Лорен Фуше
Между небето и Лу (44)

Десет години по-рано

Жо, остров Гроа

— За любовта! — казах ти аз, взирайки се в очите ти във вечерта на лятното слънцестоене на Гран Сабл.

— Гледай ме, докато си казваме наздраве, Жо, иначе — седем години без секс!

Подчиних се при тази заплаха. Ти ме помоли да се сетя за някоя песен точно за този миг. Аз затананиках „Остров между небето и Лу“. Ти отговори с „Пей, живот, пей, сякаш утре трябва да умреш“. Беше тъжна. Дядо ти, блестящ и добродушен човек, бе умрял наскоро — с помътен разсъдък и агресивен. Ти се ядосваше на лекарите му, обвиняваше колегите ми в лекарско твърдоглавие. Каза ми сериозно:

— Искам да разчитам на теб, Жо.

— Можеш. Бих дал живота си за теб.

— А би ли ми го отнел? Ти се бориш за твоите пациенти. Искам да ми се закълнеш да ме спасиш, ако някой ден стане наложително, ако стана като дядо.

— От какво да те спася? От този мамарец, дето ще те ухапе по прасеца?

Ти изписка и си сви краката.

— Умееш да лекуваш, Жо, умееш да съкращаваш мъките. Беше инжектирал нещо на човека без глава.

Бях млад специалист на стаж в спешната помощ. Бях успял с първото си израждане при домашни условия и направо летях. Веднага след това се озовах пред една кола, чийто шофьор, възрастен мъж, който не бе закопчал предпазния колан, вече почти нямаше глава. Уста и нищо над нея, без нос, без очи, без коса. Черепът му се бе пръснал, мозъкът му бе върху предното стъкло. Сърцето му още биеше, макар и неритмично. Стомахът му бе хлътнал навътре. Краката му бяха смазани под ламарините. Ръцете още държаха волана. Явно бе заклет пушач, заклет пияч и увредените му органи не можеха да послужат на никого. Жена му, която приличаше на баба ми, бе извадена от колата в безсъзнание. Бавно се съвземаше и повтаряше: „Как е мъжът ми? Пак беше пиян, заспа, докато караше. Как е мъжът ми?“. Не исках да й остане ужасяващият спомен за старец без лице и без крака, с разкъсано тяло и орган, който още правеше „бип-бип“, поддържайки някаква илюзия за живот. Гледката бе непоносима. Инжектирах му една ампула, която за няколко секунди спря сърцето му. Теоретично аз го убих. Убих преждевременно един мъртвец, един торакс с фибрилация. Вечерта ти разказах. После се напих. Без да пипам волан. Спокойно, вкъщи. В обятията ти. Никога, на никого не го казах, освен на теб.

— Не се гордея с това, но и не съжалявам. Е, и?

— Щастливи сме заедно, мой бализак. Кой знае какво бъдеще ни очаква? Ако страдам от неизлечима болест, ако ме боли жестоко, ако се побъркам и се превърна в някаква идиотка с потекли лиги, искам да ми помогнеш да си отида.

— Ти си луда!

— Да, по теб! Кълна ти се да постъпя по същия начин, ако ти ме помолиш. Иначе ще се грижа за теб предано и със секси бельо до последния ти миг. Но не мога да си представя да гасна бавно някой ден, без да си спомням, че те обичам.

— Аз съм лекар, спасявам хора, не ги убивам. Човекът, за когото говориш, потенциално вече беше мъртъв. Ако един ден си в неговото състояние, ти обещавам да спра сърцето ти… Така става ли?

Ти тръсна ядно глава, не ти беше достатъчно. Дядо ти, единственият от твоето семейство, който ти бе говорил за майка ти, според теб не заслужавал онова, в което се бе превърнал. Напразно се опитах да те вразумя:

— Защо се тревожиш за това на четирийсет и шест години?

Останахме тъй, до късно срещу морето, притиснати един към друг. Един гларус дояде сандвичите ни. Ти настояваше. Спореше. Започна да плачеш. Предадох се, мислех си, че пак ще поговорим, че това е просто един спор, който с нищо не ме ангажира. Ти ме целуна сладко, „в езиков вариант на двайсет и първи юни“. Измъкна лист от джоба си и написа на него: „Ние долуподписаните, Жо и Лу, здрави телом и духом, обещаваме днес с този договор, влизащ в действие веднага, да се освободим взаимно, ако се наложи“. Сложи дата и се подписа. Подписах се и аз, за да пресуша сълзите ти. Ти нави договора около пръста си и го пъхна в празната бутилка. После допря устни до гърлото й и прошепна в бутилката думи, които не чух. Сетне я запуши с корковата тапа. След това изстърга етикета, за да не се виждат последните две букви. Остана само „Мерси“.

Жо, остров Гроа

Слънцето озарява от светлото небе товарния кораб, платноходите, рибарите, пешеходците, колите, кучетата и гларусите. Сара ми услужи с нейния айпод и докато пътувахме, слушах как Дидие Скибан свири Молен на пиано, това ми помогна. Махам слушалките от ушите си, слизам от кораба, бутилката издува джоба ми.

— Ей, Систола! Татко!

Обръщам се. Децата ни са дошли да ме посрещнат. Сядаме на терасата на „Пристана“. Поръчваме си мускаде и Соаз ни носи три чашки. Вадя бутилката от якето си, ти си на дъното й като дух. Думите, които изрече в нея, са залегнали в сърцето ми.

— Не успях да извадя писмото на майка ви.

— Соаз сигурно има каквото трябва — казва Сириан. Връща се с парченце канап и го свива на две. Вкарва клупчето до дъното на бутилката, накланя гърлото, така че то да мине под листчетата. После дърпа полекичка канапа и те излизат с него. Първо разгъвам прословутия договор, който не спазих. После подавам писмото ти на Сириан, който го дава на Сара, за да ни го прочете.