Лорен Фуше
Между небето и Лу (27)

27 декември

Патрис, Париж, квартал „Маре“

Живели сме заедно, знам какво обича Сара. Бутам вратата на нейната стая с крак и оповестявам:

— Мадам, сервирано е!

Тя се протяга, сяда в леглото. Великолепна е с разрошена коса. Поставям подноса на коленете й. И двамата сме голи. Тази сутрин няма да отида в службата.

— Чай, препечени филийки, солено масло и мармалад от портокали.

— Много мило. Не пия чай от доста време.

Надявах се на безсънна, акробатична, радостно — мръснишка нощ, но Сара беше препила и се стовари като талпа. Задоволих се да я гледам как спи, сега е още по-неустоима, по-прекрасна е дори от преди.

— Прости ми, моля те — казвам аз.

— За чая — да. За останалото — не.

Невероятна е. А аз я зарязах.

— Как си, Сара?

— Доста добре, а ти?

— Говоря за здравето ти. Как се чувстваш?

Тя се изкикотва подигравателно.

— Не ти ли казах? Идиотите са се объркали. Отначало си мислеха, че имам невродегенеративно заболяване, което ще напредва с кризи, много тежко, засега нелечимо. В крайна сметка се оказа, че не е толкова страшно. Просто единият ми крак е неподвижен, затова е бастунът, при това го използвам само понякога. В отлично здраве съм.

— Но когато говорихме по телефона, спомена инвалидна количка?

— Беше на шега.

— Значи не си болна? Никога не си била?

— Не съм болна — казва тя с усмивка.

Изоставих жената, която обичах, от подлост, от страх. Предадох я без причина! Съсипали сме си живота за нищо! Изпивам я с очи.

— Можеше да ми кажеш!

Тя си намазва филийката с мармалад и отвръща:

— Щеше ли да се върнеш?

— Естествено. Значи можеш да имаш деца?

— Разбира се.

— И няма да се парализираш?

— Няма.

Взимам подноса от нея, оставям го на шкафа и я целувам страстно. Тя ме отблъсва. Мисля, че е игра, опитвам пак. Тя се измъква.

— Разкарай се, Патрис.

— Това някаква шега ли е?

— На такова ли ти прилича? Напусни дома ми.

Тя махва с ръка, сякаш за да отпъди досадно насекомо.

— Шегуваш се, както с инвалидната количка ли?

— Не.

— Но щом не си болна…

— Да? — подмята ледено тя. — Продължавай, ще ми хареса.

Аз объркано обяснявам:

— Бихме могли да бъдем отново заедно, да създадем семейство, да направим братче или сестричка за Джон…

Тя се изсмива гадно и вече не изглежда толкова красива.

— Повръща ми се от тебе.

Дръпва чекмеджето на нощното си шкафче и грабва малък спрей за самозащита.

— С пипер е. Броя до пет. Ако си още тук, когато свърша, ще ти подлютя очите.

— Ти не си в ред! — възкликвам ужасено аз.

— Едно…

— Било е капан? Искала си да си отмъстиш, това ли е?

— Две…

— Нека да ти обяс…

— Три…

Навличам бързо дрехите си, гащи, панталон, риза, в бързането скъсвам копче, пъхам чорапите в джобовете си. Къде са ми обувките?

— Четири…

Няма да посмее!

— Пет.

Тя насочва към мен спрея и натиска. Хуквам слепешком към вратата.

Сара, Париж, квартал „Маре“

— Баща ти е мръсник! — изревава Патрис, трясвайки вратата.

Оставям спрея със сълзотворен газ. Не го натиснах, но се обзалагам, че очите му парят. Треперя, но съм освободена, доволна съм, задето свалих маската на този лигав плужек, когото мислех за свестен мъж. Какво общо има татко с тази история? Без него, без теб нямаше да ме има. Благодаря ти за моя живот, мамо. Нищо че краката не ме държат. Нищо че вашият приятел Тиери не сбърка диагнозата.

Приближавам се до прозореца. Виждам как Патрис изскача във вътрешния двор — бесен до полуда, бос. Татко казва, че се настива от краката. Грабвам великолепните английски обувки, ушити ръчно в прочута фирма, и ги мятам долу. Не ме бива на дартс, пращам стреличките къде ли не, и в случая е така. Дясната обувка полита и се приземява върху портиерната. Лявата уцелва главата на Патрис, който изкрещява.

— Ти си луда за връзване — изревава той и я вдига. — Къде е другата?

Соча му покрива. Той се опитва да подскочи, но е много високо. Трябва да се мине през капандурата от вътрешната страна. Той блъска по вратата на портиерната. Да блъска колкото си ще, Хосефина и Еваристо са в Португалия за празниците. Затварям прозореца и се усмихвам на бастуна си.

— Не те предадох — казвам на парчето добре издялано дърво. — Никога няма да се разделим.

Гледам си телефона, нямам съобщения от Федерико. Пиша: „Свободен ли сте довечера? Събранието свърши, уф“. После се отказвам, трия и пиша: „Свободен ли сте довечера? Не беше събрание, а освобождаване“. Изтривам и това. Пиша: „Искам да ви видя“. Изтривам „да“ и „видя“. Остава: „Искам ви“. Трия. Написвам: „Кога заминавате“. Трия и това. Пиша: „1 2 3?“. Пращам го.

За пръв път от години чакам отговор от мъж.