Лорен Фуше
Между небето и Лу (30)

2 януари

Жо, остров Гроа

Обичах да си пийвам с теб, Лу. Поводът можеше да е някой слънчев лъч, появилата се след дъжда дъга, някоя радостна новина или скръбна вест, в интимни мигове, гостуване или семейно събиране. Днес си поръчах годишната партида в Клуба на любителите на хубави вина, основан от нашите приятели Жорж и Жьонвиев. Някои вдовци си купуват малки бутилки, за да пият по-малко. Скръбта е толкова дълбока, липсваш ми непрестанно, така че това ми дава правото да пия за двама, но умерено. Научих си урока.

Днес ще се къпем в морето. Ако беше тук, щяхме да се топнем заедно. Гроасци не скучаят, организират събития и създават сдружения за рисуване, за почистване на чешмите, за опазване на черните пчели, за лекуване и кастриране на безстопанствените котки, за пеене, за свирене, за спасение на Биш — последното корабче за риба тон с платна на Гроа, и на Корбо де мер, последната шалупа за лангусти, символ на съпротивата на бретонските рибари. Бяхме доброволци в Международния фестивал на Гроа за островни филми, който се провежда в края на август. Сега съм сам като последен тъпак, председател, касиер и единствен член на сдружението „Лу“.

Гроа е известен в Морбиан заради състезанието по плаване с лодки с кърмови гребла в Пор Лей, заради прекосяването на Куро̀ с плуване от Пор Тюди и заради януарското къпане на семейния плаж. Жан-Луи от „Сенкант“ и неговият приятел Жаки дадоха тази идея, след като излязоха невредими от едно новогодишно къпане. Избраха плаж, закътан от главните ветрове. На втория ден от годината, та организмите да са преработили алкохола от тържествата. Срещата е по обед. Ако няма облаци, ще отида да викам за приятелите. Иначе ще си остана край огъня. Слънцето се показва в дванайсет без петнайсет. Пом се втурва с бански и кърпа в ръка.

— Ще се къпем ли, Жо?

— Тази година не.

Тя се заковава на място, разочарована е.

— Вярно, на твоята възраст трябва да се внимава.

— Стар ли ти се виждам? — обиждам се аз.

— Все повтаряш, че вече не си на двайсет години.

— Но не съм и на осемдесет.

Взимам си банските и една кърпа, намирам ключовете на скутера, подавам каската на Пом. За какъв ме мисли тази сополанка?

На плажа има доста народ. Разпознавам спасителите и учителите по плуване по триъгълните им снаги, широките рамене, тънките кръстове и коремните мускули като блокчета шоколад. Деца се гонят, тичат кучета, младежи пушат, огънчетата на цигарите пращят на студа. Една белгийска туристка, Франсоаз дьо Мол, се е къпала всеки ден от Коледа досега. Малолетните трябва да бъдат придружавани от възрастен. Жан-Луи и Клер са донесли греяно вино. Плувците се събличат. Пом трепери само по бикини. За да се стоплим, правим движения, които ускоряват сърдечния ни ритъм.

— Жо, има ли мъже сирени?

— Аз съм рибомъж, тритон. Дърт тритон.

Дори да се удавя, ти никога няма да станеш вдовица. Дават сигнала. Тичам към океана, уловил Пом за ръката. Потапям се до гуша, без да я пускам. От студа ми спира дишането.

— Щом влезеш, е добра! — викат къпещите се, измръзнали до кости.

— Подредете се за снимка!

Държим се за раменете, зъбите ни тракат. Пусто ми е без теб, но групата ме стопля. Брижит от Уест Франс и Бернар от Телеграм ни фотографират. Греяното вино пари гърлата ни. Пом само натопява устни, после я търкам с моята кърпа, за да я стопля. Трябваше да си тук, щеше да ме изтриеш като уморен, разтреперан кон, а аз да ти шепна похотливи нежности на ухото. Обличам се отново, зъзнейки, слагам си светлосиния жозеф на раменете. Настръхнал съм, косата ми е мокра. Чувам как изричаш тихо: „Добра я свърши, ще вземеш да умреш“. Трябва да си намеря занимания, иначе съм свършен.

— Ще купя кораб — казвам на Пом. — Ще я кръстя Лу дьо мер^[1] и тъпаците ще говорят, че съм скаран с правописа.

Къпането ме освежи. На бретонски „морски вълк“ е bleimor. Това е псевдонимът на барда Ян-Бер Калокх. Трябва да се стегна, да се върна към живота. Да се отърва от онова, което ми тежи. Не обичам нито голфа, нито лова, това бяха аксесоари към маската ми на кардиолог. Ще подаря пушката си на някой приятел ловец. Наследил съм тази Верне-Карон от баща ми, но няма да си служа повече с нея. Последния път, когато я взех в ръце, беше, за да я изтръгна от теб.