Стив Бери
Малтийска следа (75)

73

Малоун чакаше в кабинета на кардинал Стам, в една от безбройните сгради на Ватикана; тази конкретно се намираше северно от Апостолическия дворец редом с пощата, една аптека, няколко медии, магазин и казармите на Швейцарската гвардия. Леко необичайно място за централа на най-старата разузнавателна агенция в света. Напомняше донякъде на отряд „Магелан“, чиито офиси се намираха в една невзрачна административна сграда в Атланта.

По нареждане на Стам влакът се бе върнал на заден ход до гарата на Ватикана. Единствените хора наоколо бяха двама мъже. Стам обясни, че работят за него. Гало бе официално арестуван, качен в чакащ автомобил и откаран в неизвестна посока. Стам каза още, че конклавът е бил прекъснат с обяснението за повреда в електрическата инсталация на Сикстинската капела и риск от пожар. За щастие, кардиналите все още не били пристъпили към процедура на гласуване, така че конклавът щял да възобнови работа на следващия ден.

Докато медиите предъвкваха новината, кардиналите бяха затворени в стаите си в дом „Санта Марта“. Там беше и председателстващият конклава, за когото Стам лично бе дал уверения, че никога няма да разкрие каквото и да било.

Малоун и Стефани се бяха върнали обратно в сградата. Междувременно на ранения часовой бе оказана първа помощ и въпреки опита да бъде удушен щеше да се оправи. И той, и ротата му се бяха заклели да пазят тайна. Малоун изпитваше известни угризения, че не направи нищо за човека, но ако бе останал при него, със сигурност щеше да изпусне Гало. Надяваше се мъжът да прояви разбиране.

Малоун беше уморен, брадясал, недоспал и гладен. Кабинетът на Стам беше олицетворение на ефикасността. Нищо лъскаво и излишно, просто всичко необходимо, за да се върши работа. Явно подхождаше на личността му. Сдържан, решителен и делови. Малоун се радваше, че всичко е приключило. Време бе да отлети за Южна Франция и да прекара няколко дни с Касиопея. Самият факт, че мислите му вече включват и друг човек, беше необичаен. Толкова дълго бе живял сам. Но вече не. Вече имаше жена в живота си. Което не беше лошо.

Стефани влезе при него.

— Много съм ти благодарна за всичко, което направи.

— Вършех си работата, пък ми се и плащаше.

— Като стана дума… Трупът на Джеймс Грант е открит в Лигурско море с дупка в главата.

— Гало?

— Без съмнение.

— Много трупове се събраха.

— Съгласна съм. Но този ще ни струва скъпо.

— Какво става с писмата на Чърчил?

— Изчезнали са. Но малтийските рицари ни съдействат и в момента претърсват стаите на Гало. Най-вероятно ги е скрил някъде. Те са отвратени от всичко, което се случи. Но Гало се оказа един мошеник. Вербувал е фалшивите членове на Тайното братство с обещания за постове във Ватикана. Живото доказателство, че в днешно време не можеш на никого да разчиташ.

— Разбирам те напълно — каза той с лека усмивка.

— Знам.

Стам влезе в кабинета и седна зад бюрото. Столът му беше най-обикновен, дървен, с висока облегалка; изглеждаше неудобен. Но човекът се чувстваше у дома си.

— Ситуацията е овладяна. Пресслужбата на Ватикана отразява прекъсването на конклава. Кардиналите са заключени. На двамата охранители на гарата е обяснено, че сме решавали вътрешен проблем и вие работите за нас.

— А онзи, когото изхвърлих от влака?

— Нищо му няма. — Стам помълча, после каза: — Днес извадихме късмет. Положението бе станало неудържимо, но ние се справихме. Благодарение на вас, господин Малоун.

— И на Люк Даниълс в Малта — добави Малоун.

— Вече му казах същото — обади се Стефани. — Люк пътува насам и води арестант. Кацнали са преди два часа.

— Защо насам?

— По моя молба — отвърна Стам.

Малоун разбра. Намираха се на суверенна територия. Стам възнамеряваше да третира и Гало, и Хан като арестанти на Ватикана и да се разправи с тях по каноничното право.

— По очевидни причини не можем да оставим италианците, малтийците, британците и американците да се занимават с техните престъпления. — Стам се изправи. — Бихте ли дошли с мен?

Те излязоха от кабинета и тръгнаха към асансьора. След като влязоха в кабината, Стам вкара ключ в контролното табло и натисна един бутон без обозначения. Сградата беше на четири етажа с подземие. Бутонът, който светеше, се падаше под този за подземието.

— Това е стара сграда — каза Стам. — Строена е през седемдесетте години на миналия век над част от катакомбите.

Асансьорът спря. Вратите се разтвориха. Намираха се дълбоко под земята; право напред се разкриваше добре осветен коридор с висок таван. Стените бяха от боядисан бетон; подът — от плочки.

— Тези подземни зали се оказаха доста полезни — каза Стам.

Кардиналът тръгна напред и спря пред една желязна врата. После почука два пъти с юмрук. Чу се плъзгане на резе и вратата се отвори навътре. Озоваха се в продълговата стая; едната й страна беше преградена с метални решетки между бетонни колони. Арестантски килии.

Стам освободи с жест мъжа, който им бе отворил.

Срещу една от килиите имаше маса. Върху нея бе поставен реликварият от параклиса; в него се виждаха навити пергаменти, а един от свитъците беше изваден отвън, разгънат. Малоун пристъпи към килията, любопитен да види Полукс Гало зад решетките. Стефани и Стам го последваха.

— Тези килии ги ползваме от доста време — каза кардиналът. — Мехмед Али Агджа беше затворен тук, след като се опита да убие Йоан Павел Втори.

Малоун не можеше да не се сети за зловещия затвор на улица „Любянка“ в Москва, под зданието на старата централа на КГБ, където са били изтезавани дисиденти, хора на изкуството, писатели и репортери. Запита се защо ли й бяха нужни на Католическата църква подземни килии с ограничен достъп.

— Това ли е Константиновият дар? — попита той и посочи пергамента.

— Това е — отвърна Стам.

— А мога ли да попитам с какво е толкова важен?

— Доказва, че всичко е измама — обади се Гало, като стана и се приближи към решетките. — Римокатолическата църква е един фалшификат. Кажете му, кардинале. Кажете му истината.

Малоун зачака да чуе повече.

— Има една африканска поговорка: Докато лъвовете си намерят историци, ловните легенди ще възхваляват само ловците. Толкова е вярна! В нашия случай славата е отишла при онези, които са изпреварили. — Стам замълча, после продължи: — Константин Велики е променил света. Първо обединил Римската империя, после я разделил на две части. Източната й част се управлявала от императори. В крайна сметка западната попаднала под властта на папите. Но това станало едва след като всички послушали съвета му.

— Това е проект за нова религия — каза Гало. — С указания как християнството да придобие важност. Да проникне във всички аспекти на човешкия живот. Да бъде използвано за държане на последователите си в подчинение. Как дори да оправдае убийствата на хора, ако това е нужно за неговото запазване.

Стам изглеждаше невъзмутим.

— Чел съм го, той е прав. Константин искал религия, създадена от него като гаранция, че хората няма да се разбунтуват. За да ги държи в подчинение, без те дори да съзнават това. За жалост, не постигнал това приживе, нито пък се случило през вековете след смъртта му. Идеите му били приложени само отчасти. Нямало генерален план. И така чак до девети век, когато дарът му бил открит наново. По онова време папите вече преливали от амбиции. Смятали се за нещо повече от религиозни водачи. Били военачалници и политически лидери. Към единайсети век Църквата вече била най-богатата и могъща институция в света. Всичко това се дължало на Константиновия дар.

— Това единственият екземпляр ли е? — попита Стефани.

— Доколкото знам, да. Хоспиталиерите се сдобили с него към средата на тринайсети век. Папите били в ужас, че всичко ще се разкрие, затова оставили хоспиталиерите да вършат каквото си искат срещу ангажимент да пазят тайната.

— Дали е истински?

— След предварителен оглед моите експерти ме уверяват, че е на Константин. Сравнили са го с потвърдени оригинали, съхранявани в нашите архиви. При това е в оригинал, на латински, което е рядкост за негов оцелял ръкопис. Можем да подложим пергамента на въглероден тест, но съм сигурен, че датира от четвърти век. Освен това мастилото съответства на използваното по онова време. Изглежда напълно автентичен.

Малоун не се съмняваше в това.

— Наполеон се е опитвал да го открие — каза Стам. — Мусолини също, като е бил близо до целта. Останал е у рицарите до осемнайсети век, когато е бил скрит набързо при френското нашествие в Малта.

— Какво смяташ, че са щели да направят крале и императори, след като го прочетат? — попита Гало; в тона му се долавяше отвращение. — След като разберат, че Божественият закон не произхожда от Бог. Всичко е създадено от хора за собствените им користни цели.

Нито мускулче не потрепваше по лицето на Стам. Беше безизразно и с нищо не издаваше какво си мисли.

— Какво са щели да си помислят вярващите за първородния грях на Църквата? — продължи Гало. — И за цената, която уж всички трябва да платим за грехопадението на Адам и Ева. Грехът на непокорството при изяждането на забранения плод. Нищо от това няма каквото и да било общо в случая. Всичко е било просто начин да се набират последователи още от майчината утроба. Не е имало нужда някой да бъде убеждаван да се влее в Църквата. Просто са обявявали, че се е родил опетнен и опрощението идва чрез свето кръщене, извършвано от Църквата. Разбира се, който откаже да бъде кръстен, ще гори в ада, при дявола, за вечни времена. Но и адът, и дяволът са измислени от Константин. В тях няма нищо истинско. Те са там, за да всяват страх и да осигуряват покорство. А какъв по-добър начин да държиш хората в покорство от ирационалния, недоказуем страх!

Стам стоеше неподвижен и мълчалив. Накрая заговори:

— Аз лично предполагам, че не би имало Църква. Християните са щели да продължават с междуособиците си, да не постигат нищо. Оставени на себе си, те никога е нямало да се обединят в нещо смислено. Накрая вярата им е щяла да избледнее, а крале, кралици и императори са щели да воюват помежду си без задръжки. Цивилизацията би била нещо много различно от онова, което познаваме сега. Църквата, при всичките си недостатъци, е придавала на света онази доза стабилност, която го е крепяла, помагала му е да не се разпадне. Без нея кой знае накъде би тръгнало човечеството.

— Да бе, вярвайте си — промърмори Гало.

— Само че светът вече не е съставен от неграмотни — каза Стам. — Хората вече са много по-скептично настроени към религията, отколкото през тринайсети век. Това разкритие, ако бъде направено днес, би имало огромно въздействие.

— Точно на това разчиташе брат ми. Да използва страховете ви, за да постигне онова, което искаше. — Той изгледа в упор Малоун. — Този пергамент отваря очите. Не им позволявайте да го скрият.

Стам бръкна под расото си и извади нещо, което вдигна пред очите му.

— Заедно с това ли?

Беше флашка.

— Архиепископ Спаня е бил твърде усърден — каза той. — Открил е многото прегрешения, които дълги години са се вършили между тези стени, и е посочил виновниците. Проблемът му беше в собственото му его. И в това, че подцени предполагаемите си съюзници.

— Спаня беше глупак — каза Гало.

— Може би — отвърна Стам. — Но беше мой глупак.

— Какво ще правите с тази флашка? — попита Стефани.

— Всички нарушители ще бъдат наказани. Тъкмо обратното на онова, което би се случило, ако Спаня или нашият измамник тук бяха успели.

Желязната врата зад тях се отвори с грохот. Влезе Люк, който водеше още някакъв мъж. И двамата току-що бяха пристигнали от Малта.

— Шефът на малтийската служба за сигурност — прошепна Стефани на Малоун. — Казва се Кевин Хан.

Стам отведе Хан до една от килиите и го заключи. Малоун използва възможността, за да стисне ръката на Люк.

— Бандата се събра. Браво, момче — каза му той.

После забеляза, че Люк е със същата риза, шорти и маратонки, както в Малта.

— Днес да не е петък, че си толкова неофициален?

— Беше дълъг ден — ухили се Люк. — Чувам, че вече скачаш по покривите на вагони като в „Умирай трудно“. Радвам се да чуя, че още те бива за нещо…

— За късмет, влакът не се движеше много бързо.

Люк забеляза Гало в килията.

— Та той приличал напълно на кардинала! Никой не би се досетил.

— Какво ще правите с Ностра Тринита? — попита Гало Стам.

— Двата пергамента ще бъдат върнати на рицарите като тяхна собственост. Но Константиновият дар принадлежи на Църквата.

— Значи отива в архивите на Ватикана? — попита Стефани.

Стам пристъпи към масата и вдигна навития на свитък пергамент. Дясната му ръка бръкна под расото и когато се появи отново, не държеше флашката. А запалка. Щракна я и поднесе пламъка под сухия крехък свитък, който пламна. Стам го пусна на пода и за секунди свитъкът стана на пепел.

— Въпросът е приключен — каза той.

— Ние сме още тук — извика Гало от килията си. — Знаем всичко. Нищо не е приключило.

Кардинал Чарлс Стам стоеше неподвижен като статуя. Изгарянето на свитъка беше най-вълнуващото действие, което Малоун го бе видял до момента да извършва. Но той долавяше още нещо в погледа му. Облекчение.

— Архиепископ Спаня, при всичките си прегрешения, винаги е бил защитник на Църквата — каза накрая той. — Също като мен.

Малоун си представи как мъже като Стам са били принуждавани в течение на векове да вземат трудни решения. Като всеки от тях си е мислел, че постъпва правилно. И всеки от тях е грешал. Току-що една част от историята бе погубена завинаги. Част, която би била в състояние да хвърли различна светлина върху много неща.

— Ами флашката? — попита Стефани.

— Лично ще се заема с нарушителите. Започвам от сега.

Малоун виждаше във въображението си какво ще последва. Най-вероятно поредица от срещи на четири очи, последвани от внезапни оставки.

— Ще кажа на света истината — извика Гало. — Нея не можете да изгорите. Играта още не е завършила, кардинале. Ще има съдебен процес. Там ще видя и вас, и останалите лицемери в червено изобличени. Лично ще се погрижа светът да научи какво е пишело на пергамента.

Стам не отговори. Но на Малоун му беше ясно, че без документа Гало разполага само със собствените си думи.

Стам пристъпи към решетките.

— Подценяваш ме. Защита на вярата чрез проливане на кръв — това е дълг, който никога не бива да изоставяме.

Гало очевидно схвана намека.

— Това са думи на Константин — каза Стам. — Част от неговия дар. Свободата да убиваме в защита на вярата. Това конкретно Църквата го е взела присърце. Избили сме милиони.

Гало мълчеше.

— Какво имате предвид? — чу се гласът на Хан от съседната килия.

Стам се дръпна крачка назад, за да го виждат и двамата арестанти.

— Никой от вас няма да си тръгне жив от тук. Длъжни сте да изкупите гнусните си грехове. Още двама ще загинат, за да бъде защитена вярата.

— Аз пък какво съм направил? — попита Хан.

— Нареди убийството на Лора Прайс — отвърна Люк.

— И на монсеньор Рой — добави Стам. — Ти си също толкова виновен, колкото и другият участник в заговора.

След това даде знак на останалите да излязат.

— Малоун! — изрева Гало. — Не можеш да му позволиш това!

Люк отвори желязната врата.

— Малоун! За бога! Не му позволявай! Имаме право на съдебен процес. Това е убийство.

И тримата излязоха навън. Но не преди той да бе чул последния жален вопъл:

— Малоун!

Котън Малоун продължи напред, докато в съзнанието му отекваше цитат от Библията. Римляни 12:19.

Отмъщението е мое. Аз ще отплатя, казва Господ.