Стив Бери
Малтийска следа (40)

38

Малоун вече дремеше, когато служебният самолет на Министерството на правосъдието се издигна във въздуха от римското летище „Фиумичино — Леонардо да Винчи“. Той, Стефани и Полукс Гало бяха взели хеликоптера за краткото разстояние от обелиска до летището и бяха заварили самолета да ги очаква — същият, който бе докарал Стефани. Само двамата с Гало обаче щяха да извършат деветдесетминутния полет на юг до Малта. Стефани взе хеликоптера обратно за Рим, до Палацо ди Малта, където само преди няколко часа се бе озовал Малоун.

Докато пътуваха към летището, тя получи обаждане по телефона и каза, че определени проблеми изискват непосредственото й внимание. Не даде подробности, а и той не й поиска. Познаваха се добре. Джеймс Грант бе изпаднал от радара, което беше смущаващо. В Лондон нямаха представа къде се намира, а номерът, който имаше Малоун, се включваше директно на гласова поща. Стефани го увери, че ще наблюдава ситуацията от американското посолство, и поиска да я държат в течение за случващото се, след като кацнат.

Самият Гало бе странно мълчалив. Седеше със затворени очи на мястото си, вероятно опитвайки се да подремне. Но Малоун нямаше нищо против. Трябваше му време, за да мисли.

Там, където маслото среща камъка, смъртта е краят на един тъмен затвор. Три ръце полагат, друга защитава. Три разцъфтели рози към редици и колони.

Що за смахната комбинация от безсмислици. Думите не бяха подбрани наслуки. Но не означаваха и нищо разбираемо. Пък и тези букви.

HZPDRSQX

— Какво искахте да кажете с това, че посланието сочи Малта? Там, където маслото среща камъка. Вие очевидно знаехте точното значение.

Гало се надигна на седалката; изглеждаше раздразнен.

— В първата част просто се иска посланието да бъде доставено на Фон Хомпеш. Очевидно приорът на катедралата го е съставил за своя Велик магистър. Като това е станало, преди да бъде пленен от Наполеон. Всички данни сочат, че единствено приорът е бил замесен в укриването на реликвата. Няма сведения да е напускал острова през периода от четиресет и осем часа между пристигането на Наполеон и смъртта си. Съмнявам се да е посветил и други, така че каквото и да е укрил, се намира в Малта. Освен това да вземем Матия Прети. Какво знаете за него?

— Никога не съм го чувал.

— Бил е като много други, дошли в Малта през седемнайсети век. Хора, търсили голяма цел, място, където да живеят пълноценно и да се реализират. Бил италиански художник и прекарал в Малта остатъка от живота си, като превърнал катедралата в истинско чудо. Сводестият таван на кораба бил неговият шедьовър. Нужни му били шест години, за да го изрисува. Там били изобразени осемнайсет епизода от живота на свети Йоан Кръстител. Обикновено такива стенописи се изпълнявали с водни бои. Но той нарушил традицията и работил с масло направо върху камъка.

Малоун разбра връзката. Там, където маслото среща камъка.

— Всичко сочи катедралата на Валета.

— Така изглежда и има логика. Французите се появяват без предупреждение. Битката за острова продължава малко повече от ден и завършва с пълна капитулация. За жалост, само нищожна част от съкровищата и архивите са изнесени в безопасност. Повечето са плячкосани от французите и изгубени завинаги, когато корабът, в който били натоварени за съхранение, потънал на път за Египет.

Гало помълча малко, после продължи:

— Това е мрачен период в нашата история. Още преди идването на Наполеон като рицари сме били изгубили чувство за цел и посока. Редиците ни били оредели в резултат от протестантската Реформация. После приходите ни от европейски дарители се свили практически до нула. Самата Малта бил един гол остров, който не произвеждал нищо, годно за износ. За да изкарваме пари, сме се обявили за полицаи на Средиземно море, защитаващи християнското корабоплаване срещу отоманските корсари. Постепенно до такава степен сме се усъвършенствали, че сами сме се превърнали в пирати, нападащи и плячкосващи корабите на мюсюлманите. Така сме натрупали много пари, но както може да се очаква, беззаконието довело до морален упадък, който се просмукал в целия Орден. В един момент сме се поставили над крале и кралици, над закона, и така сме си създали дори повече врагове от преди. Така че никой не се трогнал, когато французите завзели Малта и ни изгонили от там. — Гало помълча, после продължи: — Едва към края на осемнайсети век сме преоткрили първоначалното си предназначение: да помагаме на болните. Слава богу, въпреки изтезанията онзи приор не изменил на дълга си и отказал на Наполеон да му предаде Ностра Тринита. Съкровището ни е останало скрито, а сега знаем със сигурност, че дори Мусолини не е успял да го намери.

Малоун посочи с пръст цилиндъра, поставен върху една от седалките.

— Как можем да сме сигурни, че посланието е същото като на приора? Вие сам казахте, че текстът е написан на машина по заповед на Мусолини.

— Не можем. Но самият факт, че го открихме, съответства на онова, което ви разправих за Мусолини и казаното от него пред нашия Велик магистър на единствената им среща през трийсет и шеста. Той е казал, че е променил спомена, за да го запази. След което го е скрил така, че никой да не го намери. Трябва да приемем, че не е променял нищо. Защо да го прави? Един ден това послание би могло да му послужи.

— Интересно, че самият Мусолини не се е опитал да го открие.

— Не му е било нужно. Достатъчно е било да убеди папата, че знае къде е.

— Но със скриването на това послание той сякаш се е опитвал да предразположи папата.

— Така е. Определено. При цялото си самохвалство Мусолини е изпитвал страх от папите. Политиката му е била да ги ухажва и в известен смисъл е успяла и пред двамата.

— Какво ли е нужно, за да изнудваш един папа?

— Аз самият си задавам от години този въпрос. От частите на Ностра Тринита единствено Константиновият дар би могъл да представлява заплаха. Другите два документа са известни, имат копия във Ватикана. Но Константиновият дар би трябвало да е нещо уникално. Винаги сме смятали, че Мусолини е използвал заплахата с публичното му разкриване с користни цели като инструмент за изнудване. Но дали е така? Никога няма да разберем. Знаем само, че папите не са се противопоставяли открито на фашисткото правителство.

— И все пак Църквата съществува от около две хиляди години. Какво ли би могло толкова дълбоко да я уязви? Би трябвало да е нещо, което да я разтърси до основи. Да подсече краката, на които стои.

— Особено нещо, което е щяло да получи силен обществен отзвук през трийсетте и четиресетте. Нещо взривоопасно, което Църквата не би могла да преживее. Били трудни времена. Светът затъвал в разрушителна война. Основната грижа на хората била да оцелеят. Религията не била важен аспект от живота им. Ние отдавна спекулираме какво ли би могъл да съдържа този документ, но всичко се свежда именно до спекулации.

— Колко време е бил ваше притежание?

— Не се знае нищо повече от това, че е попаднал в ръцете ни някъде през тринайсети век. Но как? Нямаме представа. Подробностите се губят назад във времето. Знаем със сигурност обаче, че е останал при нас до Наполеоновото нашествие.

— И никой не го е чел, така ли? Няма устни предания, свързани с него?

— Нищо не е оцеляло до наши дни. Документът е бил грижливо пазен от Тайното братство. Сега поне имаме някакви улики къде би могъл да се намира.

— Проблемът с членовете му остава обаче — напомни му Малоун.

— Давам си сметка и трябва да бъдем нащрек. Те вероятно също съзнават важността на катедралата. Освен това ще научат, че съм пристигнал в Малта. Не бива да подценяваме обхвата на влиянието им.

— А какво ще правим с брат ви?

Макар Стефани да не бе разкрила почти нищо, преди да отлети за Рим, тя бе споменала, че архиепископ Даниел Спаня е бил убит заедно с още един от хората на Ведомството. Кардинал Гало, първоначално изчезнал, бил открит от Люк, който в общи линии владеел ситуацията на терена.

— Ще говоря с него — каза Гало с глух глас. — Той ни причини твърде много неприятности. Ще мине време, преди да поправим стореното.

Малоун беше единствено дете. Баща му бе починал, когато Котън беше на десет, и той бе свикнал да се осланя на майка си. Добра жена. Все още живееше в Централна Джорджия. Тя също нямаше братя и сестри, така че с него родът Малоун прекъсваше. Поне по кръвна линия. Синът му Гари, също единствено дете, се водеше изцяло негов освен генетично — продукт на кратка афера, която жена му бе имала преди седемнайсет години. Двамата бяха решили да погребат демоните от миналото, но той щеше да излъже, ако кажеше, че перспективата за края на рода Малоун му е безразлична.

— Брат ми и аз сме излезли от една утроба — каза Гало. — Физически сме идентични, макар че аз полагах големи усилия да променя външния си вид, за да не ме свързват с него. Но като мислене сме различни като деня и нощта. Винаги съм се опитвал да водя свой живот, да страня от общественото внимание, да не си навличам неприятности. Да бъда полезен, а не досаден. Както ви казах, не съм молил да ме изберат на този пост. Поех го по необходимост, за да овладея една твърде неприятна ситуация. Когато имаме нов папа, рицарите ще се съберат и ще изберат нов Велик магистър.

— Вас?

— Постът се полага на друг. Бях пределно ясен, когато приех да го заема временно.

— Все още не виждам какво цели брат ви, предизвиквайки хоспиталиерите. Струва ми се, че насила се опитва да си навлече неприятности.

— Той вирее само в конфликтна среда. Издирва Ностра Тринита, защото по някаква причина си е въобразил, че ще го направи папа.

— А така ли е?

— Не виждам как, но той е убеден… брат ми вечно е убеден в нещо.

Гало отново затвори очи и се облегна назад в креслото. През прозорците на самолета се виждаше мрак, а осветлението в салона беше намалено. Монотонното бръмчене на двигателите действаше приспивно и успокояващо.

Щяха да кацнат след повече от час. Малко почивка би им дошла добре. Макар Малоун да предпочиташе отговори.