Лорен Фуше
Между небето и Лу (42)

Преди осем месеца

Жо, остров Гроа

Излизам да походим покрай брега с Бертран, Жан-Люк и Мари-Кристин. Когато се връщам в градчето, ръцете ти и лицето на Пом са изгорени. Пом правилно се е сетила да пусне студена вода върху изгарянията ви, но не се е сетила за биафина. Веднага ви намазвам с него, благодарейки на небето, че положението не е по-лошо. Преглеждам окото й с моя офталмоскоп, превързвам ръцете ти, давам ви обезболяващи. Карам се на виновника, котарака Трибор, все едно е развалена риба. Той ми обръща гръб унизен.

На следващата нощ ме събужда някакъв шум. По рефлекс протягам ръка към твоята страна на леглото. Теб те няма, а чаршафите са студени. Тръгвам да те търся из спящата къща. Намирам те в моя кабинет, ти си по нощница и трепериш. Седиш в креслото ми, а превързаните ти ръце са вкопчени в моята ловна пушка. Кутията с патроните е отворена и е върху бюрото. Цевта е насочена към шията ти.

— Какво правиш, Лу?

— Кой сте вие?

Ледена ръка стяга сърцето ми.

— Лу, остави тази пушка…

— Не се доближавайте до мен!

— Лу, това съм аз, Жо, твоят съпруг.

— Предупреждавам ви, заредена е!

Не мога да позная гласа ти, той е нисък, ужасен.

— Умолявам те, моя любов…

Доближавам се до теб и се случва немислимото: ти обръщаш оръжието към мен и се прицелваш в мен. Заставам неподвижно.

— Ей! Внимавай!

Една сълза се стича по бузата ти, но затягаш хватката. Превръзките ти пречат, ала показалецът ти е на два милиметра от спусъка. Ако стреляш, както си насочила пушката, куршумът ще уцели гърдите ми и сърцето ми ще се пръсне. Ако стреляш по-ниско, ще се забие в стомаха ми, хеликоптерът ще ме откара в Лориан, ще ме сложат на операционната маса и вероятно ще умра на нея. Или пък ще се забие в гръбначния ми стълб и ще се озова на инвалидна количка до края на живота си, ще мога да я подобря и да се състезаваме със Сара.

Усмихвам ти се въпреки паниката. И тогава става нещо. Ти отново включваш. Невроните ти отново функционират. Мозъкът ти пак върши работа си. Паметта ти подбира, подрежда и те поставя на правилния път. Казвам нежно:

— Лу?

В погледа ти се чете ужас. Гледаш пушката в изгорените си ръце, кутията с патроните, виждаш устремената към мене цев. Веднага насочваш оръжието към тавана. Аз ти го измъквам, вадя патрона.

— Изгубила ли съм си ума, Жо?

Мъча се да продължа да се усмихвам.

— Ти ме накара да си изгубя ума още първия път, когато те видях, и така и не го намерих.

— Трибор не събори врялото кафе, Жо. Бях аз.

Лицето ми се променя.

— Добре ме чу. За малко да ослепя Пом, мой бализак. Не познах собствената си внучка. Исках да я отблъсна.

— Спяла си и тя те е стреснала, така ли?

— Не, нищо подобно! Потъвам в черни дупки и в бели пропасти. Не знам коя съм и къде съм. Затова взех пушката, за да съм спокойна, че няма да ви нараня.

Сядам до теб, а ти се гушваш на рамото ми.

— Ще ти направят изследвания, ще те лекуват и ще оздравееш.

— Не те бива да лъжеш, любов моя. Аз съм съпруга на лекар, не можеш да ме заблудиш. Хиляди пъти съм те чувала да казваш „за жалост, тя е загубена“ или „добре че не съм на мястото на близките й“. Страх ме е не за мен, а за вас.

— Аз съм тук. Ще те пазя.

— Може да ми се случи винаги — на волана, на улицата, в кухнята, докато газовата печка е включена, на кораба.

— Вече никога няма да те оставям сама.

— Не си ми бавачка! Исках да свърша красиво с твоята пушка, обаче откачих. Целих ли се в тебе?

Ужасена, ти обгръщаш с превързаните си ръце главата си и заприличваш на зайче. Сладко, лудо зайченце.

— Щяла съм да те убия?

Не плачеш, ти си отвъд това състояние, в някаква чудовищна територия си, където затъваш все повече всеки ден и докъдето аз нямам достъп въпреки любовта ни.

— Ами ако някоя нощ, докато ти спиш до мен, забравя кой си?

— Ще скрия пушката.

— Не само оръжията са опасни. Врялата вода, газта, ножовете, ножиците, огънят!

— Успокой се, любов моя.

— Дори заспалият сумист е уязвим като мравка. Не си само ти, а и Пом, и Маел! И Шарлот, Сириан и Албан, когато идват! И Сара! Не искам някой ден да се събудя и да установя, че съм наранила или убила някого от вас.

— Това няма да се случи — заявявам аз.

— Искаш да ми докажеш, че ме обичаш? Дай ми пак пушката.

— Дума да не става!

— Има и друг изход, мой бализак.

— Разбира се, ще се лекуваш!

— Не ме залъгвай с празни приказки. Вече е твърде късно. Искам да се възползвам от времето, което ми остава. Но при едно условие.

— Да?

Ти се втренчваш в очите ми и произнасяш една дума, която не би трябвало да се отнася до теб на петдесет и шест години.

— Хоспис.