Лорен Фуше
Между небето и Лу (28)

31 декември

Жо, остров Гроа

Тази сутрин получих подарък по пощата. Нашият син е блестящ и се придържа към главното, Лу. Не ми пише лично, диктува писмата си на секретарката си. Писмото му не започва със „скъпи татко“, „мили татко“ или „дърти глупако“, или „докторе“, или с рапа де си татко на Строма, или „скапания ми баща, виж какво съм ти приготвил“. Започва със сухото „татко“. Не свършва с общоприетите любезности или учтивости, а само с подписа му. И това ме довършва.

„Татко, според член 815 на гражданския кодекс никой не е длъжен да наследява в съсобственост. Не желая да запазя частта от къщата в Гроа, наследена от мама. Не възнамеряваме да се връщаме там. Говорих със Сара. Тя ще я откупи от мен. Ще подпишем на 3 януари при нотариуса на мама, който се занимава с наследството и разполага с нужните документи. Ще спим в Лориан. Ще вложа парите в купуването на студио за моите дъщери, когато дойдат да следват в Париж. Мама би одобрила това. Нищо не ме задължава да ти давам обяснение, но така е по-редно.“ И този сополанко, този лайнар, взел, та се и подписал.

Добре бе, шефе, значи така ще го играем — чевръсто и откровено. Ако беше насреща ми, добре щях да го подредя. Тъпанар, некадърник, претенциозен нещастник, смешен дребен началник, гадняр, подлец. Ти му завещаваш в пълно доверие половината от твоята част, Лу. Не си си представяла и за миг, че би пожелал да се отърве от нея. Точно това ме вбесява. Не му трябват пари, просто напуска играта. Вече няма да идва на острова и да се занимава с Пом. Реже мостовете към малкото парче земя. Действа бързо. И се осмелява да оправдае постъпката си, залагайки на посмъртното ти одобрение. Гроасци наричат „колорадски бръмбари“ гражданите, които нарочно замърсяват плажовете и пътеките. Твоят син е колорадски бръмбар. Кажи ми, че си ми изневерила, че този никаквец не е моя кръв. Моля те, любов моя, кажи ми, че е син на пощальона.

Телефонът ми звъни.

 

 

— Хайде де, чакаме те в Пор Лей за тържеството — тревожи се нашият приятел Жан-Филип от другата страна.

Актьор е, прилича на ДʼАртанян, има особен, плътен, омайващ глас. Страх ме беше да не си паднеш по него. Седя глупаво с телефона в ръка. Нима се е свечерило? Не съм усетил кога е минал денят. Маел и Пом празнуват при приятели. Къщата е тиха.

— Вече отворихме шампанското. Само теб те няма. Жилдас и Изабел, Бертран, Фред, Жан-Пиер и Моник, Гюс и Силвия, Рената, Ан-Мари са тук. Ти какво правиш?

— Кажи на красивата Милан, че съм уморен, че съм голям тъпанар и ще си седя у дома…

— Ще дойда да те измъкна оттам, ако не си при нас до десет минути.

Хуквам под душа. Обличам каквото ми падне, слагам жълт жозеф на раменете си. Срам ме е от сина ни, Лу. Твоят баща се държеше достойно в замъка си, изправен, обул ботушите за езда. Баща ми беше достоен мъж в рибарската си къща, изправен в моряшките ботуши. Те бяха двама почтени мъже. Сириан наранява най-скъпото в мен, най-жизненоважното, най-органичното. Уцелва ме в сърцето. Ако ти беше тук, щеше да ме успокоиш, щеше да ми кажеш, че е нещастен. Аз щях да ти отговоря, че той вече не е малък. Той откъсва Шарлот от корените й, плюе върху гробовете на дедите си.

 

 

— Хааа, най-после! Жо-зеф! Жо-зеф!

Ядрото на бандата на седмицата ме посреща радушно. Винаги е хубаво при Милан. В Париж, където тя беше търговски представител на медицинска фирма, поръчките валяха благодарение на усмивката й. Тя е родена тук като Гроа, като мен. Срещнала Жан-Филип на някакво вечерно празненство и му доверила, че не обича шумни събирания, понеже е родена на малко бретонско островче. „Кое точно?“ — попитал Жан-Филип. Тя отговорила „Гроа“, убедена, че той няма да се сети. Той възкликнал: „Островът на Ян-Бер Калокх?“. Тъкмо бил участвал в спектакъл, в който рецитирал стихове на гроаския бард, загинал във войната през 1917 година. Задекламирал: „Роден съм сред морето, на три левги навътре, имам там бяла къщурка, край вратата цъфти жълтуга, а пясъкът покрива всичко наоколо“. Милан не устояла.

 

 

Ядем, пием, един до друг сме. Точно в полунощ двойките се целуват, приятелите се прегръщат. Ан-Мари ме гледа. Надявам се, че там, където се отива после, ти пожелаваш добра небесна година на нейния Жак.

 

 

Сара, летище „Орли“

Таксито ми спира пред терминала. Препрочитам за двайсети път есемеса, който Федерико ми изпрати тази сутрин: „Среща на «Орли», терминал 3. С паспорт, ръчен багаж и червено бельо. Завръщане утре сутрин. Вземете топъл пуловер“. Когато го прочетох за първи път, помислих, че е шега. Втория път ми се стори забавно. На третия бях заинтригувана. На четвъртия зарязах планираното тържество, сложих си пурпурночервено бельо и си приготвих чантата.

 

 

Кашмирът на раменете му е в кралско синьо. Той взима чантата от ръцете ми.

— Разпечатах бордните ни карти.

— Къде отиваме?

— Изненада!

— Да не играете на Среща на непозната земя?

— Моля?

— Това е телевизионно предаване, чийто водещ откарва някой известен човек надалеч, без да му каже къде.

— Ще празнуваме заедно на култово място.

Покрай моята работа пътувам доста. Ходя във Венеция за „Мострата“, на фестивалите в Кан, Довил, Берлин, Торонто, на „Сънданс“ в Юта. Дали не е едно от тези места?

— Много хора ли ще бъдем? Класическо тържество със стриди и гъши дроб ли ще е? Или юношески празник в „Макдоналдс“? Или в стил „буржоа бохем“, с местни специалитети?

— Ще видите — казва той тайнствено.

 

 

Пилотът ни пожелава „добре дошли“ и обявява, че отлитаме за Рим. В Колизеума ли ще посрещнем Новата година? Пред Фонтана ди Треви? Сред развалините на историческия център?

— Вие се връщате в Париж утре със самолета в седем часа, аз ще се кача на влака за Венеция, следобед имам съвещание в университета.

— На първи януари?

— Започваме с правилни решения, а после всичко се обърква.

Атмосферата е ведра, пасажерите се подготвят да празнуват, поръчват бяло вино.

— Трябва да се гледаме в очите, докато си казваме наздраве — казвам аз.

Не добавям „иначе — седем години без секс“ като тебе, мамо, но си го мисля.

 

 

Таксито пътува в римската нощ. Гледам рекламите, елхите, мигащите украси. По-топло е, отколкото в Париж.

— Цялата нощ ли ще работите? — питам съчувствено шофьора аз.

— Вие сте последните ми клиенти, държа на колата си!

Федерико ми обяснява, че тази вечер в полунощ италианците изхвърлят стари предмети през прозорците, за да се отърват от изминалата година. Всеки път стават произшествия, пострадват коли, невнимателни хора биват ударени. Разни луди пък се изгарят с фойерверките.

— А червеното бельо защо?

— Традиция е, всички жени си слагат такова.

Таксито спира пред тъмножълто здание с девет букви на него, от което сърцето ми започва да бие по-бързо. Ние сме пред Чинечита — киноградчето, построено през 1937 година по времето на Мусолини, за да конкурира Холивуд. Всички големи режисьори са снимали тук — Висконти, Роселини, Де Сика, Леоне, Бертолучи, Скорсезе. Фелини е снимал тук двайсет години в известния Театро 5. Естествено, студиата са затворени. Очаквам таксито да продължи нататък, но слизаме тук. Един млад киногерой ни посреща, издокаран като гладиатор, с връзка ключове в ръката.

— Казвам се Рио — заявява той. — Добре дошли!

— Това е внукът на Серена, асистент режисьорката на Бертолучи — прошепва ми Федерико.

Вървим в тъмнината, Рио ни свети с джобно фенерче. Огромна глава израства от земята, очите й са наравно с пода. Разпознавам декор за филма Казанова. После стигаме там, където е започнало всичко.

Това е обикновен хангар, покрит с нагъната ламарина. С едно картонено „5“ в центъра на черен кръг над вратата, върху мръсната стена е написано Театро 5. Рио подава на Федерико кошница, от която стърчи гърлото на бутилка. Той избира ключ, отключва вратата, влиза, включва осветлението. Митичното студио на маестрото е празна черупка, огромен, леденостуден хангар с гол под, осветен от редици неонови лампи. Стените му са ставали свидетели на раждането на магии, актьори са се любили и са умирали, падал е сняг, плавал е презокеански кораб, минавали са влакове, свещеници са се пързаляли, течала е водата на Фонтана ди Треви. Излезли от въображението на един човек, за да ни покъртят на екрана, филмите се редуват в стегнати редици: Мамините синчета. Сладък живот, Осем и половина, Сатирикон, Клоуните, Рим, Амаркорд, Казанова, Репетиция на оркестър, Градът на жените, И корабът пътува, Джинджър и Фред, Интервюто.

Вървя респектирана, стиснала здраво бастуна, задъхвам се, заобиколена от гримирани, улисани в работа привидения. Мастрояни ми сваля шапка за поздрав. Анита Екберг гали коте. Антъни Куин роптае. Джулиета Мазина се загръща в наметката си. Празният хангар се напълва със статисти, които се движат във всички посоки, повтаряйки цифри. Когато маестрото умира, три дни тълпи от хора минават да се поклонят пред ковчега му, пазен от двама карабинери. Идват всички, Мастрояни, Скола, анонимни, статисти, зрители, актьори, продуценти, съседите от Римини, от Рим и от Фреджене.

— 1 2 3 — казва Федерико и постила едно одеяло на пода.

— 1 — казвам аз.

Това е най-лудешкото новогодишно тържество в живота ми.

 

 

В Театро 5 е студено, но аз си нося дебелия моряшки пуловер. Рио е изчезнал. Федерико вади от кошницата бутилка изстудено prosecco, две чаши, панетоне със захаросани кестени, две парчета торта, пластмасова кутия, от която се вдига пара, и чиния, чието съдържание е скрито от алуминиево фолио. Той маха фолиото и оповестява менюто:

— Vitello tonnato — студено телешко с риба тон и сос от каперси. Рулца с патладжани. Кюфтета от цикория. Топло блюдо — cotechino — наденица с леща.

Смея се на шегата. Какво има в пластмасовата кутия? Федерико вдига капака. Бил е сериозен. Италианците ядат това в празничната вечер, за да им върви през цялата година.

Увеличава докрай звука на телефона си и го поставя на земята. Мелодиите на Нино Рота изпълват изоставения павилион.

— Танцувате ли?

Разтревожен е, не знае дали мога. Рок не, но бавни парчета мога. Кимам, за да го успокоя, и се завъртаме под звуците на мелодията от Пътят. За последен път танцувах с татко в деня на погребението на мама, в халето.

— Благодаря — казвам и отмятам глава, за да гледам светлините на рампите в извивките на сводовете.

 

 

Фойерверки и ракети избухват в полунощ. Втурваме се навън. Вървим през Чинечита и се връщаме във времето. Прекосяваме улиците на Бродуей от Бандите на Ню Йорк, развалините на Древен Рим, Флоренция на Куатроченто — Ранния Ренесанс. Картонените декори се озаряват в синьо, червено, жълто, зелено. Целуваме се, както се целунахме в колата ми в коледната нощ, а последните фойерверки оживяват нощта.

 

 

Съдържанието на бутилката с prosecco бързо намалява. Вечерята е прекрасна.

— Всичко е от ресторанта на моята леля Мирела „Ал Кантучо“.

Федерико ми разказва за семейството си. Те са осем деца, четири момчета и четири момичета, те с близначката му са най-малки. Той преподава във Венеция, на север, а Джулиета — в Пулия, на юг. Останалите носят имената на известни актьори. Той е само наполовина италианец. Майка му била ирландка, умряла преди четири години. Казвам му как ти си „офейкала“, разправям за къщата в Гроа. Обяснявам, че ще купя частта на брат ми и ще я даря на моите племеннички, понеже няма да имам деца. Не искам да рискувам да им предам моята болест.

— Нима бихте предпочели да не сте жива, Сара?

— Не искам да натрапвам това на някоя невинна душа.

— Невинен не е ли обратното на виновен? Виновният е извършил грях. Грях ли е да си болен?

— Грях е да караш евентуално да страдат тези, които обичаш.

— Но може Театро 5 да се срути. Самолетът ви да се взриви. Моят влак — да дерайлира. Може да се виждаме за последен път. Или да прекараме живота си заедно.

Аз губя увереността си. Наслаждавам се на сладкиша — рикота с круши и бадеми. Федерико бърка на дъното на кошницата и ми подава картончета с номера.

— Томболата е смесица от бинго и лото. Тази нощ всички играят на нея.

 

 

Какво странно новогодишно тържество. Френските ми любовници с костюми по мярка нагъват гъши дроб и се наливат с отлежало шампанско, поглеждайки часа на швейцарските си часовници. Аз съм седнала на земята в леден хангар, с червено бельо и моряшки пуловер, напивам се с пенливо вино и играя бинго, след като съм яла телешко с леща. И това е най-веселото тържество в моя живот. Много е студено, за да се любим. Дали Фелини, Мастрояни и Гасман са играли на томбола? Дали Клаудия Кардинале, Джина Лолобриджида и София Лорен още носят червено бельо и поднасят леща на 31 декември?

— Поръчал съм ви такси за пет часа. Самолетът излита в седем, в по-късните нямаше места.

Дали стюардесите носят алено бельо под униформите си?

— Надявам се полетът да мине спокойно, да не ме отвлекат към Масторна.

— Марчело може да е оставил там своето виолончело?

Федерико знае всичко. След триумфа на Осем и половина Фелини мечтаел да снима Пътуването на Дж. Масторна, но филмът така и не бил направен. Останал е сценарият, писан с Дино Будзати, пробите, в които Мастрояни с шапка на главата, по риза, лапнал цигара, свири на виолончело. Останали са и снимки на декорите, арматурата на самолет, влакове с височината на сгради.

— Някои филми са прокълнати. Марсел Карне е заснел в Бел Ил един филм, който така и не стига до публиката: В разцвета на годините, с Арлети, Анук Еме, Мартин Карол, Пол Мьорис и Серж Реджани — казвам аз.

— Карне е монтирал двайсет и пет минути, но ролките били изгубени.

— Вие знаете всичко! — възхитено казвам аз.

— Занимавам се с киноклуба в университета. Страстта е заразна.

Мамо, ти казваше, че щастието е заразно.