Лорен Фуше
Между небето и Лу (3)

2 ноември

Жо, Лориан

Можеше да избереш гроаски нотариус. Ама не, отишла си на континента, на голямата суша. Качила си се на кораба, без да ми кажеш. Когато си била независима, свободна в действията си, съзнателна. Когато си помнела, че се обичаме.

Никога не съм се съмнявал в любовта ти към мен и към децата ни. С тях ти бе едно цяло, не се бъркам в отношенията ви, няма място за мен в тях. Оставих ти ги, поверих ти ги. Работих за апартамента, за училищата им, за следванията им, за брекетите, за очилата, за уроците по музика, за допълнителното обучение по математика, за ветроходството, за модните дрехи, за компютрите. Един ден ти признах, че предпочитам Сара пред Сириан, защото се чувствам виновен спрямо нея. Ти скочи ядосано:

— Тя е чаровна и буйна. Ще бъде силна и щастлива!

Сърцето ми се стяга, все едно го мачка гигантска ръка, щом се сетя за тъпака от отделението, който ни каза: „Дъщеря ви няма наследствена патология, но често съществува семеен прецедент. Искате ли да знаете от коя страна е?“. Заедно извикахме „Не!“, за да носим товара съвместно.

Отсъствието ти ми скрива слънцето, Лу. Никакъв антидепресант, никакъв психоаналитик няма да те върне. Обожавах живота с теб. Повръща ми се от живота, който ме чака. Все едно на всяко ядене да се тъпча с карфиола в тесто, който ненавиждах като дете.

Оня ден шествието бе за теб, от църквата до мястото, където те положиха. Тази сутрин е за всички мъртви, от църквата до паметника на моряците, загинали в морето. Тая година ще минат без мен. Когато двама се оженят, според етикета трябва да седят на масата един до друг една година. Щом съм пресен вдовец, ще си нося само моя личен траур.

 

 

— Моите съболезнования, докторе.

Ръкостискането на младия нотариус е силно, тонът му издава съчувствие. По принцип кантората му е затворена днес заради почивния ден. Отворил е нарочно за нас, защото утре децата ни се връщат на работа в Париж. Аз съм сложил на раменете си моряшки пуловер с цвета на залеза.

Този не ни познава. Вижда един едър гроасец с щръкнала сламена коса, смешен нос и оранжев пуловер. До него е синът му, с когото си приличат, като две капки от Атлантическия океан са, само дето синът е малко в стил парижки буржоа бохем. Снахата е прилична, с подстригана на черта морковена коса. Прелестната му русокоса дъщеря е с бастун.

Сириан не се чувства добре с мен, откакто ти ни напусна. На Сара й е нужно нещо повече, за да я обърка. Когато хората се притесняват, че е на инвалидна количка, тя ги провокира, шепнейки: „Аз съм русалка, имам дълга рибя опашка вместо крака“.

— Баща ни ви благодари, почитаеми… — започва Сириан.

Трябва веднага да си маркирам територията, иначе край. Ще ми вземе мястото и ми остава старческият дом.

— Вдовец съм, не съм изперкал, Сириан. Майка ти офейка, аз съм още тука. Недей да говориш от мое име. Ясно?

Той поема удара. Прехапвам долната си устна. Защо казах „офейка“? Виждам те отново с лятната ти рокля, с дългите ти загорели крака, гордите ти гърди и сочните ти устни. Старите дами умират, жените офейкват. Ти офейка, Лу. Остави ме на бойното поле с дупка в сърцето.

Нотариусът се прокашля. Дънките му са безупречни, а жилетката му има крокодилче на гърдите. Прилича на твоите племенници от замъка. Баща ти дълго ми се цупеше, задето съм те затворил на моя остров. Беше здрав като скала, падна както се срутва кула, сам в парка си, пред своите лебеди и крепостни ровове. Прав беше да иска да живеем при него. Ако бях там, може би щях да го спася.

Нотариусът ти има снобско произношение. И аз говорех така, за да успокоя пациентите, които ползваха този език. Когато сънувам обаче, имам гроаски акцент. Ти го откри, защото говоря насън.

— Покойната — съобщава той помпозно — завещава своята част от апартамента на булевард „Монпарнас“ на своя съпруг. Частите й от къщата в Гроа са оставени поравно на двете й деца.

Заедно взехме това решение, за да накараме Сириан и Сара да се върнат на острова. Къщата е достатъчно голяма, за да не си пречим, а аз ще я поддържам за тях.

— Ще ви прочета последната й воля — продължава нотариусът.

Сириан и жена му са седнали на крайчеца на столовете си. Сара се е отпуснала на нейния, Федерико и Джулиета лежат спокойно на облегалките. Нотариусът повдигна вежда при вида на татуировките.

— Жо, Сириан, Сара, моля ви, бъдете единни, поддържайте традициите, съхранете семейните ни ценности. Продължавайте да се събирате в Гроа на празниците.

Децата ни кимат послушно.

— Татко, няма да ви оставим сам на Коледа и на Великден! — възкликва превзето Албан.

Така и не пожела да ми говори на „ти“.

— Споко, миличка — добавя Сара и ми хвърля съучастнически поглед.

— Желая Пом и Шарлот да се научат да правят… чумпота на моята приятелка Люсет…? — чете леко въпросително нотариусът.

Той произнася думата „чумпо̀“, а островитяните казват „чумпооот“. Това е сладкиш със солено масло и кафява захар, в сравнение с който куин аман-ът е диетичен десерт. Ти така и не го овладя.

— Албан е карала курс при известен майстор готвач — казва Сириан. — Ще помогне на Шарлот.

Мъчно ми е за известния майстор готвач, който е трябвало да търпи снаха ми. Чумпотът съдържа захар и любов, няма ги в семинарите за депресирани парижанки.

Нотариусът ми хвърля странен поглед. Усмивката ми замръзва. Сърцебиене разтърсва гърдите ми. Дискретно поставям левия си показалец и среден пръст върху дясната си китка, за да си проверя пулса. Ускорен е, но не усещам болка в гърдите. Жалко. Би било ефектно да получа инфаркт при нотариуса. Щяха да поместят съобщение за мен в „Уест Франс“ и в „Льо Телеграм“. Децата са тук, можех да си счупя лулата на място. Навремето слагали глинени лули между зъбите на умиращите. Когато издъхвали, долните им челюсти се отпускали и лулите се счупвали. Отварям уста, сякаш пускам невидима лула. Сара го забелязва. Искрата в очите на нотариуса ме тревожи. Знам си те, поставила си ми капан.

— Покойната е направила специална добавка за вас, докторе, и към нея има нещо завещано.

А така. Какво ще трябва да правя, Лу? Да скачам с бънджи от Пор Сен Никола? Да се покатеря на камбанарията на църквата и да откача рибата тон? Да пребоядисам хосписа в червено на бели точки? Усещам, че ще падне веселба.

— Трябва да прочета пред всички първия параграф.

Прави пауза за по-ефектно. Все едно е водещ в телевизионно риалити.

— „За моя съпруг Жо“.

Намръщвам се, неприятно ми е този хлапак да изрича думите ти.

— „С теб се обичахме дяволски много.“

Започваш да ме размекваш. Инстинктивно свивам глава в раменете си. Подготвям се за удара.

— „Но ти ме предаде, моя любов.“

Потръпвам потресен от този удар. Мислиш, че е смешно ли? Е, заглеждал съм и други жени освен теб все пак! Фантазирал съм си за някои. Желал съм ги. Но никога не съм ти изневерявал. А ако вярвам на споделеното от приятелите, трябва да съм вид, обречен на изчезване. Влюбен динозавър.

Сириан ми хвърля убийствен поглед. Албан е отвратена. Сара с изненадана. Пом и Шарлот сигурно ще се избият на острова.

— Това е нелепо — казвам и се опитвам да се усмихна.

Нотариусът вдига ръка.

— Нека да довърша. „Излъга ме, но ти прощавам. Не искам децата ни да узнаят повече. Това си е наша работа. Сега те трябва да излязат от помещението. Онова, което следва, е само за твоите уши, Жо.“

 

 

Нотариусът сочи вратата. Сириан става и се подчинява, като ми обръща гръб. Албан го следва и ме поглежда, сякаш съм развалена стрида в кошница. Сара излиза, като мимоходом леко ме побутва с бастуна. Треперя от яд. А ме и досмешава, това е най-великата гадна шега, която си си правила с мен. Жалка работа, Лу. Смайващо. Но се получава. Браво, ти си най-добрата. Сега как да им докажа, че не е вярно?

— „Само за твоите големи уши — продължава невъзмутимо нотариусът. — Ако чуваш тези думи, значи съм си отишла преди теб, правилно се твърди, че хората със слонски уши живеят по-дълго. Сигурна бях!“

Шибано чувство за хумор имаш, Лу, наистина.

— „Ти си объркан и сърдит. Не ме е яд на теб, Жо. Но имаш дълг на честта спрямо мен. Натоварвам те с деликатна мисия. Това ти е наказанието.“

Не се ли шегуваш? Наистина ли мислиш, че съм ти изневерил? Била си вече болна, когато си отишла при нотариуса ли? Само ако знаех, как щях да се забавлявам! Бавачките на внуците на нашите приятели бяха жестоки. И онази шведска туристка, дето й се беше пукнала гумата на колелото и й помогнах. Можех, само да бях поискал! Трябваше да го направя, така поне щеше да ме обвиняваш с основание, моя любов.

— „Ето каква ти е задачата, мой бализак“ — продължава нотариусът. — Бализак?

— Това е семейна шега. Продължавайте.

— „Моля те да осигуриш щастието на нашите деца, с които никога не си се занимавал. Ти беше страхотен любовник, великолепен съпруг и отсъстващ баща. Баща ти и дядо ти са отивали с месеци за риба, ти повтори този модел. Дедите ти са били по море, ти дежуреше в болницата. Децата ни преуспяха професионално, но не са щастливи. Ако моят нотариус ти чете днес това писмо, значи аз вече не мога да направя нищо за тях. Поверявам ти ги. Сириан е женен и е баща, Сара е свободна и прескача от цвят на цвят. Но те не знаят нищо за любовта. Възкресявал си пациенти с равни електрокардиограми. Моля те да върнеш усмивките на двама вече възрастни хора, носещи твоето име. Имаш картбланш. Щастието е заразно. Очаква те и изненада.“

Какъв е този фарс, Лу? Нотариусът продължава безпощадно:

— „Сириан и Сара не бива да знаят нищо. Забранявам ти да споделяш с тях. Забранявам ти също да споменаваш за това на групата на седмицата. Мисията не е невъзможна. Разполагаш с време и подсигурен период от два месеца. Нито една служба не знае как ще действаш. Този текст няма да се самоунищожи.“

Той вдига поглед към мен.

— Има предвид филма с Том Круз.

— Нищо подобно, говори за сериала с Питър Грейвс и Барбара Бейн. Вие не сте били роден, излъчваха го през 60-те години на XX век.

— Разбирате ли коя е групата на седмицата?

Аз кимам.

— Каква е изненадата?

— Съпругата ви е написала писмо до вас и до децата ви. Ще ви го предам, когато осъществите напълно мисията, с която ви е натоварила.

Изръмжавам:

— Дайте ми го веднага! Сара и Сириан са възрастни, живеят на петстотин километра от Гроа и сами са избрали своя живот. Лу беше болна, заболяването й е подсказало тази нелепа идея. Аз съм лекар, знам какво говоря. Вие сте нотариус, не сте квалифициран да преценявате чуждото щастие.

— Докторе, просто съм натоварен да ви запозная с последната воля на покойната. Няма да ви съдя за начина, по който ще постъпите.

— Тогава кой ще отсъди?

— Зададох й този въпрос. Тя ми отговори, че ви има доверие.

— След като ме обвинява, че съм й изменил?

Нотариусът свива фаталистично рамене.

— При моя занаят съм свикнал с какво ли не. Това завещание е по-смислено от много други. Ако сте дълбоко убеден, че децата ви са щастливи, елате пак при мен след два месеца. Ще счупите печата и ще можете да прочетете писмото й. Пожелавам ви успех, докторе.

Изправя се, за да ми подскаже, че разговорът е приключен. Ще се прибере у дома и ще се възползва от почивния ден, който аз му провалих. А аз ще трябва да се сблъскам с децата ни.

— Минутка само! Споменахте печат. Пликът е затворен с печат ли?

— Няма плик.

Нотариусът отваря едно от чекмеджетата на бюрото си, взима една бутилчица и я слага пред мен. Запечатана е с восък. Етикетът е остърган, липсват последните думи на марката, сега се чете champagne Merci^[1]. Съдържа две сгънати листчета. Разпознавам я. Последния път, когато я видях, бе през юни, вечерта на лятното слънцестоене. Още бях много зает началник, Пом бе само на няколко месеца…