Стив Бери
Малтийска следа (23)

21

Италия

Малоун пресече вътрешния двор и последва Полукс Гало към трапезарията на манастира — обширно помещение със стени от варовик и теракотен под, в което на равни разстояния бяха подредени компютърни терминали.

— Похарчихме сума пари за ремонт на комплекса — каза Гало. — Всеки момент щеше да се срути. Сега в него се помещават библиотечното хранилище и архивът. Оборудван е по последна дума на техниката.

И напълно скрит от света, добави мислено Малоун. Но това сигурно се отнасяше и за много други неща около малтийските рицари.

Мъжът, който пръв го бе посрещнал в Рим, ги придружи в сградата, докато шофьорът остана отвън в колата.

Вътре ги чакаха двама монаси в кафяви роби. И двамата бяха млади и късо подстригани, с метален блясък в очите. Нямаха вид на особено набожни. Стояха отстрани и ги наблюдаваха внимателно.

— Това нали вече не беше манастир? — попита Малоун.

— Не е, но братята са част от персонала по поддръжката.

Гало направи знак с ръка и двамата излязоха през една дървена врата в другия край на помещението, като се озоваха в осветен ходник с монашески килии от едната страна и колонада от другата. Четири такива ходника образуваха нов, по-широк вътрешен двор, в средата на който имаше цветна градина. Всяка от килиите имаше номер, а някогашните дървени врати бяха заменени с метални панели с електронни ключалки, които се отваряха с код.

— Във всяка стая се намира по един раздел от нашите архиви — каза Гало. — Всеки документ е заведен в електронен опис с каталожен номер за лесни справки. Помещенията са с постоянна влажност и температура на въздуха.

Ходникът с колоните завиваше под прав ъгъл и в далечния му край се виждаше отворена метална врата, малко по-висока и широка от останалите. Водеше към зала със сводести тавани, вероятно ползвана някога от монасите за сутрешна молитва. Покрай боядисаните каменни стени все още се виждаха старите дървени пейки. Залата беше с неправилна форма, като таванът се поддържаше от две централни колони, от които излизаше система от арки, оптически разделящи пространството на три. Малоун веднага усети разликата във влажността и температурата — в помещението беше по-хладно и сухо, което издаваше наличие на сложна климатична инсталация. На тавана предвидливо бе монтирана система от автоматично задействащи се противопожарни пръскачки, свързани с метални тръби. Матови стъклени глобуси хвърляха мека светлина. По застлания с теракот под бяха наредени в редици масивни дъбови маси, отрупани с ръкописи, църковна утвар, реликварии и разпятия. Набитото му око на антиквар се спря на ръкописите, сред които веднага различи хрисовули, сигилии и други документи със свещени печати. Стъклени похлупаци ги предпазваха от допир с непредпазливи ръце.

— В хранилището се пазят около петнайсет хиляди ръкописа — каза Гало. — Повечето са оригинали или първи издания. Има редки библии, произведения на класиците, научни текстове, речници. По малко от всичко, събирано в течение на девет века. В тази зала се намират някои от архивните единици, до които понякога допускаме посетители.

— Потенциални дарители?

— Точно така. Издръжката на Ордена струва около двеста милиона евро годишно. По-голямата част от сумата се отпуска от правителства, от ООН и ЕС. Но зависим и от щедростта на частни дарители. Така че, да, тази колекция понякога спомага за провокиране на интереса им.

Двамата братя в кафявите роби отначало останаха да чакат отвън пред вратата, но после влязоха при тях в залата. Придружителят му от Рим си бе намерил някакво занимание в трапезарията. Малоун знаеше, че Гало вероятно е въоръжен, а на идване безпогрешно бе различил очертанията на пистолети и под робите на двамата монаси. Отвсякъде го заобикаляха неприятности. Изглежда, му е било писано да е все така.

— Защо не престанем с увъртанията? — каза Гало, застанал във войнишка стойка до него. — Британците отдавна искат да надникнат в този архив. Правили са четири тайни опита. Докато ето че накрая успяха.

— С ваше позволение, разбира се. Прекрасно знаете, че съм тук от тяхно име. При това не сме ви молили за това посещение.

— Те се свързаха с нас и настойчиво поискаха да говорят с мен. Под претекст, че мои братя рицари били някак си замесени в случилото се с вас тази сутрин на езерото Комо. Нападение, обир. Казах на сър Джеймс Грант, че греши.

Но това бе лъжа. Твърде много неща просто не се връзваха. Или по-точно, връзваха се по начин, който не вещаеше нищо добро. Малоун отново се бе озовал във вихъра на съдбоносни обстоятелства изцяло извън неговия контрол, от които зависеше животът му. Една част от него ненавиждаше такива конфликти, докато друга жадуваше за тях. Удар и контраудар. Всичко беше част от играта. От която той се бе оттеглил, защото му бе омръзнало да я играе. Не съвсем.

Той се приближи до една от масите и през стъкления похлупак огледа експоната: евангелие от XIII в. с изкусно резбована дървена корица и подвързия от марокен. Като нищо можеше да се продаде за няколкостотин хиляди долара. Докато очите му бяха приковани в експоната, започна да се подготвя. Като агент на отряд „Магелан“ повечето си грешки бе правил, когато разполагаше с твърде много време за мислене. Действай. Реагирай. Парирай. Няма значение какво. Просто направи нещо.

— Къде са те? — попита той, продължавайки да се взира в древното евангелие с потъмняла от времето корица, изпъстрена с фина паяжина от пукнатини като нереставриран Рембранд.

Гало знаеше какво точно има предвид и направи знак с ръка. Един от братята в кафяви роби отиде до другия край на съседния ред маси и вдигна от пода чантата от слонска кожа. Малоун й хвърли бегъл поглед, после продължи да разглежда експонатите на масата пред себе си, като се приближаваше незабелязано до другия монах в кафява роба.

— Кой застреля мъжа във вилата? — попита той Гало.

— Какво значение има? Той не се справи със задачата си.

— Задачата му не е била да ме убие или да бъде заловен. Не. Искали сте британците да знаят, че сте там.

— Точно така и, слава богу, пръстенът ви доведе право при мен.

— Както и обстоятелството, че бяхте обесили мъж за ръцете, извити отзад на гърба.

— Сарацините в Светите земи са знаели за този вид екзекуция и са се парализирали от страх, че може да им се случи.

Доста дръзко признание — очевидно Гало беше убеден, че изцяло владее ситуацията. Малоун отново насочи вниманието си към експонатите на масата.

— Тези ръкописи са впечатляващи.

— Казах си, че като антиквар няма как да не оцените колекцията ни.

— Оценявам я. А защо писмата на Чърчил и Мусолини са толкова важни за вас?

— Те са средство за постигане на определена цел.

Имаше само две логични обяснения. Или Джеймс Грант нямаше представа какво се върши и го бе изпратил, за да провери. Или пък имаше представа и го бе изпратил, за да не се върне жив.

Той се спря на второто. От което произтичаше и следващият му ход. Обектът вече беше на около метър и двайсет; в неподвижния му безизразен поглед се четеше мрачно предупреждение. Малоун се спря, за да се наслади на поредния безценен ръкопис под стъклен похлупак. Онова, което предстоеше да направи, му беше противно. Но нямаше избор.

Пистолетът на Гало под сакото му беше по-лесен за достигане, отколкото онези под робите на двамата монаси.

Всичко се разви за броени секунди: давайки си вид, че се любува на ръкописа, той грабна тежкия стъклен похлупак и го запрати по Гало. Същевременно лявата му ръка описа широка дъга назад към лицето на брата, застанал до него; последвана от лакът в бъбреците. Младият мъж се преви.

Малоун използва момента, за да повдигне робата му и да сграбчи пистолета. После го удари с коляно в лицето, с което го просна по гръб. Похлупакът бе улучил Гало, но той бе успял да го отблъсне с ръце към твърдия под, където дебелото стъкло се пръсна на парчета. Другият брат в това време посягаше към пистолета си. Също и Гало.

Малоун изстреля по тях два куршума. И двамата мъже залегнаха зад масите. Той откри огън по стъклените глобуси над главите им; посипаха се искри и стъкла, разнесе се дим. Гало се опитваше да се изправи на крака и Малоун отново стреля по него, но куршумът рикошира от повърхността на масата. Със следващия изстрел той пръсна още едно от осветителните тела; нов дъжд от искри и стъкла, примесен с дим, се посипа от тавана.

Дали беше достатъчно?

Чу се пронизителен вой на сирена и бликна вода; противопожарната система се бе задействала от дима. Той прекатури масата пред себе си; експонатите се разпиляха по мокрия под, а стъклените им похлупаци се пръснаха на парчета. Плътният дъбов плот сега щеше да му служи за прикритие срещу куршумите на Гало и останалите, които можеха да стрелят по него между краката на масите. Можеше дори да се опита да си пробие път до изхода. Малоун се просна на пода и се претърколи по покрития с плочки под, по който тук-там се бяха образували локви вода. Гало със сигурност щеше да отгатне намеренията му и да смени позицията си, но щеше да загуби няколко ценни секунди. От които Малоун трябваше да се възползва максимално.

Три куршума се забиха в плота пред него. Той се надигна на четири крака и бързо пропълзя покрай последния ред маси. Преди да се изправи, надникна предпазливо през ръба и видя Гало и втория монах, които с насочени пистолети го изчакваха да се подаде.

От пръскачките продължаваше да струи вода. Сирената не спираше да вие. Те откриха огън по него.

Малоун реши да продължи с изненадите и стреля два пъти по стъклените похлупаци на експонатите върху масите, зад които бяха застанали. И двата похлупака избухнаха в гейзери от стъклени отломки. Гало и помощникът му се дръпнаха назад, за да избегнат шрапнелите. Малоун използва момента, за да побегне от залата обратно към ходника с колонадите. Можеше да се затича от там към трапезарията, но това означаваше да се изложи на куршумите им. В откритото пространство щеше да е като подвижна мишена. Но една двойна дървена врата на пет-шест метра встрани може би предлагаше временно убежище.

Той се затича към нея и натисна желязната брава, която изщрака и се отвори от първия опит. Бутна вратата, влезе вътре и я затвори полека след себе си, като се надяваше преследвачите му да не забележат. От вътрешната страна нямаше заключващ механизъм.

Малоун се намираше в параклис, осветен с подобни лампи с нажежаеми жички като предишната зала; помещението беше просторно, с позлатен олтар и статуи, които хвърляха призрачни сенки в полумрака. Вътре не се виждаше жива душа.

Пожарната сирена замлъкна.

Взирайки се в тъмното пространство около олтара, той забеляза вдясно от него стълбище, което водеше надолу. От подземието се процеждаше бледа светлина. Малоун заслиза по стълбите и се озова в някаква крипта; обзе го смътен страх. Дали не бе попаднал в капан? Порта от ковано желязо водеше към обширно трикорабно пространство. Таванът беше нисък и сводест, вдясно от него имаше малка правоъгълна ниша с олтар. В центъра се виждаха средновековни каменни саркофази, покрити с огромни плочи от дялан гранит. Само една малка жълтеникава крушка над олтара нарушаваше мрака, хвърляйки петно мъждива светлина от няколко квадратни метра. Останалата част от помещението беше тъмна, а въздухът беше застоял, зловонен и доста студен.

Той чу как някъде горе се отвори дъбовата врата. Погледът му, бърз и винаги нащрек, подскочи към тавана на половин метър над главата му. По мраморния под отекнаха стъпки.

Малоун прекоси на пръсти криптата и се скри в мрака. Съзнанието му бушуваше в напрегнато очакване. Беше изстрелял твърде много патрони в залата горе и реши да провери пълнителя на пистолета. Празен. Страхотно.

Трябваше му нещо, с което да се отбранява, затова се заоглежда в тъмното. В малка ниша на пет-шест метра встрани забеляза железен свещник. Пристъпи бързо натам. Беше висок около метър и половина и от него се издигаше една-единствена восъчна свещ, дебела около десет сантиметра. Той го сграбчи за стойката и опита тежестта му. Беше от плътен метал. Взе със себе си и свещника, и свещта и зае позиция зад една от колоните.

Някой слизаше надолу по стълбището към криптата.

Малоун надникна иззад ъгъла и се взря над саркофазите в непрогледния мрак. Малката крушка над олтара не му помагаше особено. Вълнение и страх се бореха в него, усещаше странен прилив на енергия, някаква необяснима сила, която стягаше мускулите и проясняваше мислите му. В арката в подножието на стълбите се очерта силует на мъж — един от братята в монашески роби.

Силуетът запристъпва безшумно напред с насочен пистолет.

Малоун стисна желязната стойка на свещника и го вдигна, готов за удар. Знаеше, че трябва да примами мъжа по-наблизо, затова потърка подметката на дясната си обувка в каменния под. Бърз поглед иззад колоната потвърди, че мъжът се е насочил към него. По тавана подскачаха, удължаваха се и се смаляваха сенки. Мускулите му се свиха като пружина. Той преброи мълчаливо до пет, стисна зъби и се хвърли напред, замахвайки със свещника. Улучи мъжа право в гръдния кош, като го запрати към един от средновековните саркофази. Захвърли свещника и го удари с юмрук в лицето. Пистолетът се изплъзна от ръката на мъжа и изтрака по мозаечния под.

Неговият преследвач скочи на крака и понечи да се нахвърли върху него. Но Малоун беше готов. Втори юмрук в лицето и един в корема и мъжът започна да се олюлява като пиян. Той го подкоси с ритник в глезените и чу как главата му издумка в пода.

Мъжът не мръдна повече.

Малоун посегна към пистолета на пода и в момента, когато пръстите му се свиха около дръжката, по стълбата се чуха нови стъпки. Проехтяха два изстрела. Куршумите попаднаха в каменния свод и по главата му се посипаха парчета мазилка. Той се скри зад колоната, после надникна иззад ъгъла и даде един изстрел. Куршумът рикошира от отсрещната стена — знак, че е въоръжен и готов. Това привлече вниманието на другия.

— Няма да излезеш от тук!

Гласът на Гало отекна, ледено заплашителен, иззад най-близкия саркофаг.

Между Малоун и единствения изход бе застанал въоръжен мъж, твърдо решен да го убие. Но Гало също беше притиснат. Нямаше как да се добере до стълбите, без да получи куршум в гърба. Трябваше да го изкара от укритието му, да го подмами да сгреши.

Малоун се огледа и забеляза на пода дебелата свещ. Пресегна се и я стисна в ръка, после се вгледа напред в полутъмното помещение. При тази слаба светлина имаше вероятност Гало да сбърка свещта с нещо друго. Той я подхвърли в пространството между колоните, надявайки се да отвлече вниманието му. Както и стана.

Свещта описа дъга, превъртайки се във въздуха, и тъкмо когато се бе издигнала в най-високата точка от траекторията си, Гало се подаде иззад укритието си и стреля.

Малоун вдигна пистолета и произведе два изстрела. И двата куршума попаднаха в гръдния кош на Гало. Той залитна назад, но не падна. Вместо това насочи оръжието си към него и откри огън. Малоун залегна между колоните; около него във всички посоки засвистяха рикошети. Залегнал на покрития с отломки под, главната опасност за него бе да го удари заблуден куршум.

Стрелбата спря. Той отброи наум няколко секунди, после се изправи на крака. Бърз поглед към отсрещната страна на криптата му показа, че Гало е изчезнал. Чу вратата горе да се отваря.

Той не се съмняваше, че го е улучил и с двата куршума, което означаваше, че под шития си по поръчка костюм Гало носи бронежилетка. Рицарите винаги бяха подготвени.

Малоун се затича към стълбите и тръгна нагоре, към равнището на земята. Параклисът беше празен. Дъбовата врата в другия му края стоеше открехната. Той се приближи, надникна навън към оградения с колонади вътрешен двор и видя Полукс Гало, който в този момент влизаше обратно в трапезарията. Тръгна след него, но когато стигна до там, Гало вече имаше деветдесет секунди преднина и помещението беше празно.

Отвън се чу запалване на двигател.

Той се втурна към външната врата и видя как мерцедесът изхвърча с пълна газ през манастирската порта. Гало беше в колата.