Лорен Фуше
Между небето и Лу (39)

22 януари

Сириан, остров Гроа

Пак ми се свива сърцето, когато виждам името на лодката на Систолата върху корпуса: Лу дьо мер. Не съм по-добър баща от него, но той е бил по-добър съпруг от мен. Закрилял е мама до края. Дори започвам да се питам дали наистина й е изменил.

Шарлот е посърнала. Пом всячески се старае да я разведри. Опла й носи играчките си и не разбира защо тя вече не му ги подхвърля.

— Искаш ли да караш? — предлага ми Систолата.

— Няма да се справя.

— Нали имаш правоспособност да управляваш лодка? По това време няма товарен кораб. Да не би да те е страх?

Хайде пак, също като някога, когато скачах от най-високото във водата или заставах от наветрената страна на платнохода, за да му докажа, че не се боя. В пристанището скоростта е ограничена до три възела. Ускорявам в канала, после давам газ при Куро̀, когато сме достатъчно далеч от брега. Корабът трепери под краката ми. Плъзвам се по една вълна, ускорявам още. Лу дьо мер вдига предницата си, държа го здраво.

— Хубаво, а? — изкрещява баща ми.

Кимам и се съсредоточавам върху посоките. Посока север е с две стрелки нагоре, посока юг — с две стрелки надолу, съвсем просто е. Посока изток е с една стрелка нагоре и една надолу. Посока запад е със стрелки, насочени към центъра. Систолата няма да ми помогне, знам си го, ще ме остави да разбия кораба му и после ще ме ругае колкото може.

— Бил си прав за хосписа — изревавам аз, за да надвикам двигателя. — Мама е поискала да отиде там.

Той е зад мен, не виждам реакцията му. Карам в тъмното към неговия остров. Ръцете ми изтръпват от силата, с която стискам руля. Обръщам се, когато наближаваме Гроа. Припомням си: „На входа на пристанището има една зелена и две червени шамандури“. Вдясно зелена шамандура със зелен конус. Вляво червена с червен цилиндър.

— Акостирай ти, татко.

— Оправяй се сам.

— От десет години не съм маневрирал в пристанище, не смяташ ли, че ще е по-разумно ти да го направиш?

— Страх ли те е, синко?

Ей, отново. Скърцам със зъби. Намалявам скоростта. Насочвам кораба към кея под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Изключвам двигателя, за да застана успоредно, изправям още малко, включвам на заден, за да спра лодката.

— Готово.

Систолата се прехвърля на брега удивително ловко за шейсетте си години и привързва лодката.

— Нищо не си забравил — казва той.

— Как върви с Албан?

— Усмихната е, услужлива и приятна, не мога да позная жена ти. Лу и Тиери умеят да преценяват хората.

— Че какво общо има твоят приятел с нея? Той почти не я познава!

Да не би и баща ми да изкуква?

— Той познава изтънко човешката душа, Сириан. Лу смяташе, че Албан е великодушна. Сигурен съм, че Тиери би се съгласил с нея.

— Толкова приятели имате с мама. Аз изгубих моите. Жена ми и дъщеря ми нямат никакви. Защо?

— По-рано и ти имаше. Шарлот открива приятелството с Пом, така ще оздравее по-бързо.

Заедно тръгваме към вкъщи. Подминаваме „Ти Бьодеф“. Ако не бях толкова нетърпелив да целуна Шарлот, щях да поканя за пръв път баща ми да изпием по чашка.

 

 

Дъщерите ми са в кухнята със Сара и Федерико. Играят на burraco, италианска игра, подобна на канастата. Шарлот се усмихва, когато влизам. Понечва да се изправи и се отказва, тялото й се свива. Целувам я по челото. Отслабнала е още. Пом чака да дойде и нейният ред. Целувам и нея по челото.

— Къде е Албан?

— Отиде да пее в хора „Ла Клейен“.

Май сънувам. Дъщерите ми се обичат. Баща ми смята, че жена ми е приятна. Тя пък пее с гроасци, които познава от няколко дена, а не се е сближила с никого във Везине, макар от десет години да живеем все на същата улица.

— Може ли да си доиграем? — пита Сара.

Радвам се, че са заедно, но се чувствам излишен. Пребих се да тичам от службата до гара „Монпарнас“. Докато пътувах с влака, си представях как ще се срещнем пак. А ето че идвам в неподходящ момент. Пом е чувствителна и интуитивна и ми се извинява с поглед. Шарлот е унила и бива сгълчана от сестра ми.

— Цакаме ги, стегни се, племеннице, иначе ще акаме мехурчета!

— Печелим, татко. Леля Сара казва, че имаме яки дупета! — възкликва моето ранено момиченце.

Ако проговори така пред майка си, като нищо ще акаме мехурчета.

 

 

Ще вечеряме след четирийсет и пет минути, когато се върне Албан. Вървя към дивия бряг. Минавам покрай работилницата на стъкларя. Преди единайсет години Дамиен направи първия ми подарък за Маел, един гердан от прозрачни мъниста с цвета на очите й. Той направи и гривната, която подарих на Албан, когато тя за пръв път стъпи на Гроа. Човекът има многочислено семейство и все се усмихва. Аз съм затънал с моите дъщери и все се муся. Открийте грешката. До мен спира кола.

— Сириан?

Прям поглед, червена коса под тюрбана, дребна женица, но щедра като плодова градина: Мартин, твоята приятелка, която прави magical cake. Живее в Ломенер със съпруга си, китариста Оливие.

— Да те закарам донякъде?

Лу ли ми я праща?

— Тръгнал съм за Локмария.

— Качвай се!

Край виещия се път притичват зайчета. Тя завива при входа към Локелтас, подминава Кермарек и се насочва към Локмария.

— Жо ни притесни, но вече е по-добре — обажда се тя.

Застивам.

— Работя в Париж, нямаше как да се погрижа за него — казвам, защитавайки се.

— Разбира се, просто да те успокоя! Ние тук не се оставяме един друг. Лу ни липсва. Една година бях написала на моите сладка „круши, банани, целувки“. Тя пък ми даде бурканчета с „печени ябълки, канела, ябълкова ракия, приятелство“.

— А ти си ги изхвърлила и си й казала, че са били разкошни?

— Точно така.

 

 

Оставя ме в Локмария. На долния етаж свети. Коминът пуши. Толкова чудни спомени имам от тази къща. Виждам бабата на Маел, значи прабабата на Пом, с двете дантелени крилца в косите. В неделя тя си слагаше високата шапка. Говореше ни за детството си, как ергените им събаряли стомните на връщане от чешмата, как общо изпечените сладкиши се смесвали във фурната на хлебаря, за многочислените семейства в крайбрежните къщурки. Ходеше гордо като царица. Виждам отново себе си, как мятах камъчета по прозорците на Маел, за да дойде при мен през нощта. Виждам родителите й, загинали в една лавина, когато Пом беше на няколко месеца. Бяха спечелили някакъв конкурс и за пръв път отидоха на планина. Баща й беше оцелял от морските бури, за да умре на върховете. Вече бях с Албан, но не знаех, че тя чака Шарлот. Надявах се Маел да дойде при мен накрая, нали родителите й вече не я закотвяха в Гроа. Бях подценил силата на призраците. Ако бяха живи, може би все някога щеше да ги напусне. Когато умряха, не се откъсна от тях.

Почуквам на вратата.

 

 

Маел, остров Гроа

Той пък какво прави тук?

— Пом добре ли е? — питам разтревожено аз.

— Много добре. Може ли да вляза?

Запазила съм мебелите в хола на родителите ми, но стаите са променени и ремонтирах баните във всички стаи за гости. Посочвам креслото на баща ми.

— Седни. Няма го, за да те нарита отзад.

Баща ми го бе гонил чак до плажа, за да го напердаши, понеже бях спала извън къщи, но Сириан тичаше по-бързо. После се разбраха. Уважаваха се, докато Сириан водеше открита война с Жо.

— Момичетата играят карти. Албан пее в хора.

— А ти се чувстваш изоставен. Какво те води насам?

— Искам да се помирим.

— Че да не би да воюваме?

Той се заглежда в снимките, сложени в рамки: родителите ми, баба ми с шапката, Пом на всички възрасти.

— Изчезваш от градчето, когато идвам. Не искаш моите пари, за да отглеждаш дъщеря ми. Избягваш ме.

— Ако беше дошъл да ме потърсиш, щях да се върна в градчето. Пом не е твоя, а наша дъщеря. Ако беше представил нещата другояче, щях да приема помощта ти. Избягвам не теб, а жена ти.

— Ти ми отреди ролята на лошия. На мръсника, изоставил детето си.

— Не си изоставял никого, аз отказах да те последвам. Пом е чудесно малко момиче и ти щеше да го знаеш, ако я виждаше повече от четири пъти в годината.

— Тя прилича на теб. Изгубих те и от самото начало разбрах, че ще изгубя и нея.

— Ти се затвори в кула с Албан и Шарлот.

Предлагам му цигара. Той отмята глава назад, протяга дългите си крака към камината и пуши с наслада.

— Освен това дойдох да ти благодаря. Помагала си на Лу и си се грижила за баща ми, а това беше мое задължение.

— Те са баба и дядо на Пом и ме приеха в дома си, след като родителите ми умряха. Аз съм им задължена, не те на мен.

— Това, което ти казах в деня на злополуката — че те обичам, — наистина го мисля — прошепва той.

— Аз също. Само че сме несъвместими.

— Знам. Имаш ли си някого?

— В момента не. Имах, Пом изобщо не разбра.

— Ще изгубя Албан.

— Държиш ли на нея?

— Да. Не си давах сметка, но е така.

— Бори се.

— Изневерих й. Тя знаеше и го приемаше. Вече не й изневерявам, но тя пък не може вече да ме търпи. Мислех си, че винаги ще ме обича.

— Това мъжете сте невероятни! Насили се да я спечелиш пак, вместо да се оплакваш. Привлечи я, все едно я срещаш за пръв път. Приятелю, имаш асо в ръкава, баща си на дъщеря й.

— Не съм ти приятел — отвръща обидено Сириан.

Поглеждам го с някаква нова нежност.

— Време е да ми станеш. Аз също имам асо в ръкава. Майка съм на дъщеря ти.

 

 

Шарлот, остров Гроа

Федерико и Пом ни биха на burraco. Леля Сара е бясна.

— А къде е баща ти? — учудва се мама, когато се прибира. Подир злополуката не го нарича с малкото му име.

— Излязох да подишам въздух, докато дъщерите ми се отдават на хазарта — извиква татко от вратата.

След злополуката той казва „моите дъщери“ в множествено число. Смръщвам нос.

— Пушили ли сте, татко?

— Само една цигара.

— Много е лошо за Шарлот! — намесва се мама.

Татко се приближава да я целуне, но тя извръща глава и отваря шкафа с чиниите. Пом събира картите и подрежда масата. Аз не върша нищо.

— Отивам да си взема пуловер — казвам аз.

— Искаш ли аз? — предлага Пом.

— Кой ти трябва? — спуска се мама.

— Тя се възстановява, не е от захар — обажда се грампи. — На партера е, няма да се умори.

Изправям се бавно и отивам до стаята, сядам на леглото да си поема дъх. В момента нося само жилетки заради ребрата. Не мога да облека поло или друг пуловер. Пом ми е оставила един рафт в нейния гардероб. Забелязвам оранжевото яке, с което бях, когато паднах. Цялото беше в пръст, трева и кръв, някой го е изпрал: то ме чака, чистичко, сгънато и изкусително. Правя огромни усилия, за да си го сложа. На вратата ми се чука.

 

 

Татко сяда до мен.

— Тежко, а, мъниче?

— Нямам вече сили. Кинезитерапевтът казва, че ще се върнат, ама това са приказки. Разочаровам Пом, дори не мога да излизам. Смятате ли, че един ден пак ще дишам както преди?

— Ще се лекуваш, ще ядеш, ще спиш, ще добиеш пак самочувствие. Ще се върнеш към живота си. При теб ли е айпадът ти? Ще ти покажа какво ми помага да издържа, когато съм вкиснат.

Той пише нещо на таблета и ми го подава. Виждам осветени кейове, два сигнала примигват, единият е зелен, другият червен, има привързани платноходи и шамандури.

— Това е уебкамерата на Лориан и Пор Тюди, имаш страхотен изглед към пристанището на Гроа в реално време.

— Това ли гледате, когато сте тъжен?

— Да, а също всяка сутрин и всяка вечер. Гледам как товарните кораби акостират, как от тях излизат пътници и коли, как моряците разтоварват, как тръгват и пристигат платноходите и рибарските лодки и кораби. Виждам как ръми дъждът, как слънцето кара водата да блести. Гледам живота денем и незаспиващия океан нощем. Един път дори видях как Пом и твоята грани паркираха и си купиха билет за кораба!

— Бяхте ли отчаян?

Той ме поглежда слисано.

— Ябълките „Granny Smith“^[1], татко. Така съжалявам, че се спуснах в тази дупка. По-рано бях в затвор заради мама, но поне можех да дишам.

— В затвор? — казва той поразен.

А живее с нас. Нима нищо не е разбирал?

— Нямам право да имам приятелки. Не мога да се храня в стола. Не мога да поканя никого, нито да ходя на гости. Аз съм мамината кукла.

— Не преувеличаваш ли малко? — пита той с усмивка.

— Сега ще е още по-зле! Ще ме държи под ключ до осемнайсетата ми година.

— После какво ще направиш?

— Ще отида толкова далеч, че никога няма да ме намери. Ще дам адреса си единствено на Пом.

— Не и на мен?

— Ще се почувствате задължен да го съобщите и на мама.

Усмивката на татко изчезва.

— Остават ми девет години, за да ти попреча да изчезнеш така — заявява сериозно той.

 

 

Лу, там, където се отива после

Отначало се обръщахте все още към мен. Сега вече съм част от миналото. Вече не мислите „ти би го харесала“, а „мама или Лу би го харесала“. Само ти още се обръщаш към мен, мой бализак. Нормално е. Това е животът. Искам да кажа — това е смъртта.

Събрали сте се вкъщи, това сгрява сърцето ми. Изправяте се един срещу друг, хванали сте се за шиите, разтърсват ви силни чувства. Уловени сте в капана на същия лабиринт като по-рано, но сега сте се хванали за ръце. Поне вече не сте сами.

 

 

Албан, остров Гроа

Вратата на синята стая се отваря със скърцане и аз се събуждам рязко.

— Кой е?

— Сириан.

Паля лампата. Приспивателното притъпява сетивата ми.

— Шарлот има болки ли?

— Тя спи. Облечи се. Трябва да поговоря с теб.

Съпругът ми е с моряшка шапка на главата и с тридневна брада, същинска реклама за тоалетна вода.

— Не говориш с хора по пижами ли?

— Ще те изведа навън.

— Посред нощ? Да не си пил?

— Съвсем не. В неделя си тръгвам, после ще спиш спокойно. Хайде, ела.

Няма да ме остави, упорит е. Обличам някакви дрехи, мърморя, приспивателното ми пречи.

— Хубаво се облечи.

Подава ми шала и якето. Излизаме. Вятърът се развихря, доволен, че има нови кегли за бутане. Сириан ме прегръща през раменете и ме повежда към улицата.

— Отиваме на пристанището.

 

 

Студът кара кръвта ми да застива и смразява химическите молекули, заради които би следвало да спя като щастливо бебе, а не като притеснена майка. Залитам по пътя, подкрепяна от мъжа, когото обичам и когото скоро ще напусна.

Пристанището е пусто, ехтят звуци, вантите шибат мачтите, корпусите скърцат. Няма ни котка, ни моряк, ни гларус, само двама глупаци, които сядат на кея и си клатят краката. Зелената светлина вляво примигва храбро.

— Шарлот не се чувства добре, Албан.

— Можех да ти го потвърдя и на топло от леглото.

— Чувствала се е като в затвор преди злополуката. Страх я е, че сега ще стане по-лошо.

— Греши! — казвам аз саркастично. — Тя ни доказа, че можем да й имаме доверие. Ще я запиша за скокове с бънджи и в курс по делтапланеризъм. Нали трябва да разпери крила!

— Сърцето й е здраво, Албан. Ребрата й ще зараснат. Тя е енергична. Оцеля. Тя не е Танги.

Опитвам да се изправя, но той е предвидил реакцията ми, хваща ме и аз сядам пак. Притиска ме до себе си. Седя ядосана, задъхана, измъчена, с овлажнели очи.

— Ще ми се да познавах брат ти, да те направя щастлива, да даря лекота и свобода на Пом и на Шарлот. Вчера вечерта отидох да се видя с Маел в Локмария.

— Събирате ли се? — питам с тон, който би следвало да е безразличен.

— С никого не се събирам, ти си моята съпруга. И аз те обичам. Време е с Маел да станем просто приятели.

Доближава неустоимото си лице до моето. Ако исках, можех да го бутна от кея в ледената вода и щеше да потъне мигновено. Щеше да е идеалното убийство. Пристанището е пусто. Щях да се върна и да си легна в стаята и да се зачудя с другите на следващата сутрин защо ли го няма. Скублата му ще го чака напразно.

— Дай ми втори шанс, Албан. Да започнем отново, на чисто. Ще се променя. Все още всичко е възможно. Не искам да ви изгубя.

— Ами твоята мърла?

— Казах ти, край с нея.

— Защо искаш да говорим тук?

Той се обръща и ми показва една камера зад нас.

— Това е уебкамерата на пристанището. Бях сърдит на Гроа, задето беше отвлякъл майка ми. Бях сърдит на Маел заради Пом. Но продължавам да съм привързан към това островче. Тук съм израснал, това са моите корени. Всяка сутрин и всяка вечер гледам пристанището и си представям, че влизам тук с катер. Това е моят пристан, моето убежище.

Той разтваря широко ръце.

— Уебкамерата хваща точно тази част от кея, където се намираме, до товарния кораб вдясно. Ние сме точно пред нея. Тук няма лъжа. Тук се говори истината.

— И ако те бях бутнала във водата, стотици хора, които в този момент са в интернет, щяха да ме видят, така ли?

Внезапно той ме целува както някога. И аз се отпускам. Защото Шарлот е на сигурно място вкъщи. Защото си има личен лекар у дома. Защото тук е толкова студено, че можеш да замръзнеш. И защото отново сме двамата.

 

 

Изкачваме се по улицата към градчето и сякаш се връщаме назад във времето. Няма начин аз да съм тази жена, притисната до своя мъж в островния мрак. Няма начин той да е този пламенен, нежен мъж. Няма начин аз да съм тази жена, която няма търпение той да я съблече.

И ето че се случва невероятното, това, на което не си се надявал, страстта, целувките, като първия път, с прелестни несръчности и огнени открития. Запознаваме се в първото утро на света. Вече не ме е страх от проклятието, изречено от полудялата ми от скръб майка. Животът е пред Шарлот. Отново мога да се отпусна. Любовта е по-силна от омразата.

 

 

Шарлот, остров Гроа

Преди спях на една страна. Сега ми се налага да лежа по гръб. Затова сънят ми е лек. Чувам как вратата на къщата се отваря, после се затваря. Познавам гласовете на родителите си, те си говорят тихо, но аз имам остър слух. Къде са тръгнали посред нощ?

 

 

Чакам. Не се връщат. Да не би мама да е поискала татко да скочи над Адската дупка? Да не би да се убиват един друг на плажа? При кого ще живея, ако умрат и двамата? Грани вече я няма, грампи не може да се грижи за мен. Сара смята, че съм противна. Нямам роднинска връзка с Маел. Маминка, майката на мама, мрази деца. Кой ще се грижи за Опла? Него ще го затворят в клетка, а мен — в сиропиталище? Ще му бият инжекцията, а аз само дето ще си изплача очите. Този израз е тъп, човек не може да плаче с краката си. Пом дори няма да знае къде съм, няма да се видим повече. В крайна сметка моят златен затвор не беше толкова ужасен. Мама се страхува прекалено за мен, но ме обича. Татко никога го няма, но и той си ни обича.

Само като си помисля за това и сърцето ми започва да препуска. Ако шевовете не издържат, дали ще се изсипе отдолу като скъсан чорап? Дали хирургът ме е зашил с кръстати шевове, или завинаги ме е „зашил“ за Гроа? Трябва да се успокоя. Пробвам номера на татко. Взимам айпада и включвам уебкамерата на остров Гроа. Виждам един господин и една дама в гръб. Те гледат входа на пристанището, седнали един до друг. Образът застива, камерата не работи непрекъснато. Татко ми обясни, образите продължават шейсет секунди и се обновяват на две минути. Дамата иска да стане, но господинът я задържа. Тя ми напомня за… мама? Ами господинът да не е… татко? Образът застива. Той се обръща, тя също. Образът пак става неподвижен. Той й сочи камерата, а аз им махам с ръка, но те не ме виждат. Образът застива. Ето ги отново, сега пък се целуват, пфу. Образът става неподвижен. И ето че си тръгват, притиснати един към друг.

 

 

Добре ли видях, или превъртам? Чувам как вратата на къщата се отваря и затваря тихичко. Те си шушукат, смеят се приглушено. Качват се по стълбите. Той не е скачал над Адската дупка. Не са се избили. Няма да ходя в сиропиталище. Никой няма да бие инжекция на Опла. Ще си останем заедно четиримата. Татко е прав, неговата уебкамера оправя настроението.