Лорен Фуше
Между небето и Лу (26)

26 декември

Сара, Париж, квартал „Маре“

Пристигам със закъснение в бара, при положение че съм готова от десет години. Изпитвам огромно желание да си отмъстя, да го наругая. Никой не ме е наранявал така жестоко, както този мъж, с когото мислех, че ще изкарам живота си.

Не дойдох с количката, днес е ден за бастун. Облякох си пак впития гащеризон от червена кожа. Мръсникът се изправя. Прошарената му коса е твърде дълга на тила, костюмът му е елегантен, но английските обувки не са добре лъснати. Не носи халка. Има дълбоки бръчки около очите и устата. Животът не е бил ласкав към него и това ме радва. Толкова често се любехме, че омразата лепне по кожата ми, тръпне и вибрира от пръстите на краката до корените на косата.

— Все така красива си, Сара — казва той.

Първият филм в детството ми бе Сто и един далматинци. Татко, както винаги, беше на работа. Брат ми заспа още в началото, аз имах кошмари седмици наред. Тази вечер събирам смелост, за да се направя на Крюела. Внушавам си, че в мъжа срещу мен се крие ротвайлерът, който ме разкъса навремето.

— Шампанско? — предлага той. — Не съм сигурен дали имат от любимото на майка ти…

— Тя почина — казвам рязко аз.

— Знам, аз ти писах.

— Нищо не съм получила.

— Не изпратих писмото, помислих, че ще го скъсаш.

— Така си е.

Носят ни две чаши. Той вдига своята, колебае се.

— За какво да пием, Сара?

— За скъсването ни например? Искам да ти благодаря, Патрис. Благодарение на теб имам работа, която обожавам, и вълнуващ живот. Ако не беше такъв страхливец, щяхме да се оженим и животът ми с теб щеше да е сив и блудкав. Гордостта ми бе засегната, но съм ти благодарна за това, че ме предаде така подло.

Противно на очакванията той се разсмива.

— Сив и блудкав. И жена ми мисли като теб. Тъкмо в това ме обвини пред адвокатите в деня на развода ни.

— Да пием за жена ти!

Чукваме се за бившата му жена. При движението левият ръкав на гащеризона ми се вдига и открива Джулиета.

— Истинска татуировка?

Запретвам десния си ръкав, за да му покажа Федерико.

— Болеше ли?

— Не толкова, колкото когато се чупи. Съжалявам, беше голямо изкушение! Преди това слагат местна упойка. Не си ги направих в мърляво студио, а в една градина в Тоскана при калифорнийски специалист. Нищо не почувствах, докато правеше черните очертания, но много болеше при цветовете — червения шал и шарките по трикото.

— Не ти ли създават проблеми в работата?

— Работя в киното, там това е нормално. Ти пое ли фирмата на баща ти?

— Както се предвиждаше. Ти сама ли живееш, или си с някого?

— Имам приятел — лъжа уверено аз.

— Да пием за негово здраве!

Изпразваме чашите и поръчваме още две. Сервитьорът ни мисли за влюбени.

— Благодаря ти, че дойде тази вечер, Сара.

— Исках да видя дали ще ме погледнеш в очите.

— Бях още хлапе, изплаших се.

— Да не мислиш, че аз не бях ужасена? Животът ми се сгромолясваше. Разчитах на теб. Ти обаче си искаше годеница със сертификат за годност, с гаранция за добра работоспособност, с две ръце и с два крака!

Сервитьорът донася чашите. Аз вдигам моята.

— За веселите ни деца, които не се родиха!

— Никога повече не познах щастие след теб. Ожених се за една лондончанка, която прилича на теб. Сключихме брак в Англия, за да й доставя удоволствие. Живяхме в Париж. Синът ни Джон е роден в Лондон, жена ми искаше да е близо до майка си. Разведохме се там, беше по-просто. Жена ми си замина за Англия, като ми отне Джон, съдията отсъди в нейна полза. Моят син нарича пастрока си daddy, а мен — Патрис. По-лошо е от затвор, сякаш ме изтрива, заличава ме.

— Съжалявам за него. Съвсем малко — за теб. Не може да се държиш зле с инвалид. Това си е отвратителен тежък грях и небето наказва здравите, които подлагат крак на куците.

Патрис бута назад креслото си.

— По-добре ли ти е? Изля ли си отровата? Аз ще платя шампанското. Да спрем дотук.

Взима сметката и се изправя. Аз го хващам за китката.

— Я да не изчезваш пак!

Сяда обратно. Изпразва чашата си на един дъх. Аз също.

— Хубава си както по-рано, но си се променила.

— Закоравяла съм.

— Завиждам ти.

Поръчваме по трета чаша. Познавам го, мисли си, че е щяло да бъде по-добре да вземем бутилка — за по-евтино.

— Когато ми предложи да пием по чаша, разбрах какво съм за теб, Сара. Ти си се променила, но разсъждаваш както навремето. Вечеряш с най-близките си. Обядваш с приятелки. За другите, второстепенните роли отпускаш аперитив за милостинята.

— Ти беше в центъра на кръга. Излезе оттам по свое желание.

— Бях млад и глупав.

— С възрастта не си поумнял.

Чукваме се. Изпиваме чашите до капка.

— Спираме ли, или ти се пие още? — пита Патрис.

— Предаваш ли се?

Той извиква сервитьора, който ни дебне и се втурва да ни донесе нови питиета.

— Как е брат ти?

— Има прелестно момиченце от една чудесна гроаска. После се ожени за една тъпачка и имат отвратителна хлапачка, която ще се оправи с времето. Имаш ли снимка на Джон?

Подава ми телефона си. Патрис младши има лунички и изглежда много British.

— Пихме за бившата ми жена, за сегашния ти приятел и за нашите въображаеми деца. За кого да е следващият тост, Сара?

— За последната ни чаша заедно — казвам аз. — Виждаме се за последен път.

— Да пием по-скоро за последната ни вечер — предлага Патрис. — Да я прекараме заедно, нека я завършим красиво.

 

 

Радвам се да се видя с моя италиански киноман тази вечер. Не разбирам защо не ми предложи да се качим в дома му след празненството. Не е женен, разпознавам заетите мъже. Харесвам му, това се подразбира. Някои мъже се притесняват или пък напротив, възбуждат се от това, че съм различна. Той не е от тях, долавям кой е перверзен. Тогава защо? Заинтригувана съм. Говоренето с шифъра беше неочаквано. Като деца, в школата по ветроходство на Гроа с брат ми се разбирахме страшно добре. Бяхме си измислили наш собствен език. Имахме си определени думи или звуци, при които аз вдигах и спусках платната, а той насочваше лодката срещу или по вятъра. Бяхме на една честота.

Така че се каня да пратя Патрис, където му е мястото, като му кажа, че имам среща с Федерико, и за собствено учудване се чувам как му отговарям:

— Пия за нашата последна нощ!

И той е изненадан като мен. Уточнявам:

— Утре сутринта ще си тръгнеш и никога повече няма да се видим.

— Така ли ме наказваш? Не е ли малко садистично?

— Имам си златно правило, не се виждам с никой мъж повече от два пъти.

— А аз имам право само на един път?

Оставям спокойно чашата.

— С теб имаме минало.

— Никога няма да ми простиш, така ли?

— Никога.

Той се колебае. Атмосферата около нас е наелектризирана и възбуждаща.

— За нашата последна нощ — казва моят подъл бивш и изпива на един дъх четвъртата си чаша.

 

 

Докато той плаща поръчките, аз хващам телефона. Кликвам на Федерико. Палците ми танцуват, докато му пиша есемес. Започвам няколко пъти заради шампанското. Автоматичният коректор пак ми се бърка. Пръстът ми се подхлъзва и изпращам есемеса, без да съм го препрочела. Исках да напиша: „Съжалявам за тази вечер, възпрепятствана съм поради събрание“. Вместо това пускам: „Съжалявам за тази вечер, възпрепятствана съм поради събиране“.

 

 

Федерико, Париж, квартал „Маре“

Дойдох по-рано и седнах на една отоплена тераса, за да пия едно еспресо и да почета „Кориере дела Сера“. Откривам есемеса на Сара точно когато тя минава по улица „Севине“, по отсрещния тротоар, без да ме види.

Двойката влиза във вътрешния двор на бивш голям частен дом. Тя се опира на бастуна и на него. Явно не са пили само ябълков сок. Тежката входна врата се затваря. Разочарован съм. Тя бе твърде възхитителна, за да си няма някого. Измами ме, но не съм обиден, тя не е la mia fidanzata, не ми е гадже. Желаех я като un pazzo, като луд, вечерта след тържеството, но не исках да развалям връзката ни, възползвайки се от носталгията на празничните вечери. Искаше ми се да я любя в един обикновен ден, в ден само за нас двамата. Трябваше да я изчукам, без да си задавам въпроси. Тогава прошареният щеше да е на тротоара вместо мен.

Аз съм университетски преподавател, ерген, бих могъл да прекарвам всяка нощ през седмицата с различна студентка, но си имам ненарушимо правило: никакви студентки. Понякога спя с Киара, колежка, преподавателка по физика. Не сме двойка. Връзката ни е нежна и дружеска. Приятелят й бе преместен в Сицилия. Стъпил съм здраво на земята, но често се разсейвам. Галилей е преподавал двайсет години в Падуа, измервал е люлеенето на полилеите в катедралата в Пиза, като вземал за единица мярка своя пулс, после прекарал целия си живот, зареян сред звездите. Моят пулс е равномерен и аз летя. Пиша на телефона си. Отговарям на есемеса на Сара: „Приятно събиране“.

 

 

Пом, остров Гроа

Островът е пълен с туристи и приходящи, които паркират лошо. Ресторантите са пълни, търговците са доволни. Спокойствието ще се върне след седмица, в края на ваканцията. Ще останат родените тук гроасци, пенсионерите, заселили се за постоянно, дошлите заради мечтата за остров, поетите и туристите.

Ровя в кутията с коледните украси, която остана неотворена тази година, и взимам три гирлянди. Отивам до гробището. Минавам пред паметника на моряците, загинали в морето, поздравявам голямата каменна жена, която оплаква на колене удавниците и се моли за тях. Умрелите отдавна хора почиват в старата част. Скорошните спят вечния си сън в новата, където по гробовете има разкъсващи сърцето неща — изваяна китара, кораб, снимки. Подреждам грижливо гирляндите на камъка, върху който са издълбани твоето име и имената на родителите на Жо, макар че никога не е било открито тялото на баща му, който се удавил близо до Ирландия. Показвам ти моята гривничка от Гроа и подплатения червен суичър суитшърт.

С мама сме се записали за следващото „Кафене памет“. Ще науча какво е било всекидневието през миналия век на рибарските кораби. Трябва да подготвя съчинение за училище. Първо на теб ще го прочета за проба, няма да се отървеш.

Научих диезите и бемолите на саксофона. Любимата ми нота е средно до диез, получава се, без да натискаш нищо, много яко.

Сигурна съм, че ме чуваш, но не е честно — аз ти разказвам всичко, а ти не ми разправяш нищо.

 

 

Дани, Париж, улица „Монж“

Париж е предпочитана дестинация за празниците, хотелът е пълен. Сириан ме покани на вечеря. Албан смята, че той има събрание през почивните дни на сладкарите — трябва наистина да си задръстен, за да повярваш на такова нещо. Сребристата ми рокля има деколте, от което и на опитен алпинист ще му се замае главата. Не знам къде ще ме води моят любовник и ми е все тая, важното е да е далеч. Вече се вбесявам от грубите чужденци и от болничните листове на моя персонал. Мелодията Mon home на Едит Пиаф се носи от чантичката ми.

— Затапил съм две коли отпред, готова ли си?

— Идвам!

 

 

Обличам си коженото палто. Твърдя, че е изкуствено, за да бъда политически коректна, но си е истинско. Давам инструкции на нощния администратор. Един клиент ме разсъблича с поглед във фоайето, после извръща очи, когато жена му излиза от асансьора. Устните й са като патешка човка, а задникът й е като на першеронски кон — съвсем подходящ за мъжа й. Стягам се, преди да изляза в хапещия студ, който се спусна над столицата. Заковавам се на място, когато забелязвам пред вратата хлапачката с рошава коса, боядисана в крещящи цветове.

— Не може да стоите тук — казвам й аз нервно.

Косата на момичето е розова, зелена и синя, червилото й е черно. Носи дънки, подплатен дъждобран и кубинки „Д-р Мартенс“. Нагла и изящна, това е то младостта. Сложила е на земята торба, украсена с череп, в която забелязвам монети. Рисува с тебешир на тротоара някаква тъпа бяла птица на гаден син фон. Минувачите заобикалят, за да не стъпят върху цапаницата й.

— Улицата е на всички — отвръща тя.

— Пречите на хората да влизат в хотела!

— Карам ги да мечтаят — заявява тя, продължавайки да рисува.

— Досаждате на клиентите ми и цапате тротоара.

— Имам нужда от кинти, за да си плащам ученето. Надявам се клиентите ви да са по-свестни от вас и да се размекнат.

— Имате намерение да стоите тук, така ли?

— Топло ли ви е в това палто от убито животно? Днес е мразовито. Чужденците се притесняват, като ме гледат как зъзна в нашия толкова романтичен и весел Париж. Нуждая се от любезни меценати.

— Ако не се махнете, ще извикам полиция.

— Заети са. Клиентите ви са били деца, чели са Малката кибритопродавачка. Плакали са, когато тя си представя печката и печената гъска, преди да умре от студ. Аз съм като цветарите на Свети Валентин, като търговците на шоколад по Великден. Работя. Вие ми пречите.

Тази глупачка вече ме дразни.

— Или ми освободете входа, или аз лично ще ви изхвърля оттук — казвам заплашително.

Тя вдига изненадано глава. Хубава е, макар да има вид на папагал.

— Не ме докосвайте или ще подам оплакване!

Откакто бащата на Сириан ме предупреди, всеки ден очаквам да ми звъннат адвокатите на неговия пациент. Не мога да спя, имам червени петна по шията, излезе ми херпес в ъгъла на устата и получих киселини. Това е капката, която прелива чашата. Влизам в хотела, отивам до букета от рози в средата на фоайето, грабвам мокрите цветя и ги подавам на зашеметения администратор.

— Намерете друг съд и ги сложете в него.

Излизам с вазата в ръка. Толкова съм ядосана, че забравям Сириан, който слуша нашата разправия през затъмнените стъкла на черния си звяр. Той излиза от колата и идва при мен.

— Какво става?

— Ще заставя госпожицата да отиде другаде със своето изкуство. Тя заслужава истинска галерия. Скромният ми тротоар не е на нейната висота.

С широк жест лисвам водата върху тебеширената рисунка. Синият фон, бил той небе или море, се размива и се разтича на мръсни вадички. Бялата птица трепва и изчезва. Момичето не помръдва — стои като вкаменено. Грабвам тебеширите й и ги мятам на улицата под гумите на един автобус, който ги смазва и ги разпилява на парченца по платното. Асфалтът добива цветовете на дъгата. Сириан пита момичето:

— Чели сте Джонатан Ливингстън Чайката на Ричард Бах като дете, нали? Това беше той, нали?

После се обръща към мен.

— Ти си луда, какво ти става?

— Искам тя да се разкара!

Момичето се съвзема и извиква:

— Чупка, нещастна тъпачко, така ли? Значи аз съм боклук? Президентката на улица „Монж“ ми заповядва да се махам?

Залива ме безпаметен гняв. Блъскала съм като луда, преглъщала съм какво ли не, за да стигна дотук. Бачках, чуках се, спазвах жестока диета, скъсах със семейството си, забравих мечтите си. Правя се на парижанка, а съм израсла на село. Родителите ми едвам успяваха да свържат двата края и нямаха време да ме обичат. Баща ми искаше син, през цялото ми детство ме наричаше „ненужна пикла“. Сега имам средства, за да отсядам на луксозни места, където те никога няма да стъпят, но няма с кого да закусвам, увита в луксозен пеньоар. Сириан заминава на почивка със семейството си. Приближавам се към момичето, което с оглед на възрастта й надали е болно от сърце, и изкрещявам:

— Метла!

— Какво ти става? — намесва се Сириан. — По-добре си тръгвайте, госпожице. Моля ви за извинение…

Старомодният му изказ ме изважда от релси. Извиквам на хлапачката:

— Във ваш интерес е да не сте тук, когато се върна, иначе вас ще метна под автобуса.

Сириан ме повлича към колата си.

— Жал ми е за вас, ако това е жена ви, господине — подмята момичето. — Горките ви деца, дано да нямате!

Обръщам се побесняла. Сириан ме бута в кайена и трясва вратата, за да ми попречи да отговоря.

 

 

Сириан, по пътя между Париж и Льовалоа

Карам, стиснал зъби, редом с тази чувствена жена, чието спокойствие съм свикнал да ценя и която преди малко се бе преобразила в чудовище. Ако не се бях намесил, щяха да се сбият! Последните думи на момичето се въртят безспир в главата ми. Дани не ми е жена и това е късмет. Няма да имаме деца и това е благословия. Току-що видях що за човек е. Птицата на Ричард Бах ми подейства като електрошок. Не вярвам в случайности, моя Диастола. Ти ми подари Джонатан Ливингстън Чайката, когато бях десетгодишен. Възхити ме историята за тази птица, толкова различна от другите, която в любовта си към летенето тръгва да търси абсолютното. И аз бях свободен като нея. После кацнах убийствено и изгубих перата и илюзиите си.

Исках да подаря книгата на Пом за рождения й ден. Още е в бюрото ми. Щях да помоля секретарката ми да я изпрати по пощата в деня, когато Систолата ми се обади да ми съобщи за смъртта ти. Плачеше, при положение че се беше отървал от тебе, като те тикна в хосписа, както Дани искаше да се отърве от уличната художничка.

Нямам желание вече нито да вечерям, нито да спя с нея. Искам отново да стана хлапето, което копнееше да се качи на платноход и да следва пътя на прелетните птици. Когато Сара стана на десет, ти й подари Любимото ми портокалово дърво на Хосе Мауро де Васконселос. За всекиго — книга, за всекиго — негов собствен свят. Систолата не четеше, нямаше време, кърпеше сърцата на пациенти, които за него бяха по-важни от децата му.

 

 

— Това момиче ми цапаше тротоара. Благодаря ти, че ми помогна — казва Дани.

— Тя беше в опасност, не ти. Ти приличаше на харпия — отсичам аз, без да извръщам поглед от пътя.

Тя докосва бедрото ми и плъзва ръка между краката ми.

— Ако обичаш, махни си ръката, ще катастрофираме.

— Не прави от мухата слон. Момичето пречеше от търговска гледна точка. Да го забравим.

Как може човек да желае една жена сутринта и да я намира за отблъскваща вечерта?

— Реакцията ти беше прекалена.

— Досадница. Рисунката й беше тъпа.

— Според мен беше красива.

Мисля си за корабчето в Льовалоа, на което съм запазил маса тази вечер. Мисля си за школата по ветроходство в Гроа навремето, със сестра ми Сара, която ми заяви, че съм лош баща, за двете ми дъщери, с които се чувствам неловко, а те са най-големият успех в живота ми, за Систолата, който те е мамил, както аз мамя Албан.

— Мусиш ли се? — пита ласкаво Дани.

— Какво?

— Намусен ли си?

Тази жена от две години не ми излиза от акъла. Ръководех фирмата, мислейки за гърдите й, спях до жена ми, мислейки за задника й. Дани ме караше да се надървям и да политам, имах нужда от тази лекота, за да не се разпадна. Вразумявам се. Ще пием, ще ядем, ще се чукаме, ще забравим неприятната сцена.

 

 

Масата ни е над водата. Един щастливец лови риба от лодка на по-малко от кабелт разстояние. Красивите очи на Дани отразяват огъня в камината на ресторанта. Кожата й е златиста. Сребристата рокля я обгръща възхитително. Имам късмет.

— Помниш ли Джонатан Чайката? — питам нежно аз, полагайки ръка върху нейната.

Тя се засмива възбуждащо, гърлено.

— Не си падам по гарги, серат навсякъде — казва.

Огледалото се пропуква. Прилепналата й рокля е вулгарна. Има херпес в ъгълчето на устната. Тенът й е изкуствен. Не обича деца, нито тебеширени рисунки, нито кучета, нито птици. Обича единствено себе си.

 

 

Жо, Париж

Не знаехме кога Сириан ще се види пак с Дани. Колебаехме се и затова кръщелницата ти реши да застава всяка вечер пред хотела. Вчера не се получи нищо. Чака напразно. Днес изтегли джакпота.

— Мисията е изпълнена! — виква тя.

— Какво стана?

Естер има невероятни очи, тънко чувство за хумор и схваща всичко от раз. Беше фенка на немската група „Токио Хотел“, искаше да става хирург, ветеринарен лекар, журналист; имаше зайци, морски свинчета, кучета, котки. Наскоро си взе матурата с висока оценка. Обича философията, социологията, хората.

— Беше извън себе си, буквално превъртя!

— Разправяй!

— Нарисувах една морска птица на тротоара точно срещу нейната врата. Направо откачи. Бях си направила кичури с измиваща се боя за коса и си бях сложила готическо черно червило. Нямаше начин Сириан да ме познае, пък и не съм го виждала от години. Последният път беше на сватбата на Мари Алберик, аз бях тогава на десет. Съжалявам, че не дойдох на погребението на Лу. Обичах я.

— Знам.

Кръщелницата ти се е постарала в своята роля. Успя да се сбогува с теб по най-достойния начин.

— Твоята Дани трепереше от бяс. Ако с очи можеше да се убива, щеше да ме изпепели. Заля с вода рисунката ми и метна тебеширите ми под един автобус. И мен щеше да ме хвърли, ако Сириан не се беше намесил.

 

 

Представям си сцената. Кръвното налягане на Дани се вдига. Пулсът й се ускорява. Хипоталамусът й е стимулиран. Амигдалата й, сиреч частта от мозъка, която управлява емоциите, за четвърт секунда се включва на автопилот. Кръвта, нахлуваща във фронталния лоб, я кара да се бие или да бяга. И пещерните хора са реагирали така, няма нищо ново под слънцето. После се овладява. Неврологичната реакция на моментния гняв трае две секунди. През тези две секунди човек може да убие някого, да избяга, след като е блъснал пешеходец, или да се овладее напрежението и да реагира разумно.

— Париж ми е писнал, ще ми се да съм на плаж на нос Фере — Естер продължава да бъбри по телефона. — Нарисувах морска птица, летяща над океана. Сириан ме попита дали съм чела някаква книга за Джон някой си, когато съм била малка, но това не го разбрах.

Джон ли? Не се сещам, нищо не ми напомня. Работата ми като шеф на отделение отнемаше цялото ми време. Сириан и Сара четяха детски книжки. Ти се грижеше за възпитанието им и аз ти се доверявах. Като малък Сириан беше влюбен в прелетните птици. Ти му подари Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция — история за едно момченце, летящо върху гърба на гъска. Трябва да си я е припомнил, като е видял гларуса на Естер.