Стив Бери
Малтийска следа (47)

45

Люк оглеждаше сградите по улица „Република“. Всичките бяха тъмни и притихнали, а повечето прозорци бяха закрити с метални щори. По тротоарите се виждаха малцина закъснели минувачи. Валета най-после бе заспала нощен сън. Но Лора Прайс не спеше. Какво ли търсеше в този магазин? Очевидно това беше част от плана й. Той я подозираше още от тайната квартира. Не можеше да назове конкретно нещото, от което му бе светнала червената лампичка, но тази жена определено не му вдъхваше доверие.

Стиснал пистолета в ръка до бедрото си, с насочено към земята дуло, Люк пресече улицата и се приближи към вратата, през която бе влязла тя. Беше на три метра навътре в алеята между сградите, която стигаше до следващата успоредна на „Република“ улица. Пробва бравата. Тя се завъртя.

Вратата беше отключена? Това не вещаеше нищо добро.

Защо си бе отворила с ключ, а след това не беше заключила след себе си? Дали очакваше някого, който нямаше ключ? Или му бе заложила капан? Да си отишъл на лов в ролята на сръндака не беше особено забавно. Но също като онези плахи животни в ледената Небраска преди двайсет години Люк Даниълс не беше глупав. Бутна вратата и влезе, след което я затвори след себе си, оставяйки я отключена.

Защо не? Можеше да има и други поканени на партито.

Той се намираше в малко фоайе. Вдясно врата водеше към нещо като сувенирно магазинче. Право напред каменно стълбище се изкачваше нагоре. Тъй като в магазина беше тихо, Лора сигурно бе тръгнала нагоре. Той вдигна пистолета пред себе си и се заизкачва по тесните стъпала, като внимаваше да не издава звук. Беше пълна тъмница; единствено през витрината на магазина долу проникваше смътна светлина откъм улицата. Чувстваше се уязвим, както онези сърни, когато стрелците горе на хълма ги бяха избутали надолу.

Той стигна до горната площадка. Къс коридор водеше към още две отворени врати. Приближи се до първата врата, облегна се с лявото си рамо на стената и надникна вътре. Миниатюрната стая беше изпълнена със столове, подредени един върху друг, и сгъваеми маси, подпрени на стената. През единствения прозорец проникваше светлина от уличните лампи. Следващата стая беше с подобен размер, но празна, ако не се броеше масичката до прозореца, върху която имаше поставена пушка. Беше голямокалибрена, с оптически мерник за нощно виждане. Солидно оръжие. С голяма кинетична енергия на куршума и далекобойност. Той пристъпи към масата и погледна навън. От прозореца се разкриваше идеална гледка към площад „Свети Йоан“ и страничния вход на катедралата. На слабата светлина различи заглушителя, поставен върху дулото на пушката. Някой се беше подготвил за сериозен лов.

Зад гърба си Люк чу ясно различимия звук от прищракване на ударника на пистолет.

— Бавно и полека — каза Лора. — Обърни се. Но преди това да чуя пистолетът ти да пада на пода.

— Наистина ли искаш това?

— Можеш да не се съмняваш.

Е, добре. Той разтвори пръсти и остави оръжието да падне на пода. После се обърна.

— Ритни го насам — каза тя. — Полека.

Той се подчини.

— С какво се издадох? — попита Лора.

— Шесто чувство.

— Ти не си тъпият селяндур, за какъвто се представяш.

— Приемам това като комплимент. Нека позная: от самото начало работиш за Спаня.

— Точно така. Когато се появи, той ме зачисли към теб.

— И аз останах с това впечатление, когато шефът ти се появи в тайната квартира, а аз бях изключен от разговора. Онази полицейска хайка, дето уж Спаня те отвлича с колата си, беше цирк, нали?

— Нещо такова. Спаня искаше да установи контакт с теб, но по начин, който да не показва, че работим заедно. Освен това искаше да те държа на тъмно. Но ти се притече да ме спасяваш, както и се очакваше. Затова той реши да те включим в екипа.

— Тогава за пръв път изпитах съмнения. Онези две местни ченгета те спипаха твърде лесно. Но когато Спаня умря, това реши въпроса. Всичко се подреждаше твърде добре, опаковано в целофан и с панделка. Прекалено много съвпадения издават наличие на план. Онези, които се опитаха да ме убият, бяха от Ведомството, нали?

Тя влезе в стаята, все така с насочен пистолет, и се спря на два метра от него, извън обсега на ръцете му.

— Там е работата, Люк, че не бяха хора на Спаня.

— Би ли обяснила?

Тя се засмя.

— Мисията продължава соло.

Той посочи с ръка пушката.

— Готвиш се да убиеш някого ли? Това ли имаше предвид Спаня, когато ти каза да следваш указанията му?

— Точно това имаше предвид.

— Обиден съм. На мен ми каза само да открия кардинала.

— Архиепископът винаги се е грижил за Църквата, а точно сега Църквата е застрашена.

— От кардинал Гало?

— От случващото се в този момент в катедралата. Аз не мога да допусна да открият Ностра Тринита. Посланието трябва да остане в неизвестност.

— Откъде си толкова сигурна, че ще го открият?

— Спаня беше в течение на всичко, което се случваше в Италия с Малоун и Полукс Гало. Знаеше, че пътуват насам, към катедралата, и ми уреди това хубаво местенце. Разбира се, той не можеше да знае точно кога ще ми се предостави възможност. Това беше моя задача. Виждах, че Малоун напредва. Той е умен мъж или поне така ми го описа Спаня. Не след дълго Малоун и братята Гало ще излязат през онази врата.

— Малоун също ли е в списъка за убиване?

— Тайните документи не бива да се появяват на бял свят.

Това не беше точно отговор, но почти.

— Кой уби Спаня?

— Същите хора, които те искаха мъртъв. Същите, които искат и Малоун мъртъв.

Той зачака Лора да продължи.

— Тайното братство.

— Ти не ми отговори — каза той. — Малоун в списъка ли е?

Вниманието му привлече движение зад гърба й. На вратата се появи фигура на мъж. Нисък, набит, на неопределена възраст.

— Не, господин Даниълс — прозвуча плътен нисък глас. — Ние нямаме нищо против Америка.