирам я. Клод намазва кожата с антисептичен разтвор и разполага операционните полета. Още не съм включила респиратора, а той вече е направил разреза. Намества екартьора между ребрата на детето. Потича кръв, не толкова много, колкото би могла да е, благодарение на навременната намеса на по-голямата, но все пак има. Аспирацията я засмуква. Клод ми съобщава какво прави и какви са уврежданията:

— Декомпримиран перикард.

— Раничка на върха на сърцето, два до три сантиметра.

— Добре, контролирам кръвотечението.

— Белият дроб не е засегнат.

— Как е тя?

Отговарям му:

— Налягането се повишава. Все пак ще направя вливане, има резерв.

 

 

Моят помощник анестезиолог е взел проба от кръвта на детето, докато подготвяхме масата. За всеки случай поръчах няколко банки нулева отрицателна, преди да получа резултатите за групата. Самата хирургическа намеса трае не повече от час. Само че организмът на момиченцето е понесъл голям шок. Наблюдавам хемодинамиката, измервайки инвазивното артериално налягане с катетър в радиалната артерия на китката. Ще я държа под упойка, за да контролирам кръвосъсирването, ще продължа преливането, ще я загрея, ще оставя сърцето да си почива, ще проверя дали няма някакви усложнения в сърцето, белите дробове и бъбреците, ще се уверя, че не кърви отново. Ако всичко е наред, ще я събудя до двайсет и четири часа.

 

 

Жо, Лориан

Да си лекар е нож с две остриета. Спасяваш живот и докосваш смъртта. Грижиш се за пациентите, но знаеш прогнозите за болестите, както своите, така и на тези, които обичаш.

Клод — хирургът, който я оперира, ни обяснява, че Шарлот е имала рана на връхчето на сърцето с проникване под гръдната кост и засягане на диафрагмата. Разбирам медицинския жаргон — този универсален език, разделящ осведомените медици от несведущите пациенти. Той ни описва хирургическата интервенция и изброява възможните усложнения. Не е специалист по кардиохирургия. От старата школа е, за всичко го бива. Занимавал се е с хуманитарна медицина. Млад хирург би се стреснал и би прехвърлил Шарлот в специализирано отделение, губейки ценно време, докато Клод, общ хирург, не се е поколебал. Отворил е гръдния кош, за да зашие връхчето на сърцето, което е кървяло. Само връхчето. Имала е невероятен късмет, белият дроб не е засегнат.

 

 

— Жива ли е дъщеря ми? — пита Албан, бяла като тебешир.

— Да, госпожо — отговаря любезно Клод.

Затворил е гърдите на Шарлот. Сърцето й е поправено. Сега трябва да се изчака. Ако всичко е наред, тя ще остане в болницата една седмица и шевовете ще бъдат махнати след десет дни. Ако всичко е наред. Ако не се появят усложнения, ще се оправи до месец и половина с респираторна кинезитерапия. Ако не се появят усложнения.

— Дъщеря ми жива ли е? — повтаря като автомат Албан.

Пом трепери, лицето й е разтревожено. Сириан я прегръща, без да пуска ръката на жена си.

— Сестра ти още спи — обяснява Клод на Пом. — Заведи майка си да хапнете нещо. Скоро ще ви кажа какво става.

Пом кима, без да уточнява, че Албан не й е майка.

 

 

Поръчвам горещи шоколади в кафенето на ъгъла. Никой не ги пие. Слушам три разговора едновременно с големите ми уши. Сириан се обажда на Маел и й съобщава новините. Сара се обажда на свой приятел. Албан повтаря като развалена плоча, че дъщеря й е жива, и упреква Пом, че е изложила сестра си на опасност.

— По-скоро би трябвало да я поздравиш, че е спряла кръвоизлива — казвам внимателно аз.

— Да се радвам ли, татко? — изхълцва Албан. — Та тя е накарала Шарлот да слезе по тази забранена пътека. Искала е да убие дъщеря ми!

Пом скача и от порива събаря стола си, после изтичва навън. Сара става, за да отиде при нея.

— Остави на мен.

 

 

Опитах се да променя нещата, а те се влошиха. Сега Шарлот страда физически, а Пом душевно. Не ме бива като глава на семейство. Трябваше да се омъжиш за оня с чупливата коса и кафявите очи. Телефонът ми звъни. Разговорите секват.

— Може да дойдете да я видите — съобщава ми Клод.

 

 

Лу, там, където се отива после

Нищо не успях да сторя, за да ти помогна. Стоях тук като вкаменена, измъчена, докато ви гледах как се оправяте. Толкова се уплаших заради Шарлот. Възхитих се на храбростта на Пом. Чудесен патриарх си ми ти, мой бализак. Благодарение на теб децата ни вече бяха по-добре, но ето че Шарлот падна. Тя е само деветгодишна, ще се бори, в добра форма е, ще й мине, нали?

 

 

Жо, Лориан

Шарлот е упоена и интубирана. Сириан и Албан си мият ръцете, слагат си зелени престилки, маски, ръкавици, калцуни. Влизат в интензивното на пръсти, вкаменени от тревога. И аз съм облечен като тях, но стоя встрани. Сандрин, колежката анестезиолог, ги успокоява. Обяснява за какво служат тръбите, които те гледат с ужас: вливане, уринарна сонда, кръвно налягане, интубация. Очите на Шарлот са затворени, за да не се увредят. Тя има грамадна превръзка от лявата страна, от която излизат гръдни дренажи, представляващи за родителите й дебели тръби, пълни с кръв. Сънят й се поддържа изкуствено, за да си почива сърцето. Тя не се мъчи. Не може да им отговори, но може би ги чува. Сандрин ги съветва да й говорят нормално, да я докосват и да я галят.

— Не се колебайте да ме питате каквото искате — казва мило тя.

— Дъщеря ми жива ли е? — повтаря Албан като сомнамбул.

Сандрин отново й обяснява всичко. Албан обаче не слуша, а Сириан не помни нищо след пет минути. Много са притеснени. Първите следоперативни изследвания са наред. Кръвта на Шарлот отново се съсирва нормално след вливането, газовете в кръвта са в норма, няма смущения на сърдечната дейност според контролната ехокардиография след операцията.

Състарена с двайсет години, Албан улавя ръката на спящата си дъщеря. Сириан застава от другата страна на леглото. Оставям ги. Ще отида при Сара и при Пом. Деца под шестнайсет не се допускат в реанимацията.

 

 

Когато се събуждам сутрин на острова, търся морето. То се вижда почти отвсякъде, чува се отвсякъде; когато издигне глас, вятърът му отвръща. В Париж всяка сутрин гледах потока от коли по булевард „Монпарнас“. Слушах клаксоните вместо параходната сирена. Когато съм на някоя гара, се оставям да ме носят вълните от минувачи; вместо шума от вантите чувам скърцането на куфарите с колелца. Когато съм в болница, звуците и миризмите са ми познати, чувствам се у дома си. Сара ми е пратила есемес, тя е отвън с Пом.

— Нали Шарлот няма да отиде при Лу? — изрича умолително Пом.

— Ще обединим усилия, за да оздравее бързо. Добре че ти беше там!

Пом се обляга на рамото ми и млъква. Чакаме.

— Всичко наред ли беше при нотариуса? — питам Сара, понеже мълчанието става тягостно.

— Подготвихме документите за Пом.

— За мен ли? — учудва се Пом и гледа леля си.

— Представи си, че къщата в градчето е торта. Тази торта беше на Жо и на Лу. Жо още разполага със своята част, но частта на Лу беше разделена на две, половината за баща ти, половината за мен. Баща ти ми продаде своята половина. Аз ти я прехвърлям. Следиш ли ми мисълта?

— Ти ми даваш половината на татко от бившата половина на тортата на Лу, така ли?

— Напълно си ме разбрала.

— Трябваше да я дадеш на Шарлот, за да я накараш да се върне.

Сара се обръща към мен:

— Видях се пак с Патрис, татко.

— Амиии! — казвам аз, правейки се на изненадан.

— Скъсахме с десетгодишно закъснение. Разделихме се мирно. Най-сетне се чувствам свободна.

— На него ли се обади?

— Не, на моя приятел италианеца, с когото изкарах празниците.

— Ако се придържаш към желязното си правило, си го видяла два пъти и сега край, нали?

— Случаят е по-различен. Още не го познавам… в библейския смисъл. Следователно мога да се видя пак с него. Той не прилича на моите… обичайни приятели. В сърцето му има филмова лента. С него аз играя във филма, не съм зад кулисите като продуцент. Шарлот ще се върне ли във Везине, след като се пооправи?

— Ще го решат родителите й заедно с хирурга. Първите дни ще са решаващи. Когато излезе, ще отиде в санаториум. Би й било по-добре на Гроа с чистия въздух и кардиолог вкъщи, но те сигурно ще решат да си я приберат.

— Трябваше утре да се видя с Федерико в Париж. Предпочитам да остана тук, докато с Шарлот всичко бъде наред. Така че го поканих за три дни на Гроа, нали няма да ти пречим? — пита Сара.

Строго погледнато, Сара си е толкова у дома в градчето, колкото и аз, може да кани, когото си поиска. Шарлот за малко да умре. Не е момент да се канят хора. Каня се да й го обясня, но телефонът й звъни. Тя се отдалечава, изправена, без да се подпира на бастуна.

— Тя има алергия, Жо — обяснява ми Пом.

— Към какво? Пъпки ли й излизат? Или петна със сърбеж?

— Алергична е към болници заради болестта си. За да ги изтърпи, й е нужен приятел. Татко си има Албан. Мама и аз си имаме теб. Сара обаче си няма никого.

Пом не е учила десет години медицина, но е далеч по-чувствителна от мен.

— Да не би приятелят й да е свещеник? — продължава тя замислено.

Повдигам вежди.

— Защо смяташ така?

— Тя каза нещо за Библията.

 

 

Шарлот за малко да умре от кръвоизлив. Пом я спаси. Можеше сърцето й да спре да бие в хеликоптера или в операционната. Хирургът и анестезиоложката я спасиха. Сега всичко е въпрос на време и на търпение. За пръв път след Патрис Сара ще доведе мъж на острова. За миг ми става малко по-добре. После изведнъж застивам.

Федерико ще ме познае, ще си спомни как му говорих за татуировките на Сара във Везине, как го насърчих да я покани на вечеря. Сара ще се почувства манипулирана. Ще скъса с италианеца. Ще среже мостовете между нас. Ще изгубя и двете ни деца.

 

 

Пом, Лориан

Ще се кача на последния кораб с дядо, с леля Сара и с Опла. Жо е съобщил на групата на седмицата, че Шарлот е в болница. Някои имат къщи в Лориан, татко и Албан има къде да спят. Ние се прибираме на острова, понеже утре съм на училище, а в болниците не е разрешено за кучета. Жо поговори с лекарите и преведе всичко на татко, който беше толкова уморен, че му каза „благодаря, Систола“. Жо сбърчи вежди. Сара се засмя. Татко му призна, че го е наричал така години наред.

В чакалнята Албан ме пронизва с поглед. Убедена е, че съм накарала Шарлот да слезе. Не мога да издам сестра си, не съм предателка. Приближавам се до нея и заявявам тихо:

— Шарлот е много силна, ще оздравее бързо.

Тя ми отговаря, също тихо:

— Всичко е по твоя вина.

Татко, който не я е чул, слага голямата си ръка на раменете ми, сякаш тялото му е пуловер на Жо, и ме отвежда встрани.

— Пом, ти прояви невероятна смелост. Кажи ми какво искаш, ще изпълня желанието ти.

Колебая се, а отговорът ми е готов.

— Какво ще ти достави удоволствие! Пътуване? Телевизор? Мобилен телефон?

— Искам Шарлот да дойде да се възстановява на Гроа, при нас. Жо ще може да я наблюдава. Ще бъдем заедно.

Татко издава звук като спукана велосипедна гума.

— А, не! Става дума за подарък, който може да се купи. Шарлот ще се върне във Везине, щом бъде в състояние да бъде преместена. Ще ходя на работа всеки ден, но ще се връщам рано, за да бъда с нея. Ти ще дойдеш при нас през февруарската ваканция, ако майка ти е съгласна.

— Ти каза да те помоля за това, което искам. Шарлот няма веднага да се върне на училище. Жо е кардиолог и ще се грижи за нея. Ще диша чист въздух.

— Пом, Албан никога няма да се съгласи. Измисли друго. Трябва да се грижа за фирмата, не мога да остана тук.

— Ще идваш ли при нас за уикендите?

— Съмнявам се, че Систо… че дядо ти ще се съгласи. С него не се разбираме. Няма да ни иска в дома си.

Пробвам последната възможност.

— Мисля, че разбрах това, което ми обясни леля Сара. Ти си й продал твоето парче торта от къщата и тя ми я предава. Значи съм си у дома в градчето. Имам право да поканя сестра си.

Татко отваря уста, но не издава звук.

— Ако мама те притеснява, ще отидем в Локмария. Ти каза, че мога да избирам, татко. Това искам.

Ще ми се да го прегърна, но ръцете му са увиснали както в деня на погребението ти, Лу, затова не се осмелявам да го докосна.