Лорен Фуше
Между небето и Лу (41)

2 февруари

Шарлот, остров Гроа

Татко се върна на работа в Париж. По-рано бях нагла и мърморех. Сега се чувствам уязвима. Врагът е под кожата ми, в гърдите ми, аз съм врагът.

— Имаш кръгове под очите — тревожи се мама.

— Жо може да ни закара до плажа с колата, ще подишаш чист въздух — предлага Пом. — Защо все седиш затворена?

— Ако ти е тъпо с мен, не те задържам. Върви да си играеш с твоите приятелчета, които могат да тичат и да се кискат.

— Не си виждала океана, откакто дойде!

Тя не знае, че аз всеки ден съзерцавам пристанището с уебкамерата. Боли ме не когато сърцето ми бие, а когато дишам, заради ребрата ми, които е трябвало да срежат, за да стигнат до него и да го зашият. Грампи ми обясни — то е също като в гардероба, където трябва да бръкна зад тениските, за да достигна до пуловерите.

— Да не би веселият ти нрав да е изпаднал от джоба ти в Адската дупка? — пита Пом, за да ме накара да реагирам.

— Това е като първо изречение в роман — казва леля Сара.

Тя е тъжна, понеже Федерико си тръгва днес. Грампи ме преглежда всеки ден, говорим си. Откакто стана злополуката, аз се интересувам какво става в главите на хората, защо имат или нямат приятели, защо в един миг човек е господар на света, а в следващия се е надянал на някакъв клон, как хората се влюбват.

— Сърцето ти е като швейцарски часовник, всичко това скоро ще бъде само един много, много неприятен спомен — казва грампи.

— Чувствам се самотна. Когато грани беше тук, всички бяха самотни, освен вас двамата. Дори когато вече я няма, вие пак сте си двамата. Сара си има Федерико. Пом има майка си. Татко и мама пак спят заедно; откакто се целунаха на пристанището, хъркането му вече не й пречи. Аз пък си нямам никого, е, освен Опла.

— Какво са направили родителите ти на пристанището?

Разказвам му какво съм видяла на уебкамерата.

— Смяташ ли, че татко ти и леля ти Сара са щастливи? — пита обнадеждено грампи.

Потвърждавам. Това май наистина го радва. Уточнявам:

— За всички вас е пролет, а за мене — зима.

— Искаш да кажеш, че в техния живот всичко е наред, а ти се мъчиш в твоя, така ли?

— Не мога да дишам.

— О, да, можеш! Страх те е да дишаш, защото те боли. Една сутрин ще се събудиш както преди, без да забелязваш дали вдишваш или издишваш.

Той докосва полекичка с ръка белега, който плаши мама и е толкова интересен на Пом.

— И за теб пролетта ще настъпи — много преди да дойде пролетта.

 

 

Сара, остров Гроа

Федерико си купи сак, защото даде своя на Пом. Не обича сбогуванията.

— Тръгвай, Сара, иначе няма да се кача на този кораб и ще си изгубя работата.

— Ако си мечтаеш за съвършено италианско семейство, в което mamma прави паста за bambini, сбъркал си адреса — уточнявам нещата аз.

— Не мечтая за нищо конкретно, търсех човека. В Рим хората по улиците са като във филм на Фелини, без да го правят нарочно. Тук гроасци не се преструват на островитяни, а са си такива. Океанът около тях променя вижданията им. Това, че се запознавах с теб, промени вижданията ми.

— Не искам да се жертваш!

— 1 2 3 — казва Федерико. — Във Венеция пазачите, които обикалят, лепят хартийки по вратите на къщите и по решетките на магазините, за да докажат, че са минали оттам. Ще ми се да облепя целия си живот с хартийки с твоето име. Подир месец се връщам в Париж.

Един месец е много време. Няма да издържа толкова.

— В какъв цвят е стаята ти?

— Яркочервен.

 

 

Пом, остров Гроа

Отначало не обърнах внимание на онова, което ни каза леля Сара. После си спомних нейните думи. Нахълтвам при Шарлот.

— Хрумна ми нещо! — казвам аз, а косите ми стърчат като на Жо, понеже съм си махнала шапката.

Сестра ми се е сгушила и е с добре пригладени кичури под позлатените шноли.

— Спях — мърмори тя.

— На девет години си, вече си твърде голяма, за да спиш следобед.

— Тук се лекувам.

Жо ми е говорил за болничните депресии, за малките деца, прекарващи дълго време в болниците без своите майки. Те се отпускат и се оставят да умрат. Шарлот беше свикнала Албан да се отнася с нея като с бебе. Чувстваше се защитена в интензивното и в кардиологията, обаче сега е пак навън и е крехка като яйчена черупка.

— Идеята ми ще ти допадне! — заявявам аз весело.

— Не биваше да ме будиш. Докато спя, забравям, че съм затворница в тази стая.

— Имаш нужда да се разтъпчеш.

— Щом направя две крачки, веднага ме заболява, ще тичаш без мен през май на маратона Ла Гроазийон.

— Разходката, която ти предлагам, няма да те умори.

Декламирам:

— „Веселият ти нрав е изпаднал от джоба ти в Адската дупка.“ Леля Сара каза, че това прилича на първо изречение в роман. Засега не можеш да мърдаш, но можеш да пътуваш на крилата на думите. Двете заедно ще напишем една повест като за наградата „Клара“ на Лу. Не ме зяпай като теле, иначе ще реша, че са ти присадили волско сърце.

— За какво ще бъде твоята повест?

— Не моята, нашата! За каквото си решим — казвам аз.

— Защо не за моята злополука!

Замислям се.

— Можем да я опишем през твоя поглед и през моя, от две различни гледни точки!

— Ами ако сърцето ми е главният герой?

Разбирам какво иска да каже. Когато бях малка, Лу ми подари книжка, в която героинята беше капка вода, която разказваше своето пътуване през чешмите, пристигането си във ваната, срещата си с морето.

— Сърце разказвач… Идеята е супер!

— Гот! — казва сестра ми. — Грампи ми обясни, сърцето е като къща с четири стаи, влиза се през предсърдията и се излиза през камерите. Трябва заглавие.

— ЖСВ! Живеем само веднъж!

Очите на Шарлот блестят, не е толкова бледа. Понечва да си тупнем ръцете, за да скрепим договора, но се спира и изкривява лице.

Албан открехва вратата.

— Нещо да ви трябва, момичета?

— Не, благодаря — отвръща сестра ми и се усмихва за пръв път от дълго време.

 

 

Албан, остров Гроа

Направо се изгубвам сред лабиринта от улички, въртя се в кръг и всеки път се озовавам при църквата „Нотр Дам дьо Плазманек“. Преди възхода на Пор Тюди в края на деветнайсети век Локмария е било най-голямото село на острова. Моят свекър ми каза да завия след гумното, ама как ли изглежда то? Най-сетне се оправям.

Сядам пред камината. Маел ми поднася чай. Това е заради физиономията ми — изглеждам, сякаш пия чай, и често ми поднасят, а всъщност не обичам.

— Трябваше да проведем този разговор още преди десет години — започвам аз направо.

— Знаехте къде да ме намерите.

— Мъжът ми още ви обичаше.

— Това беше ваканционна връзка, не история за цял живот, Албан. Ако наистина държахме един на друг, щяхме да живеем заедно сред бури и хали. Лу е напуснала своя замък заради Жо. Той е напуснал своя остров заради нея. Двамата със Сириан си останахме кой където беше.

— Той се ожени за мен, защото бях бременна.

— Можеше да се ожени за мен по същата причина. Забравете миналото, Албан. Той ви обича. Страх го е да не ви изгуби. Обичате ли го още?

Кимам бавно.

— Вашата Пом е истински герой. Спаси живота на дъщеря ми. Никога няма да мога да й се отблагодаря.

— Действала е инстинктивно.

— Ще предложа нещо на Сириан. Искам първо вашето мнение. Може ли да си говорим на „ти“?

— Слушам те — казва Маел.

 

 

Жо, остров Гроа

Не знам какви ги вършат внучките ми, но Шарлот пак порозовя. Яде и диша, без да си дава сметка за това. Двете с Пом се кискат тъпо. Дори Опла отново е весел.

Сириан идва с влака, аз отивам да го взема от Лориан заедно с Пом на Лу дьо мер. Той скача в катера, носи две правоъгълни куфарчета — едно черно и едно сиво. Подава сивото на Пом, а тя заприличва на червена ябълка.

— Ямаха, втора употреба. Доста е поскитал, има топъл и нежен звук. Чакаше те. Добавих му мундщук „Зелмер“.

Тя се хвърля в прегръдките на баща си. И в тази секунда аз си казвам: готово, Лу. Децата и внучките ни са щастливи. Не знам дали ще е задълго, но е прекрасно.

 

 

Вкъщи отварям моя абонамент за гугъл и деактивирам предупрежденията. После събирам семейството ни в кухнята.

— През ноември нотариусът с крокодилчето ви прочете част от завещанието на майка ви, после ви каза да излезете. Продължението бе свързано с мен. Той ми показа едно шишенце, в което тя е пъхнала писмо за нас. Ще отида да го взема утре.

— Не можеше ли да го вземеш веднага? — учудва се Сириан.

— Не, но сега вече може.

— Да дойдем с теб? — предлага Сара.

Отклонявам предложението. Трябва да отида сам.

 

 

Вечерта се случват велики неща. Пом се радва на новия си саксофон и свири в дует с баща си. Двамата са в синхрон, без да са репетирали заедно. Следват партитурата и се наблюдават взаимно, трептят в хармония. Възхитен съм. Дано да ги чуваш там, където си, моя бализак.

— Как ще кръстиш твоя саксофон? — пита Сириан, прибирайки своя инструмент.

Пом се обръща към Шарлот, която отговаря веднага:

— Клара!

Излизам да погледна небето. В Париж не се вижда нищо заради мръсния въздух. Тук спим под обсипано със звезди наметало. Твоята „апетитна градинка“ не оцеля, изоставих я, забравих я, малко ме е срам, всичко отиде — босилекът, ментата, дивият чесън, магданозът, салвията, риганът, върбинката, маточината, мащерката, както и твоето любимо растение marensa mdritima, „мидените листа“, които, като се ядат сурови, имат вкуса на стриди, но иначе не са като тях.

Мисля си за нощта, когато те открих в кабинета си. Ако не се бях събудил, установявайки, че те няма, ако те бях изчакал в леглото, ако бе имала време да доведеш докрай намерението си, нямаше да бъдем тук тази вечер…