Лорен Фуше
Между небето и Лу (10)

11 ноември

Жо, остров Гроа

Днес е рожденият ден на Мими, която държи Морския магазин заедно с мъжа си Пат. Масата е сложена пред камината. Твоята идиотска чиния я няма.

— Тази вечер се спасявате от кейка на жена ми — казвам аз, за да не се разпадна.

Запознатите отказваха да го ядат, сладкарите или новите приятели се хващаха в капана.

— Беше толкова корав, че не омекваше даже като го натопиш в кафето.

— Кучето на градинаря го оставяше!

Припомняме си паметни моменти с теб, вкусвайки пилето с кока-кола — всички сме опитни животинчета в очакване на коледните празненства. Всяка година Пат и Мими организират тематична вечер. Наши снимки, на които сме маскирани, украсяват стените на хола им. Синият ти поглед пронизва душата ми. С гръб съм към тях, но знам, че се смееш под каубойската шапка, с колт на колана, преди три години, редом с Бети като бар дама.

Рожденият ден на Мими съвпада с примирието от Първата световна война и с деня, когато Бьодеф изчезна. Ален беше шеф на култовото за мореплавателите от цял свят гроаско бистро Ти Бьодеф — най-известната кръчма между островите Сили и Азорските острови. Бирата и ромът имаха вкус на приятелство и приключения, песните на моряците се лееха, клиентите дялкаха имената си върху дървото. Поколения наред са оправяли света тук. Тук ставаха страхотни запои, на няколко метра по-нагоре от пристанището, бяха незабравими нощи. Капитан Ален и помощникът му Жо бяха отдадени на живота веселяци, убийци на смъртта. Подир смъртта му рулят бе поет от дъщеря му Морган. Защо само нашите деца не идват в Гроа, Лу? Какво лошо съм направил?

— Трябва да вървя. Благодаря — казвам и се изправям.

— Black dog, а? — досеща се Пат.

Чърчил наричал така лошото си настроение. Пат ме познава, черното куче ми гризе сърцето.

— Едно кръгче с влака, преди да си тръгнеш, ко?

На острова „ко“ е умалително от „компаньон, другар“. Оставяме другите край огнището и аз отивам с него в стаята, отредена за електрическото му влакче. Навеждаме се, за да минем под релсите, и се озоваваме в центъра на кръга. Той натиска копчета, локомотивите оживяват и тръгват. Превръщам се в очаровано дете. За миг те забравям, Лу. Влакчетата на Пат ми закърпват душата. Слушам „Курс на запад“ и ги гледам как се движат. Качих се на влака с теб, без да зная къде ще ни отведе. Лу, качих се при теб. Беше хубаво приключение, ко.

Прибирам се сам у нас. Усмихвам се, когато минавам пред рибарския магазин. Когато Албан още идваше тук, ти бе застанала с нея на опашка зад гроаски, които си чакаха реда, обсъждайки събитията на острова, раждания, смърти, нещастни случаи, ремонти, корабни разписания, съседски крамоли. Смятайки, че е в Париж, Албан попитала продавача с пискливия си глас:

— Имате ли пресен лаврак? Няма да пререждам дамите, само да знам дали си струва да чакам, малко бързам…

— Не сте ли на почивка? — учудила се една гроаска.

— Да, но да не си загубя времето…

— Не ще да си загуби времето, като говори с нас, ко! — подметнала друга гроасенка.

— Понеже трябва да отидем на плажа, преди отлива, госпожо Ко. Нали, Лу?

И пред нахилените гроаски си казала, Лу, на собствената си снаха:

— Не ви познавам, госпожо. Сигурно ме бъркате с друг човек.