Стив Бери
Малтийска следа (26)

24

Малоун мина покрай тъмните компютърни терминали и излезе във вътрешния двор с колонадите. От Полукс Гало нямаше и следа, но не се знаеше дали е избягал сам. Двамата братя в кафявите роби може би все още дебнеха някъде наоколо.

Той тръгна обратно към хранилището с готов за стрелба пистолет. Дрехите му бяха мокри от пръскачките, които все още се чуваха да шуртят през отворената врата на залата. Съжаляваше за загубата на ръкописите. Без съмнение всичките бяха незаменими. Но Гало го бе довел тук, за да умре. Не му бе оставил избор.

Шумът от пръскачките спря. Малоун застана нащрек, като се питаше дали са се изключили автоматично или от човешка намеса. Надникна в залата. От масите със стъклените похлупаци капеше вода; по пода се бяха образували локви. Той се вмъкна вътре и пробяга по дължината на крайната маса, оглеждайки се за мъжа, когото най-напред бе повалил, но в помещението нямаше никой. Слезе в криптата, но там откри същото. Братът, когото бе оставил проснат на пода, беше изчезнал. Но къде бяха отишли? И защо Гало се бе отказал от атаката?

Той трябваше да огледа останалата част от манастира. Грант изрично искаше да знае всичко, свързано с Мусолини. И Малоун реши, докато е тук, да се опита да открие нещо.

Той излезе от криптата и прекоси двора, като оглеждаше една по една металните врати. Всички бяха затворени и защитени с електронни ключалки, които се отключваха с бутони отстрани. Когато стигна до най-отдалечената точка от залата с масите, той се спря и се вгледа назад между колоните в сгъстяващия се под сводовете полумрак. В ходниците на приземния и горния етаж се запалиха лампи. В отсрещния ъгъл горе той забеляза полуотворена врата. Все така оглеждайки се за двамата изчезнали братя, Малоун се отправи към най-близкото стълбище и затича нагоре.

Горният етаж изглеждаше също така притихнал, както приземният. Той се приближи до полуотворената врата; помещението зад нея беше осветено с неонови тръби. Беше с размери може би девет на девет метра, с потъмнял от времето дървен гредоред. Покрай каменните стени бяха наредени шкафове и етажерки, а в центъра се намираше още една дървена маса като онези долу, само че празна.

Той влезе вътре и огледа рафтовете. Много бяха изпълнени с книги на различни езици, всичките за Мусолини. Тренираното му око забеляза подвързиите. Някои бяха текстилни, други кожени, повечето с хартиените си обложки, обвити във фолио. Бяха поне няколкостотин. Направи му впечатление, че тук няма противопожарни пръскачки. Логично. Зелени метални шкафове, подредени в редици, заемаха двата края на помещението. Отвори един и видя папки с документи, датирани в периода от 1928 до 1945 г. Много от изписаните на машина пожълтели от времето страници му напомняха съдържанието на чантата от слонска кожа. Той прегледа няколко и се убеди, че това тук е архивът на Мусолини.

Вдясно от него имаше друг метален шкаф с открехнати врати. Приближи се и ги отвори докрай, разкривайки четири рафта с еднакви тънки томове с кожена подвързия. Малоун забеляза датите на гърбовете им — между средата и края на 1942-ра. Тук-там липсваше по някой том; имаше общо девет празни места. Той измъкна един. Страниците бяха изписани с едър мъжки почерк с черно мастило. Той се зачете в текста на италиански. Всеки абзац се предшестваше от конкретна дата като в дневник.

Погледът му обходи рафтовете покрай стените на помещението и забеляза още празни места, откъдето липсваха книги. Запита се дали архивът не бе прочистен от всичко по-важно.

В този момент пред вратата откъм двора се чу шум. Бързи леки стъпки. Може би двата му останали проблема най-после се бяха материализирали.

Той изтича напред и зае позиция от лявата страна на вратата, между два метални шкафа, с гръб, опрян на каменната стена. В дясната си ръка, опусната отстрани до тялото, стискаше пистолета с пръст на спусъка. Когато шумът се усили, го вдигна нагоре. Може би се готвеха да го нападнат фронтално. Той зачака.

Някой влезе в архива. Той вдигна пистолета и се прицели.

— Теб търсех — каза с равен глас Стефани Нел.

Малоун свали оръжието.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Тъкмо се готвех да те питам същото.

— Тук съм, защото исках да изкарам едни бързи сто хиляди евро. Цял ден се правя на стръв и за малко да бъда изяден. А ти защо си тук? И внимавай, наоколо има поне две заплахи.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Съмнявам се да са още тук.

— Какво те води на терен?

— В Рим назрява проблем, а конклавът започва утре. Стана голяма каша, Котън, откакто и Ведомството се намеси.

Същите, които Малоун толкова добре познаваше, включително техния шеф Даниел Спаня.

— Спаня? — попита с тънка усмивка той.

— В момента е в Малта. С него се знаем отдавна, още откакто преди години работех за Държавния департамент. Люк също е в Малта — добави тя.

— Как е той? Последния път, когато го видях, беше в болнично легло.

— Възстанови се. Но в момента много му се е струпало на главата. А ставащото тук е пряко свързано със случващото се там. Дойдох да поискам помощта ти.

Той бе чувал и преди този тон и знаеше какво означава. Затваряй си устата и слушай.

— Грант те е изпратил тук, за да те убие Гало.

— Вече се досетих.

— Освен това Грант смята да изтъргува нещо срещу писмата на Чърчил, които са ти били отнети тази сутрин. Не съм сигурна къде и кога, но това е планът.

Докато закусваше с Грант в Милано, Малоун си бе казал, че той крие нещо. Трябваше още тогава да му откаже и да се прибере в Копенхаген. Но бе продължил с мисията. Защо? Заради парите. За какво друго? Което не беше в негов стил. Но пък сто хиляди евро щяха да му стигнат за доста време. А сметките си идваха…

— С кого ще търгува Грант тези писма? — попита той. — И какво ще предложи в замяна?

Зад Стефани в рамката на вратата се появи мъжка фигура. Ново непознато лице. Висок, широкоплещест, с гъста кестенява коса, покриваща част от ушите му, и посребрена монашеска брада.

— Котън — каза Стефани, — това е Полукс Гало. Временно изпълняващият длъжността Велик магистър на малтийските рицари. Мисля, че той е в състояние да отговори и на двата ти въпроса.