Лорен Фуше
Между небето и Лу (22)

16 декември

Сара, Париж

Брат ми ме покани на закуска в „Поло“. Той не играе поло, но организира срещи в клуба, където поддържа мрежата си от контакти. Седи на бара или на терасата и вдига небрежно ръка, за да поздрави познатите си. Чувства се също толкова спокоен на това място, колкото татко на пристанището в Гроа или като мен на снимачната площадка.

Таксито ме докарва. Сириан е дал името ми на рецепцията. Вървя бавно, хубав ден ми е, бастунът ми може да бъде възприет като моден аксесоар. Стигам до брат ми, който е на хубава маса край терена. Нося класическо сако и той кима одобрително. Понякога тоалетите ми са прекалено предизвикателни за неговия вкус.

— Имам подарък за теб — казвам аз.

— Нямам време да ходя по премиери, но си мила. Кафе? Кроасаните са тип-топ!

— Тип-топ ли?

— Искаше да се видим, Сара?

Топло ми е, свалям якето. Той ми помага, галантен мъж е, отваря вратите на колите на дамите, влиза пръв на публични места и се оттегля пред тях в частни апартаменти. С голи ръце съм, виждат се татуировките ми. Сириан се стяга.

— Ще кажеш, че ме познаваш слабо. Колко ти е часът?

— Ще ти кажа.

— Ще ми кажеш двойно — заявявам аз и вадя часовника, поверен ми от татко.

Той погалва златния циферблат.

— Маминият ли е?

— На баща й.

— Систолата ти го е дал? Имаш късмет!

— Искаше да ти го подари, когато ти си тръгваше от Гроа, но ти се изниза, без да кажеш довиждане.

— Мама ли ми го е завещала?

— Не. Татко ти го подарява.

Не иска да приеме нищо от татко, но обича този часовник.

— Щом той ми го дава, да си го задържи.

— Не бъди глупак.

Пъхам му го в ръката насила. Сервитьорът пристига, поръчваме.

— Докъде стигна с двете жени? — питам аз след това.

— Разкъсвам се, не искам да нараня никоя от тях.

— Ами като чукаш и двете?

— Албан не се интересува много-много от секс, спим в отделни стаи.

— Дани обаче е обсебена?

— Ненаситна е — и изобретателна.

— И не иска от теб да изведеш кучето, да викаш водопроводчици или да присъстваш на родителски срещи.

— Мечтае да танцува с мен на екзотични плажове по цели нощи. За Свети Валентин иска да отидем на Малдивите.

— Момиченцата вярват в чаровния принц. Разочароват се, когато пораснат. На осемнайсет тръгват с раница на гърба с първия хипар, а после се женят за млад бохем, който си има работа. Докато момченцата цял живот копнеят за Джесика Рабит^[1].

— Дани ми се възхищава, Сара. С нея се чувствам крал на света, Ди Каприо на носа на „Титаник“. С Албан съм отговорен мъж, глава на семейство, банален човек. Ожених се прекалено рано. Човек живее само веднъж. Искам да живея, да тръпна, да се катеря по вулкани, да се къпя във водопади. Мамка му, и аз имам право на щастие!

Почти бих се разнежила, ако режисурата не беше толкова изтъркана.

— Сириан, в края на филма Ди Каприо умира. Мечтата ти прилича на реклама за дъвка. Не те поучавам, знаеш мнението ми за Албан. Ако си щастлив с друга, ще танцувам самба.

Той дояжда своя кроасан тип-топ.

— Има един проблем. Дани не може да търпи деца. Ако се разведа и заживеем заедно, никога няма да мога да вземам Шарлот. Трябва през уикендите да я водя другаде. Мрази и кучета, ще оставя Опла на Албан.

— Ама тя е страхотна, тая мацка!

— Притиска ме да напусна Албан. Мъчно ми е за Шарлот, но тя е защитена в своя детски свят. Ако напусна майка й, ще се виждаме само двамата и връзката ни ще укрепне.

— Май забравяш някого, а?

— Опла е по-привързан към Албан, тя го храни.

— Нямах предвид кучето ти.

— Пом е напълно щастлива на Гроа.

— Сириан, не е голям късмет да те има човек за баща.

Ударът достига целта си. Забивам гвоздея.

— Сърдиш се на татко, че го е нямало, но той се занимаваше много повече с нас, отколкото ти с дъщеря ти. Онова, в което упрекваш Систолата, ти го причиняваш в стократен размер на Пом.

— Добър баща съм — възразява той. — Стремя се да отивам на рождения й ден, на Коледа и на Великден. Ако се разболее, ще се кача на първия влак.

— Това ли е да си баща?

— Не съм виновен, че Маел отказа да живее в Париж с мен. Ти не обичаш Албан, защо я защитаваш?

— Не защитавам никого. След осем години дъщерите ти ще излетят и няма да има връщане назад.

Звънът на телефона ми ме прекъсва.

— Извинявай, чакам обаждане за един кастинг. Ало?

Ръката ми, която държи телефона, се стяга. Другата ми ръка се превръща в стиснат юмрук, в оръжие, настръхнало от болка и мъка. Исках да е нещастен, мечтаех да го бутне кола и да го прикове на инвалидна количка, а аз да го гледам надменно отгоре, изправена, тържествуваща, докато дебела санитарка бърше лигите му и му сменя памперсите. Приключих с този етап, но раната още зее отворена. Искахме да ходим на трекинг в Корсика, да се оженим, да имаме деца, да изкараме една година в помощ на общността на Гроа, преди да облечем униформите на възпитаници на Политехниката и да сложим двурогите шапки с кокарда. Само че любимият ми се изниза, подвил опашка. Затова прегръщам други мъже. Обожавам Пом. Паркирам безплатно на места за инвалиди. Хората ме пускат да мина напред по опашките.

Сириан, Париж

Сестра ми пребледня.

— Безпокоиш ме, но казвай… — изрича тя дрезгаво. Преструвам се, че не слушам, но не изпускам и дума.

— Откъде ми имаш телефона?

— В момента съм затрупана, overbooked.

— Добре тогава, по чаша в happy hour. В моя квартал. Живея в „Маре“.

— Близо ми е. В седем вечерта. Ще ме познаеш, с инвалидна количка съм.

Затваря, дава знак на сервитьора.

— Един коняк, моля.

Сервитьорът повдига вежда. Рядка поръчка за девет сутринта. Сара сякаш се връща от война, сякаш е преживяла кошмар.

— Беше той — казва тя.