Лорен Фуше
Между небето и Лу (25)

25 декември

Жо, Париж

Ще ми се да валеше сняг или дъжд, но небето е синьо. Светлината приканва нормалните семейства да се разходят, след богатия празничен обяд. Мен ме натъжава, защото ти не я виждаш. На гара „Монпарнас“ съм. Телефонът в джоба ми вибрира. Сара е.

— Хубаво ли е времето в Лориан?

— Винаги е хубаво, когато чувам гласа ти — казвам аз, избягвайки прекия отговор.

— Вчерашният ми италианец носеше пуловер на раменете си, това се случва рядко.

— Жените се гримират, мъжете слагат пуловери. Кашмирът в цвета на очите е неизбежен.

— Искаш да кажеш неустоим…

Тя се спира.

— Откъде знаеш, че очите му са със същия цвят?

Ох, изложих се. Бързо, да измисля отговор.

— Казах го просто така. На бас, че очите му са сини или зелени? Светлите очи карат момичетата да мечтаят. Майка ти нямаше да ме погледне, ако бях с кафяви очи.

— Глупости!

— На сватбата, където я срещнах, за нея се беше залепил един младеж. Косата му беше чуплива, носеше пръстен с герб и танцуваше съвършено валс, но очите му бяха с цвят на кестен. Аз спечелих!

Тя се смее, не е нащрек вече, уф.

— Моят италианец се казва Федерико в чест на Фелини. Цяла вечер си говорихме, броейки като маестрото. Бяхме като двама глухи, които общуват със знаци пред сборище на чуващи.

— Как така броейки?

— Татко! — възкликва Сара, възмутена от моето безкултурие. — Фелини избирал своите статисти заради лицата им. Те не били професионални актьори. Не можели да научат репликите наизуст. Затова измислил система, карал ги да броят на глас, все едно говорят. После ги дублирали професионални актьори. Всички го знаят!

— Не и аз. Ще се видиш ли пак с него?

— Никога повече от два пъти. Правилото ми е бетон.