Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Entre Ciel et Lou, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Лорен Фуше

Заглавие: Между небето и Лу

Преводач: Венелин Пройков

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: 08.11.2018

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Редактор: Добромир Иванов

Коректор: Габриела Манова

ISBN: 978-619-01-0346-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12357

История

  1. — Добавяне

11 декември

Албан, Везине

— Опла, разходка, време е!

Кученцето отива да си вземе каишката и ми я донася щастливо. Шарлот си е легнала. Гладна съм, а ми е писнало да вечерям сама пред телевизора. Не мога да се сърдя на Сириан, че работи толкова. Франция е в криза, всеки трябва да се раздава на хиляда процента. Само че се виждаме все по-малко, съпругът ми се превърна в призрак. Снощи спях, когато той се върна от събрание с представители на синдикатите. Вече не ме люби, купих си прелъстително бельо, а той дори не го забеляза.

Ще отида до края на улицата. Опла е толкова добре дресиран, че бих могла да му наредя да се облекчи в канавката пред вкъщи и да се приберем веднага, Опла, number two! Само че той иска да потича. Сириан ще се прибере скоро. Сложих в хладилника „Рецина“, както навремето. Надявам се у него да се появи някакво желание. Откакто майка му почина, не е на себе си. От мрака изниква човешка фигура. Стряскам се.

— Не се бойте, госпожо!

— Изненадахте ме. Добър вечер, господине.

Мъжът е висок, има кръгли сини ириси като бонбончета, брадата му е гъста и мръсна. Не се е мил кой знае откога. Доброволка съм в местната асоциация за помощ на бездомниците, но не го познавам.

— Опасно е да се разхожда човек нощем.

Тонът му не е заплашителен, но думите му ме притесняват.

— Не се доближавайте до кучето ми, агресивно е — казвам, макар че Опла не би сторил зло дори на муха.

Мъжът се опира на стената.

— Гладен съм — казва дрезгаво.

— Не съм си взела портмонето.

— Не ви ща парите, искам ядене. Чувствам се сам. Преди имах куче. Изкарах инфаркт, взеха ме в болница, сега излизам оттам, не знам какво е станало с него. Или са го сгазили, или някоя противна лаборатория си прави гадни опити с него.

Потръпвам при тази мисъл.

— Няма ли си някакъв медальон, татуировка, чип? Проверихте ли в Дружеството за защита на животните?

— Има си хиляди буболечки… Вие не можете ли да ми дадете някакви остатъци от ядене?

Внезапно изкривява лице, притиска дясната си ръка към гърдите.

— Боли. Не мога да дишам, стяга ме!

Залита. Плъзга се покрай стената и сяда на земята.

— Зле ли ви е, господине?

— Получих сърцебиене. Онези от болницата искаха да ми режат гърдите, ама аз им казах „долу ръцете“.

Лицето му изразява силно страдание. Сините му очи се въртят изплашено. Коленича до него, без да го докосвам, все пак е противен. Не съм си взела телефона. Гледам медицинските сериали по телевизията, докато чакам мъжът ми да се прибере.

— Не ви ли предписаха тринитрин в случай на криза?

— Че с какви мангизи ще го купя? — изпъшква мъжът.

— Ще повикам помощ, живея съвсем наблизо.

Все едно гледам изплашено момченце.

— Не ме оставяйте… Не искам да пукна! Страх ме е.

— Само за минутка, кълна ви се, че ще се върна.

Бързам в тъмното, ще се обадя на номер 15 и ще изпратят бърза помощ, а аз ще се върна при него.

 

 

Тиери, Везине

Щом тя се отдалечава, улавям кучето за каишката, за да не я последва. Давам му бисквитата, която нося в джоба си. Лабрадорът сяда и чака друго лакомство. Аз му шепна убедително:

Number one, Опла! Number one, Опла, добро куче!

Не помръдва. Господарката му забелязва, че не я следва. Вика го, без да види, че аз го задържам. Пробвам пак:

Number one, Опла! Глух ли си?

— Опла, вкъщи! — вика господарката му.

Просветва ми. Редът на думите! Преобърнах ги.

— Опла, number one! Сега! Опла, number one!

Дресирано добре, кучето се облекчава. Премествам се, за да седна в локвичката урина, проклинайки моя приятел Жо.

— Е, каква стана тя? Госпожо! Вашето псе ме опика!

— Какво? — пита тя ужасено.

Връща се и вижда локвичката.

— Ама… Опла, полудя ли?

Изправям се мъчително. От палтото ми струи пикня. Опла маха с опашка, гледайки джоба ми, който му мирише на бисквита.

— Сърцето ми не бие толкоз силно, кризата мина. Изчезвам. Кучето ви не обича клошари.

— Наистина съжалявам, той ще ви се извини!

 

 

Албан, Везине

Този човек е болен. Сам е, изоставен като мен, откакто съпругът ми не ми обръща внимание. Не мога да го поканя у дома, където спи Шарлот. Не мога да го зарежа на тротоара. Мога само да се върна в нашата градинска къщичка.

— Живея наблизо, господине. Елате с мен.

Гнусното му палто вони, урина се стича по панталона му.

— Вече не ви ли боли?

— Гръдната жаба ме остави.

— Кое?

— В болницата разправяха така.

Минаваме напряко до оградата. Отварям я, заобикаляме къщата и го водя до къщичката.

 

 

Преглъщам с мъка, като оглеждам стаята: продъненото кресло, масата, мивката в ъгъла, омразния велоергометър на Сириан до прозореца. Паля електрическия радиатор. Той се отпуска в креслото.

— Вие ми се свят, от вчера не съм ял.

— Ще донеса храна и дрехи да се преоблечете.

 

 

Отвеждам Опла вкъщи, заключвам след себе си. Ключовете на Сириан не са на масичката, още не се е прибрал. Звъня му, но се включва гласовата му поща. Открехвам вратата на Шарлот, тя спи. Отварям един гардероб и взимам моряшки панталон, купен от кооперативния магазин на пристанището в Гроа. Добавям и едно непромокаемо яке, което Сириан вече не носи. Взимам кърпа от шкафа в банята. Минавам през кухнята, слагам в една торба багета, масло, парче шоколад, банан и испанската шунка на Сириан. Нали не е тук, много важно. Никакъв алкохол, да не изкушаваме дявола. Дърпам чекмеджето с приборите, колебая се дали да взема нож. Мъжът може да ме нападне, но ще му трябва, за да си намаже маслото. Отказвам се от маслото, значи няма нужда от нож. Пъхам четирийсет евро в плик и написвам адрес върху него.

— Опла, връщаме се!

Кучето ме следва, привлечено от съдържанието на торбата. Прекосявам градината и почуквам на вратата на къщичката.

— Господине?

Мъжът е седнал в същото положение. Опитва да се стопли. Оставям провизиите, дрехите и пешкира на масата, като се мъча да не поглеждам към гадното колело.

— Още веднъж ви моля да извините непростимото поведение на кучето ми. Преоблечете се и хапнете. Ще се върна. Как е сърцето ви?

— Ами кара някак, ама по-скоро никак — отвръща глухо той.

 

 

Клошарски хумор. Сядам в градината на кресло от тиково дърво, което струваше майка си и баща си. През първите години със Сириан заедно минавахме мебелите в градината със специално масло, спирахме, за да се целуваме. После аз започнах да го правя сама, със спрей. И накрая зарязах всичко, както и отношенията ни. Креслата потъмняха. Никой вече не се грижи за тях. Както и за нас двамата.

Неразумно вкарах чужд човек в дома ни. Представям си първата страница на вестниците: „Омъжена домакиня от Везине убита, няма следи от взлом“. Това съм аз, домакиня от Везине, която се грижи за дъщеря си, вместо да работи, понеже се страхува за нея. Пом също е от нашето семейство. От самото начало знаех за нея. Стори ми се трогателно — млад баща, не си давах сметка за нещата. Когато съобщих на Сириан, че съм бременна, той каза: „О, не, пак ли!“. Душата ми се смръзна. Съпругът ми и Маел се мразят с такава сила, с каквато са се обичали. Никога няма да ме обича, както е обичал нея. Вече няма да ходим на Гроа и това ме радва. Идното лято ще вземем Пом с нас в Южна Франция. Можех да я удуша, когато разбрах, че е возила Шарлот на багажника си! Откъде да знае. Помислила ме за луда, което не е далеч от истината.

 

 

Връщам се в къщичката. Мъжът е ял от багетата и шоколада. Дрехите на съпруга ми му стават идеално. Ако се обръсне, би могъл да изглежда като участник в предаване за промяна на външния вид.

— Пак ви се извинявам, кучето ми е сбъркало…

Млъквам, досетих се: бездомникът е миришел толкова лошо, че Опла не се е усетил какво прави.

— Помислило ме е за уличен стълб, нали?

— О, не! Добър апетит, господине.

— О, почтени служители — казва мъжът, явно е културен.

„Добър апетит, господа, почтени служители! Добродетелни съветници! Така служите вие, слуги, ограбващи къщата.“ Рюи Блас от Виктор Юго. В моята асоциация за подпомагане на бездомници съм срещала бедстващи бивши преподаватели. Навремето клошарите бяха несретници, избрали този начин на живот, днес никой не е защитен от опасността да пропадне.

— Как е сърцето ви?

— Жив съм.

Сочи неподвижния велосипед.

— Чудесен е. Ваш ли е?

Лицето ми застива.

— Мразя двуколесниците.

— Падали сте с тротинетка като малка ли?

— На съпруга ми е. Както и шунката. Pata negra[1] е, препоръчвам ви я.

— Ям кашер.

— О? Прощавайте.

— Няма откъде да знаете — отговаря мъжът.

— Кучето ви сигурно е било прибрано от някой, който го обича и ще се грижи за него — опитвам се да го успокоя аз.

— Свястна жена сте вие. Съпругът ви има късмет.

— Скоро ще се върне — казвам аз, както твърдя пред пощальона, пред доставчиците, пред инкасаторите за газа и за тока, подчертавайки, че не съм сама, че има мъж вкъщи.

— Да не си помисли, че ви свалям?

Тръсвам глава. Да се беше погледнал първо! Тъй или иначе Сириан вече не държи дотам на мен, за да ревнува.

— Свекърът ми е бил завеждащ на голям кардиологичен отдел. Идете да ви прегледат там. Написах ви адреса.

Подавам му плика с парите за консултацията.

— Готин ли е свекър ви? — пита мъжът.

— Особен е. Но обича дъщеря ми, така че ми е все тая, дето не ме обича. Непоносимо свестен човек е.

Неволно поглеждам към гнусното колело и потръпвам, извръщайки глава.

— Какво са ви причинили двете колела?

— Братчето ми…

Закашлям се, поемам си с мъка дъх, дори след толкова години пак блокирам.

— Стана нещастие. Беше с моторен велосипед и един камион го блъсна. Умря на място. Аз бях виновна.

Сириан знае, но не и Шарлот. Родителите ми вече не споменават името на Танги, все едно не е съществувал.

— Семейството ни се беше събрало за рождения ден на майка ми. Танги беше десетгодишен. Аз бях на петнайсет, тъкмо си бях купила моторното колело със спестеното от гледането на деца. Изфуках се с него пред по-големите ми братовчеди. Всички се изредиха да направят по едно кръгче с него, отказах само на Танги, за да не би да го повреди. Той ме видя как завъртам дръжката на газта, за да ускоря. Когато седнахме на масата, оставих контактния ключ на мотора. Не го бях привързала…

Затварям очи, виждам отново сцената, сухи сълзи ме задушават, гърлото ми пресъхна.

— След основното ястие децата станаха от масата, за да си играят. Поднесоха сиренето, отпушиха червеното вино. Когато донесоха тортата със свещите, повикаха малките деца. Танги го нямаше. Търсихме го навсякъде. После чухме воя на линейката по-надолу по улицата. Майка ми така и не ми прости, че съм убила братчето си.

— Но вие нямате вина.

— Трябваше да прибера ключа и да му сложа веригата против кражба.

— Било е нещастен случай.

— Майка ми имаше нужда от виновник. Трябваше да се съглася Танги да го пробва, както и братовчедите ми. Щях да му покажа как се спира! Шофьорът на камиона го е видял как ускорява и се устремява към него.

Представата за тази сцена ме съсипва, както навремето.

— Дъщеря ми никога няма да се качи на колело, нито на скутер. Съпругът ми имаше мотоциклет, когато се запознахме, продаде го. Упражнява се тук, не желая такава машина вкъщи.

Майка ми предпочиташе Танги. Бяхме близки. Вечерта, след като го погребахме, майка ми излезе с мен в градината и избълва с ужасна ненавист: „Пожелавам ти един ден сама да преживееш с плътта си това, което ми причини. Пожелавам ти да имаш дете и да го загубиш“.

Не повторих това пред баща ми, нямаше да ми повярва. Много рядко се виждам с родителите си. Никога не им оставям Шарлот. Майка ми изгуби детето си, разбирам, че беше опустошена, но аз я мразя. Шарлот смята, че съм единствено дете. Държа се свръхпокровителствено. Ужасявам се при мисълта, че може да й се случи нещастие. Искаше ми се да убия Пом, когато научих, че са се качили на велосипед. Следващата нощ в хотела сънувах ужасен кошмар. Бях на волана на камиона, видях как Танги се спусна към мен на червено колело, дори не се опитах да го избегна. Смееше се високо, преди да падне до кървавочервеното колело. Майка ми и Шарлот излязоха тичешком от градината. Шарлот се втурна към безжизненото тяло на братчето ми. Майка ми й крещеше: „Ти уби сина ми, бях ти забранила да му даваш колелото, заслужаваш да умреш“. И удуши дъщеря ми, за да си отмъсти. Наблюдавах всичко от камиона като вкаменена, с ръце на волана. Сънят ме преследва чак докато се качихме на таксиметровия кораб. Не можех да издържа и минутка повече на онзи остров.

 

 

— Не ви ли е добре? Много пребледняхте!

Мъжът ми подава започнатото парче шоколад:

— Хапнете, добре е за вас, имате хипогликемия.

Моят клошар си пада по Виктор Юго и по медицинските термини. Отчупвам четири квадратчета и ги изяждам, съвземам се. Мъжът се изправя, и той е по-добре, не залита вече.

— Тръгвам си. Благодаря.

Признателната съм аз. Нали ми прави компания, доверих му се, защото никога повече няма да го видя. За няколко минути ме накара да забравя дамоклевия меч, надвиснал над нашите глави, ужаса ми, че Шарлот няма да надживее десет години, възрастта на Танги. Когато срещнах Сириан, му признах, че майка ми е проклела бъдещите ми деца. Той се смя, не вярва в прокоби.

— Довиждане, куче — казва бездомникът.

Погалва Опла по главата, не му се сърди. Трябва да се свържа пак с кучешкия психиатър.

— Казвам се Албан — подхвърлям, преди да затворя градинската врата.

— А аз — Давид Андерсон.

И се отдалечава в нощния мрак.

Бележки

[1] Шунка, произвеждана в Испания и Португалия. — Б.пр.